сряда, 23 декември 2015 г.

Междуселски препирни



   - Епеци – отбеляза очевидното Джаро Джаров Бинков, побутна козирката на каскета си и бавно почеса клепналите си уши, първо дясното, после лявото. – С тоя пул те удрям, с другия правя капия.
   Срещу него, два пъти по-младия Боби Фетов изсумтя с презрение, насочено към всички табладжии, които “викаха” чифта, когато им потрябва. Играта отиваше към марс и очите на Боби отчаяно шареха по селския площад, в търсене на нещо, което да разсее противника. На вселенската сила явно й дожаля за губещия, защото безсъбитийното селско пладне изведнъж се оживи. Покрай кафенето, където Джаро Бинков за пореден път установяваше господството си на табла, а Боби Фетов за пореден път псуваше на ум късмета си, поклащайки се с достойнство мина автобус и спря на широкото пред кметството. От отворената врата се заизсипваха приключили с ограмотяването за деня ученици и звуци на зурна. Кючекът явно беше достигнал момента на солото.
   - Рейса – този път очевидното констатира Фетов. После, съзрял още по-удобна възможност поне да отложи разгрома, мазно добави – Това не е ли твоя?
   Покрай книжарницата, към прашния бял автобус, на който с големи квадратни букви пишеше “СОЛО 2000” и имаше нарисуван сокол в полет, вървеше двайсетинагодишен русоляв младеж. На крачка зад него ситнеше дакел.
   Джаро проточи врат в указаната от пръста на Боби посока.
   - Жорето е – кимна той. – Ще ходи в града за някаква част. Ама защо е помъкнал и Хрипио? – сбърченото му чело изразяваше по-скоро учудване, отколкото гняв.
   Когато миналата година Жоро донесе кучето, Джаро без никаква особена причина реши да го кръсти Рошко. Кучето, обаче, имаше някакъв проблем и вместо да лае, само хриптеше. Така, някак от само себе си, Рошко стана Хрипио.
   Джаро се изправи, подръпна наметнатото върху раменете си сако и извика:
   -  Жоре, я ела тука!
   После вдигна ръка зад ухото си, взе скътаната там цигара, повъртя я между пръстите си и я запали с кибрит, който извади от джоба на сакото.
   Момчето се приближи. Боби Фетов неволно си помисли за енти път, че по-сини очи от неговите не е виждал.
   Жоро израсна с вуйчо си Джаро и втората му жена; четеше много, знаеше много, работеше много. Беше на 15, когато комшията го помоли да закачи на трактора спрения от движение трабант в двора му и да го закара на бунището. Жоро го прибра в празния гараж на вуйчо си. Днес, 5 години по-късно, трабантът се задвижваше от 4-цилиндров двигател с фиатски корени и многобройни модификации; панелите на каросерията му, без капака на багажника, бяха изработени от карбон, а фаровете му светеха с ксенонов газ. Когато Жоро му сложи и люк, връстниците му не издържаха и замениха по-дългото “Жоро с Трабанта” с Жоро Люка.
   Джаро не беше дал и една стотинка за въпросното возило. Племенникът му сам си изкарваше парите. Ваканциите и всеки почивен ден работеше на надница в лозята на селяните. Хората знаеха, че е работяга и го търсеха сами. После се записа в някакъв автоклуб в града, трабантът беше гордостта на всичките му членове; през ден гаражът се напълваше с гласовете им. “Люк, дай тресчотка; Люк, вземи зегера”, чуваше Джаро, когато минаваше покрай вратата. Последният трабант беше излязъл от завода в Германия през 1992, цели 3 години преди Жоро да се появи на бял свят, но ето че този трабант ходеше по фестивали и изложби и вдигаше 220 плюс.
   - К’во ста’а, Люк – дружелюбно каза Боби и си спечели кос поглед от Джаро. Бинков не одобряваше прякора, но се наложи да свикне с него, всички го ползваха.
   Жоро му кимна и въпросително погледна вуйчо си. До левия му крак, Хрипио весело махаше с опашка и местеше поглед от единия към другия.
   - Къде си помъкнал кучето? – опита се да прозвучи сърдито Джаро.
   - Водя ти го – усмихна се Жоро. – Айде, че ще изпусна автобуса.
   Преди вуйчо му да успее да отговори, момчето вече бързо крачеше. Хрипио легна под масата, а Боби обречено погледна към таблата, сега вече нямаше мърдане.
   Вътре в автобуса, Жоро подаде парите на шофьора и взе билета.
   - Ханс, моля те смени тия чалги с нещо сносно, че ще ни окапят ушите.
   Шофьорът, с измачкана, незакопчана догоре бяла риза и неизменния черен елек, почука с нокът по баджа си, закрепен с безопасна и изсумтя недоволно, но смени станцията. На баджа, черно на бяло пишеше “Веско Колов, водач, СОЛО 2000”. Веско, обаче, му казваше само майка му. Живееха през три къщи от Бинкови. В първи клас им дадоха за домашна да четат за Хензел и Гретел. Следващия час, учителката ги попита как се казва момченцето от приказката и Веско, в неумел опит да блесне, бодро извика “ХАНС!”. Последваха 2 секунди гробна тишина и после 5 минути адски смях. Младата им учителка се изчерви в опит да се удържи, не успя и непрофесионално се смя заедно с децата. Не се се смя само Веско, който съвсем естествено се превърна в Ханс. 11 години по-късно изкара книжка, започна да кара бус за “СОЛО 2000” и стана Ханс Солото.
   На първата единична седалка вдясно, както обикновено, седеше Асен Чомаков, по-известен като Чомака. Злите езици разправяха, че майка му го изпуснала на главата му като бебе и затова му хлопа дъската. Чомака наистина не беше умен, но беше едър и силен за трима и точно толкова космат. Работеше някаква хамалска работа в града. На Ханс Солото му беше жал за слабоумния косматко и го возеше без пари, а Чомака му се отплащаше с безгранична лоялност и нечленоразделни звуци на благодарност.
   На втората седалка зад Ханс, любимият учител на Жоро, Йонко Йонков четеше дебела книга. Нисичък и предимно плешив, със стърчащи уши  и по-скоро бял пух, отколкото коса, там където изобщо я имаше, Йонко ходеше с усилие и се подпираше на крива тояжка. Физическите си недъзи компенсираше с пъргав ум и начетеност. Никой не знаеше точно на колко години е, хората се шегуваха, че и Лили Иванова може да му е внучка. Двамата с Жоро се харесаха от пръв поглед – умният, жаден за знания четвъртокласник и даскалът с голямо сърце и желание да дава кой колкото може да вземе.
   - Добър ден, учителю! – сърдечно го поздрави момчето.
   - Денят ти добър да е, Георги! – вдигна очи към него Йонко.
   Жоро седна зад него и се загледа през прозореца. След 3-4 минути, Ханс Солото затвори вратата и автобусът потегли.
   На другата спирка се качиха трима тийнеджъри, които познаха Жоро и веднага заобсъждаха необикновения трабант с люк; в следващото село - пълничка леля с къносана къса коса и девойка с топли кафяви очи и плитки, навити от двете страни на главата й. Жените седнаха зад него и лелята веднага закудкудяка “Лиянче това, Лиянче онова”. Момичето отговаряше възпитано, но почти едносрично, имаше приятен глас.
   “Радио едно рок”, обяви гласът на Джоко Росич.
   - Еднорог не е ли кон? – попита лелята. И синът ми го слуша това радио, ама защо са го кръстили така? То в днешно време вече не знаеш кое какво е...
   - Лелче, мо’е ли си толко тъпа! – обади се единият тийнеджър и тримата зацвилиха весело с мутиращи гласове.
   - Я да мълчиш – не му остана длъжна тя. Майка ти е по-тъпа от мен, даже не знае кой е баща ти.
   - Я сиии... – последваха куп обиди от задната седалка.
   Селцата бяха близо и клюките прехвърчаха от едно в друго като искри. Определени хора знаеха всичко за други определени хора, че даже и онова, което другите определени хора не знаеха за себе си.
   В словесния дуел се включиха и други, по-възрастните застанаха на страната на бойната леля, по-младите защитаваха тримата отзад. Музиката вече не се чуваше.
   В този момент, Ханс отби и спря. Вдигнатият адреналин на пътуващите автоматично се насочи към шофьора.
   - Що спираме ся?
   - Господине, ама аз бързам за влака!
   - Пе’ерас’, ае карай бе!
   Солото се опита да каже нещо, което се загуби в хора от гласове. Тогава се чу неопределен смразяващ звук с ниска честота, Чомака се беше изправил и нечленоразделно въдворяваше ред. Всички замълчаха смутено. Ханс изполва затишието и обяви, че има закъсала кола и му махат да спре. После отвори вратата и слезе. Чомака го последва като кученце.
   - Вижте, хер Флик! – чу се отзад.
   Всички накацаха по прозорците отдясно. Жоро също се изправи. Около вдигнатия капак на мерцедеса се суетяха трима бабанки. Встрани, подпрян на бастун със сребърна глава, стоеше висок мъж облечен в черно. Под шапката и слънчевите очила, от кожения шлифер се подаваха яката на белоснежна риза и възел на вратовръзка.
   - Това е Лорда – извика някой.
   - Кой? – попита неосведомен.
   - Дарко Ведич, Лорда - сърбинът, който държи половината заведения и хотели в Южна България.
   - Той не беше ли..? – всички погледнаха към Жоро.
   - Какво не беше ли? – попита той недоумяващо.
   - Ти нали си племенника на Бинката? – попита го лелята с къносаната коса и недочакала потвърждение, продължи – Роднини сте с Лорда.
   - Няма такова нещо – отрече Жоро.
   - Има, има – всезнаещо поклати глава лелката. - Питай вуйчо ти. Вие сте преселници тука. И Лиянчето и тя така – погледна я със съжаление жената, за която очевидно “преселник” означаваше нещо като “недъгав”.
   Жоро изумено се опитваше да разбере защо непознатата жена му разказва небивалици, а тя вече отваряше уста да даде още пикантни подробности, когато с неочаквана за физиката и възрастта си пъргавина, Йонко скочи от седалката и закуцука към тях.
   - Замълчи, жено бъбрива – каза тихо, но твърдо той и тя се сви, все едно я беше ударил, обърна обидено глава и се загледа през прозореца. – Ела, Георги, да поговорим трябва.
   Седнаха. Стегнато и без излишни емоции, Йонко разказа на момчето, че преди двайсетина години, когато Бинкови живеели в града, майка му и Дарко, тогава талантлив футболист в български отбор се влюбили безумно и напук на родителите си, които не им разрешили брак, тя избягала с него. Единственият, който ги подкрепял, бил по-големият й брат Джаро. После тя забременяла. Докато пътували към родилното, Дарко блъснал колата. На него се наложило да изрежат гласните струни и от тогава използвал говорен апарат. Майка му починала при раждането от нараняванията, а Джаро взел детето и с бездетната му първа жена се преместили на село. Още тогава се заклел да не допуска в живота им виновният за смъртта на сестра му.
    Жоро слушаше и знаеше, че Йонко му казва истината, но въпреки това му беше трудно да повярва. Йонко му обясни как катастрофата променила Дарко. Освен че загубил любимата си жена, вече не можел да играе и футбол - единият му крак бил натрошен. Въпреки това, останал в България, забъркал се с тъмни хора в мутренските времена и направил много пари. С Джаро провели един-единствен разговор и вуйчо му казал, че ако посмее да доближи детето, ще го удуши със собствените си ръце. От уважение към паметта на майка му, Дарко се съгласил.
   - Люк, я ела малко – чуха Ханс да казва току до тях. Опитваше се да си избърше ръцете във вече доста изцапан парцал. – Слез виж тоя мерцедес, знам че разбираш от коли. Май има изгорял предпазител. Аз не мога да бавя повече курса, ще ме линчуват. Виж там, помогни, човекът ще си плати.
   Жоро погледна Йонко.
   - Върви, момче. От съдбата си да избяга не може никой. – каза учителят и сложи ръка на рамото му.
   Жоро слезе като в сън, а автобусът потегли. Докато вървеше към мерцедеса, си  представяше как високият мъж в черно сваля кожената си ръкавица, подава му ръка и казва на сръбски с гласа на говорния апарат: Люк, я сам твой отац!

понеделник, 7 декември 2015 г.

Sic transit gloria mundi




   Повече от 5 години неуморен градеж на имидж и само 5 дни, за да потънеш в забвение. Жесток свят, неблагодарни хора..
   Бате Нейко беше най-големия мъжкар в офиса. Още не бяха въвели униформите и той идваше на работа облечен като дървосекач изтупан за сватба. Това ще рече, че карираните му ризи миришеха на прано, по развързаните му изплезени кубинки все още личаха следи от мокър парцал, а в брадата му нямаше трохи или люспи от баница. Когато вечер минаваше да отчита доставените поръчки, всичко беше като негатив. Ризата му смърдеше на турист изгубен 2 седмици в планината, по кубинките му имаше залепен материал, който щеше да озори минимум три CSI лаборатории, а с остатъците от храна по лицевото му окосмение можеше да се нахрани едно сомалийско семейство, плюс роднините. Киселата му сутрешна физиономия тип “героят на Клинт Истууд не иска да общува с никого в квартала” беше заменена от дяволито свита в единия край уста, а изръмжаванията които придружаваха сутрешните ми инструкции – с почти нефалшиво подсвиркване на химна. Ако Джак Никълсън беше почерпил опит от тази трансформация, един върколак и един обладан от зли сили писател в планински хотел щяха да са в пъти по-убедителни.
   Куриерска фирма сме. Бате Нейко кара ван и разнася пратки по адреси. Изрично ме е помолил да му давам само домашните. Знаете как в порнофилмите е достатъчно жена да седи на пейка и мъж да изскочи от храстите или мъж да седи на бюро и жена да влезе с папка, за да започнат да правят секс. Така, по думите на бате Нейко, беше достатъчно само да му отвори вратата някоя невинна домакиня, за да се подмокри, да го покани да влезе, бързичко да се съблече и да го помоли да я прегледа. Тази молба, широкоскроен мъж като него считал за свой дълг да уважи, при това с всички дадени му от природата средства.
   Според теорията на бате Нейко, целият невървеж в милата ни родина се дължи абсолютно изцяло и безапелационно на липсата на здравословен секс в близо 95% от българските семейства. “Оно козата си сака пръч, Саше”, казваше той дълбокомислено, докато ми подаваше ключовете от вана. После продължаваше, “Всичко е навързано като свински черва. Приключва работа мъжът, изнервен от глисти на държавни служби или недоклатената си шефка, или загорялата контрольорка, или почесващата се в южния сектор сервитьорка и хиляди други душици с неизпълнени сексуални фантазии. Топките му се свили като лешничета, мечът му заприличал на джобно ножче, от къде да вземе пусти мерак да придърпа некоя сгодна женица - я негова, я чужда, па да й го нахлузи като току-що пуснат от затвора, да я опъне славно 1-2-3 пъти – колкото смогне завалията, да я пипне, близне и плесне тук-таме, пък да видиш. И мусаката ще е по-вкусна, и къщата ще е по-чиста, и глобите в градския транспорт по-малко, а скандали и нерви на работното място няма да има. Всеки ще си върши задълженията с усмивка и тая държавица ще цъфне и ще върже, слушай бате си Нейко. Гладна мечка хоро не играе, Саше. Да не мислиш, че народът е имал предвид храната? Едно животно като се засити ляга и заспива, не друса хорА. Виж, една сита от секс жена чудеса ще направи; а от мъж с празни топки по-ефективна работна сила няма. Аз съм патриот, Саше, затуй съм се заел да помогна на майка България колкото мога. Тук ще уважа някоя домакиня с мъж в командировка, там ще помогна да се не разпадне някой брак, ей така от едното добро сърце, от чувство за справедливост. Аз съм като един български Робин Худ, Саше, давам на тия дето нямат, те ще дадат на някой друг после и така по веригата щастие ще има за всички. Малко по малко ще ставаме все повече и слънцето ще огрее и задния двор на Европа.” Тук, бате Нейко се впускаше в подробни обяснения за предимствата на аналния секс и голямото му значение за ненарушаването на сексуалния ритъм, когато дойдат гостите от Червен бряг.
   Според този отявлен борец срещу сексуалната неправда, безценната помощ, която оказвал на българските жени в така да се каже неравностойно положение, не винаги можела да се окаже в домашни условия по една или друга причина. Ето защо, нерядко се налагало да използват мазета, тавани, ранчо в близост до града, запусната градина или закътан заден двор. С това се обяснявали и многобройните налепи по Нейковите кубинки, а остатъците от храна били резултат от богатата трапеза, с която благодарните домакини дарявали благодетеля си.
   Крехкият врат на този сексуален алтруизъм, поощряван от благоприятните условия на куриерските услуги, беше грубо прекършен една топла септемврийска вечер. Неочаквано за всички, бате Нейко реши да се присъедини към традиционното за нас поливане на заплатите. “Някой трябва да ви научи как се забърсват жени, Саше.”, смигна ми той. “Къде и кога да дойда, за да ви покажа тайните стъпки на любовния валс?”.
   Чинно го уведомих за часа и мястото на срещата. Остана доволен, защото този път бяхме избрали един рок бар в центъра. “Рокаджийките са като тигрици, ако не те е страх да им дръпнеш опашката.”, самодоволно поклати глава бате Нейко и хукна да се привежда в обичайния си сутрешен вид с усмивката на котарак, на когото са обещали пълна купа със сметана.
   4 часа по-късно, дремнал, освежен и с чиста риза, бате Нейко ни намери на бара и със сериозния вид на Леми Килмистър, който си поръчва бутилка Джак, си поръча топла минерална вода. “Алкохолът увеличава желанието и намалява потентността, Саше.”, кимна ми той. “Вие се наливайте, бате ви Нейко си има задължения.” Ние покана не чакахме, тия вечери ги бяхме посветили на течните стимуланти, не на женските прелести. Той, обаче, трезво оглеждаше присъстващите и новодошлите, компетентно коментираше тази и онази и не спираше да дава съвети.
   С напредването на вечерта се разбра, че е хвърлил око на една самотна брюнетка в другия край на бара с разперена дантелена поличка, силен грим, прилепнала блузка с дълъг ръкав, която очертаваше малки, но добре оформени гърди и цветно шалче около врата. Отиде при нея, запознаха се и като се върна ни уведоми, че гласът й е дълбок и еротичен и вероятно нощта ще бъде дълга като краката й. Хвърли 10 лв. на бара за минералните води, хвана я под ръка и отиде да я поразходи в парка.
   След няма и 15 минути се върна зачервен и разлютен като оса и говореше толкова несвързано, че нищо не му се разбираше. Като се поуспокои и спря да хвърля слюнки и псувни на два метра от себе си, успяхме да разберем, че нежната брюнетка имала същия арсенал от сексуални инструменти като него и малките, но добре оформени гърди всъщност били добре уплътнен с чорапи сутиен.
   Не съм се смял така, откакто котката повърна върху снежнобялата бална рокля на сестра ми. Усещането беше абсолютно същото – хем ми беше жал, хем така ме напушваше, че нямаше как да се сдържа.
   Бате Нейко видя, че няма как да получи съчувствие, започна да псува и нас и си тръгна.
   Случилото се нанесе тежък удар върху мъжкото му достойнство и мъжкарския му имидж. На следващия ден цялата фирма знаеше. Лекциите за обогатяване на сексуалната ми култура секнаха, легендите за подвизите му бяха заменени от шушукане и подсмихване по коридорите, а уважителното “бате Нейко” с доста обиден прякор. Доскорошният ми ментор стоически понасяше тежестта на създалото се положение, но когато след 4-5 дни новопостъпилата чистачка, чула-недочула, невинно го нарече бате Гейко в очите, не издържа и подаде молба за напускане.
   На негово място назначиха дебел плешив чичко с жена и три деца, който по-скоро приличаше на отец Тък, отколкото на Робин Худ. Неговата тема беше хроничният запек и лековете срещу него. Фирмата лека-полека забрави за бате Нейко и фиаското му, домакините отново започнаха сами да забърсват влагата от очите и тайните си места и всичко потече по старому.