Имало едно време..

..един крал, който мъдро управлявал голямото си кралство и единственото нещо, което не му давало покой, била дъщеря му.
Принцесата израснала без майка, защото кралицата умряла при раждането й и изпитвала дълбока обич и привързаност към стария си баща, но в нея имало някаква тъжна замечтаност, която обвивала дните й като було и сякаш я отделяла от останалите хора, дори и от най-близките й, като невидима стена.
Като малко момиченце, принцесата обикаляла с отнесен теменуженосин поглед из многобройните стаи на замъка и въпреки че той изобилствал от красиви картини и ценни предмети, единственото нещо, което можело да задържи вниманието й била голямата черна книга със златни обшивки по ъглите на твърдата подвързия, на чиято корица имало релеф от толкова много растения и животни, преплетени едно в друго, че колкото повече се взирала в тях Бела, толкова повече и толкова по-живи и изглеждали те.
Изработката на релефа несъмнено е дело на някой изкусен майстор, прочут в целия свят, често си мислело момиченцето, но колкото й се искало да разбере нещо повече за тази книга, толкова по-потаен ставал баща й, а споменаването на масивната ключалка отстрани на високата около метър и половина книга на специална поставка или подходящия за нея ключ, карало кралят да смръщва вежди и да стисва кисело устни.
Когато принцесата пораснала, любимото й място станало горското езеро, до което стигала по една тясна, криволичеща между големите дървета и шубраци пътека. Обичала да минава по тая пътека тя, слънцето се прокрадвало през сплетените като арка клони, а птичите песни и нежният вятър оставяли душата й спокойна и чиста.
Водите на това езеро изпълвали Бела с неугасващ копнеж по нещо тайнствено и необяснимо и тя се взирала в тях с часове, сякаш очаквала именно от тях да изплуват отговорите на всички въпроси, които напирали в нея от години.

(to be continued)