Още по времето, когато в училищата в Гърция се изучавали различни способи за мамене, Света Гора била управлявана от някой си Карамустафа бей, разбойник и насилник, който обичал да казва, че в седмицата един ден е на Бога, а останалите шест са негови. Имал кон, за който се носели слухове, че в неделя се моли пред църквата, а в огнището му винаги горял огън, който наричал "София" и с него плашел и палел когато си поискал и когото искал да вразуми. От време на време пращал хабер в Света гора, че ще опожари "Хилендар", един от най-големите манастири на Атон, който откъм суша бил и най-лесно достъпен. Преди поход и грабеж къпели белите хрътки на бея със синка за дрехи, а господарят им знаел как да сече с канията като със сабя. Вместо с ръка имал обичай да души хората с дългата си мазна плитка. Знаело се, че отдавна се е обърнал на див звяр, в чиято сянка не търси заслон дори вятърът, че някъде в Африка бил срещнал една от онези маймуни, които могат да се видят само веднъж в живота и които от време на време ходят до оня свят. Протегнал ръка към маймуната, дал на животното да го ухапе и оттогава всяка сутрин карал ходжата да му чете написаното, което оставили маймунските зъби върху плътта му.
- Този живот ни е даден назаем - повтарял Карамустафа, слушал как хрътките му нощем се смеят насън и често плачел, гризейки от мъка сабята си, че няма наследници. Един ден дошли калугери от Света гора, от "Хилендар" да си платят данъка и той ги попитал истина ли е, че в техния манастир расте лоза още от царско време и че в нейните зърна, едри колкото биволски очи, помагат при безплодие. Щом получил утвърдителен отговор, беят изпратил с тях хрътката си да я назобят с грозде, защото при него дори и кучетата не се плодели..
Монасите отвели кучката със себе си, но я държали на кораба, защото нищо, което няма брада, не може да стъпи на Света гора. Върнали я след деветдесет дни и тя окучила седем кученца. Това било знак беят да се покае, да облече власеница и да се запъти към границата на Света гора, понесъл сабята си забодена в пън, а зъбите си намазани с чернилка. След него под малко покривало яздела кадъната, с празна детска люлка. Монасите ги посрещнали и настанили на границата на хилендарския метох, който е и северната граница на Света гора. Всяка сутрин носели на кадъната грозде от лозата, която расте под гроба на Неманя край зида на хилендарския храм "Въведение", където едрите зърна боядисват каменните плочи в синьо.
- Сдобия ли се със син - обещавал беят на монасите, - ще ви пренесе през морето огън в устата си, та да запали с него свещ, и ще ви го дам да служи цял живот в манастира.
Когато надеждите се сбъднали и утробата на кадъната се развързала, беят се сдобил не с едно, а с две деца наведнъж. Сега се налагало да заплати двукратно обещанието си! Не един, а двама сина дължал на монасите. Оттогава изтекла много вода, влачеща орехи и ябълки в морето, на бея му се народили още деца и той отново се превърнал в оня стар кръвник, който отмервал крачките си със сабята.
Първородните му синове растели и хората приказвали, че далеч ще стигнат. Но зад безпримерната им храброст, която бързо прераснала в легенда, всъщност се криела болест. Едното от момчетата отрано забелязало, че не усеща болка и че ударът с бич привлича вниманието му със свистенето си, а не с раната. Брат му открил истината по друг начин. Някъде към петнадесетата му година на улицата в Солун го срещнала и го погледнала крадешком в огледалцето си една девойка. Като се разминавали, тя го шибнала с косите си и черните й кичури порязали лицето му. Ала той не усетил болка. Само видял кръвта си по косите на девойката. Така двамата братя разбрали какво им е. Била им отказана благодатта на болката. Единственото, от което започнали да се страхуват, било, че ще ги убият в някоя схватка, без дори да забележат. В първата битка, в която ги повел Карамустафа, синовете му изклали толкова народ, че три пъти трябвало да сменят конете под себе си. След битката се затворили в шатрата, около която се носели радостните възгласи на ордата, и започнали да оглеждат телата си за рани, които без болката не можели да усетят, а трябвало да пипнат, за да ги открият. В тези страшни глухи минути между атаката и търсенето на рани братята се настървили така, че станали по-страшни и от баща си, и никой дори насън не можел да си представи, че Карамустафа след седемнадесет години, когато синовете му навършили пълнолетие, ще осъмне една сутрин отново пред манастира с двамата си първородни синове и ще ги даде на монасите, както бил обещал.
- Кой ли е принудил бея да стори това? - питали се по войнишките лагери.
- Кой ли ще посмее да пусне двамата бейски синове в манастира? - питали се и монасите в килиите, - я си им отворил и си ги пуснал вътре, все едно че са влезли рисове подире ти!
- Има си начин - обадил се един от игумените в манастира, - знае се как:
На единия даваш ключа и парите, а на другия кръста и книгата. Единия слагаш за иконом, нека търгува, нека управлява манастирското имущество, нека кесията е у него и се разпорежда с добитъка, със земята и водата. Не му давай обаче кръст в ръката и го дръж далеч от всякакви почести и похвали; дръж го в дъното на трапезата, нека името му стои под капата, а езикът - зад зъбите, нека ти е в ръцете, та да можеш лесно да го отстраниш..
А другия сложи начело на трапезата, с кръста и книгата, дай му слава, направи го сред най-прочутите тълкуватели на светите книги, сочи го с пръст като пример на другите, като човек с най-чисти помисли.. Ала не му давай ключа и кесията в ръцете, не му давай никаква власт, нека всичко, което има, да е у теб. И нека той и брат му да са като реката, която би текла, ако имаше корито, и коритото, което би било река, ако имаше вода. Дорде се надборват, ние ще сме спокойни. Ала съюзят ли се, венчаят ли ключа с кръста, разберат ли че са от едно име, тогава ще трябва да връзваме магарета за корабите, че да ни се намира в морето осолено месо. Защото тук не ще оцелеем..
Тъй съветвал старецът, но когато в уречения ден пред манастирската порта се появили двамата синове на бея с юзди на врата и с огън от морето в устата си, всички се разколебали. Момците влезли тържествено в манастира: след тях вървели двама слуги, понесли на сребърен поднос плитките на господарите си, сплетени в едно. Тогава игуменът размислил. Обърнал се към госта с мъдро предложение, от което останали доволни и Бог, и беят:
- Не ние сме ти дали синовете - рекъл монахът на Карамустафа, - затуй не можем ние да ти ги вземем. Нека ти ги вземе оня, който ти ги е дал - Всевишният..
Момците отхапали върховете на току-що запалените свещи, отнесли огъня в устите си назад през морето и не станали монаси..
Разправят, че загинали край река Прут в кървава свада помежду си. Единият бил хазнедар - ковчежник в турската войска, а другият - дервиш, и казват, че бил ненадминат тълкувател на Корана.
- Този живот ни е даден назаем - повтарял Карамустафа, слушал как хрътките му нощем се смеят насън и често плачел, гризейки от мъка сабята си, че няма наследници. Един ден дошли калугери от Света гора, от "Хилендар" да си платят данъка и той ги попитал истина ли е, че в техния манастир расте лоза още от царско време и че в нейните зърна, едри колкото биволски очи, помагат при безплодие. Щом получил утвърдителен отговор, беят изпратил с тях хрътката си да я назобят с грозде, защото при него дори и кучетата не се плодели..
Монасите отвели кучката със себе си, но я държали на кораба, защото нищо, което няма брада, не може да стъпи на Света гора. Върнали я след деветдесет дни и тя окучила седем кученца. Това било знак беят да се покае, да облече власеница и да се запъти към границата на Света гора, понесъл сабята си забодена в пън, а зъбите си намазани с чернилка. След него под малко покривало яздела кадъната, с празна детска люлка. Монасите ги посрещнали и настанили на границата на хилендарския метох, който е и северната граница на Света гора. Всяка сутрин носели на кадъната грозде от лозата, която расте под гроба на Неманя край зида на хилендарския храм "Въведение", където едрите зърна боядисват каменните плочи в синьо.
- Сдобия ли се със син - обещавал беят на монасите, - ще ви пренесе през морето огън в устата си, та да запали с него свещ, и ще ви го дам да служи цял живот в манастира.
Когато надеждите се сбъднали и утробата на кадъната се развързала, беят се сдобил не с едно, а с две деца наведнъж. Сега се налагало да заплати двукратно обещанието си! Не един, а двама сина дължал на монасите. Оттогава изтекла много вода, влачеща орехи и ябълки в морето, на бея му се народили още деца и той отново се превърнал в оня стар кръвник, който отмервал крачките си със сабята.
Първородните му синове растели и хората приказвали, че далеч ще стигнат. Но зад безпримерната им храброст, която бързо прераснала в легенда, всъщност се криела болест. Едното от момчетата отрано забелязало, че не усеща болка и че ударът с бич привлича вниманието му със свистенето си, а не с раната. Брат му открил истината по друг начин. Някъде към петнадесетата му година на улицата в Солун го срещнала и го погледнала крадешком в огледалцето си една девойка. Като се разминавали, тя го шибнала с косите си и черните й кичури порязали лицето му. Ала той не усетил болка. Само видял кръвта си по косите на девойката. Така двамата братя разбрали какво им е. Била им отказана благодатта на болката. Единственото, от което започнали да се страхуват, било, че ще ги убият в някоя схватка, без дори да забележат. В първата битка, в която ги повел Карамустафа, синовете му изклали толкова народ, че три пъти трябвало да сменят конете под себе си. След битката се затворили в шатрата, около която се носели радостните възгласи на ордата, и започнали да оглеждат телата си за рани, които без болката не можели да усетят, а трябвало да пипнат, за да ги открият. В тези страшни глухи минути между атаката и търсенето на рани братята се настървили така, че станали по-страшни и от баща си, и никой дори насън не можел да си представи, че Карамустафа след седемнадесет години, когато синовете му навършили пълнолетие, ще осъмне една сутрин отново пред манастира с двамата си първородни синове и ще ги даде на монасите, както бил обещал.
- Кой ли е принудил бея да стори това? - питали се по войнишките лагери.
- Кой ли ще посмее да пусне двамата бейски синове в манастира? - питали се и монасите в килиите, - я си им отворил и си ги пуснал вътре, все едно че са влезли рисове подире ти!
- Има си начин - обадил се един от игумените в манастира, - знае се как:
На единия даваш ключа и парите, а на другия кръста и книгата. Единия слагаш за иконом, нека търгува, нека управлява манастирското имущество, нека кесията е у него и се разпорежда с добитъка, със земята и водата. Не му давай обаче кръст в ръката и го дръж далеч от всякакви почести и похвали; дръж го в дъното на трапезата, нека името му стои под капата, а езикът - зад зъбите, нека ти е в ръцете, та да можеш лесно да го отстраниш..
А другия сложи начело на трапезата, с кръста и книгата, дай му слава, направи го сред най-прочутите тълкуватели на светите книги, сочи го с пръст като пример на другите, като човек с най-чисти помисли.. Ала не му давай ключа и кесията в ръцете, не му давай никаква власт, нека всичко, което има, да е у теб. И нека той и брат му да са като реката, която би текла, ако имаше корито, и коритото, което би било река, ако имаше вода. Дорде се надборват, ние ще сме спокойни. Ала съюзят ли се, венчаят ли ключа с кръста, разберат ли че са от едно име, тогава ще трябва да връзваме магарета за корабите, че да ни се намира в морето осолено месо. Защото тук не ще оцелеем..
Тъй съветвал старецът, но когато в уречения ден пред манастирската порта се появили двамата синове на бея с юзди на врата и с огън от морето в устата си, всички се разколебали. Момците влезли тържествено в манастира: след тях вървели двама слуги, понесли на сребърен поднос плитките на господарите си, сплетени в едно. Тогава игуменът размислил. Обърнал се към госта с мъдро предложение, от което останали доволни и Бог, и беят:
- Не ние сме ти дали синовете - рекъл монахът на Карамустафа, - затуй не можем ние да ти ги вземем. Нека ти ги вземе оня, който ти ги е дал - Всевишният..
Момците отхапали върховете на току-що запалените свещи, отнесли огъня в устите си назад през морето и не станали монаси..
Разправят, че загинали край река Прут в кървава свада помежду си. Единият бил хазнедар - ковчежник в турската войска, а другият - дервиш, и казват, че бил ненадминат тълкувател на Корана.
Милорад Павич
"Пейзаж, рисуван с чай"