четвъртък, 21 юли 2011 г.

"Do you have any advice for those of us just starting out?"



Give up sitting dutifully at your desk. Leave your

house or apartment. Go out into the world.


It's all right to carry a notebook but a cheap
one is best, with pages the color of weak tea
and on the front a kitten or a space ship.


Avoid any enclosed space where more than
three people are wearing turtlenecks. Beware
any snow-covered chalet with deer tracks
across the muffled tennis courts.


Not surprisingly, libraries are a good place to write.
And the perfect place in a library is near an aisle
where a child a year or two old is playing as his
mother browses the ranks of the dead.


Often he will pull books from the bottom shelf.
The title, the author's name, the brooding photo
on the flap mean nothing. Red book on black, gray
book on brown, he builds a tower. And the higher
it gets, the wider he grins.


You who asked for advice, listen: When the tower
falls, be like that child. Laugh so loud everybody
in the world frowns and says, "Shhhh."


Then start again.


Ron Koertge

вторник, 12 юли 2011 г.

Мърша

В прекрасна лятна утрин - спомни си, скъпа моя,
спомни си тая случка пак:
внезапно жалка мърша съзряхме на завоя
връз ложето от камънак.

В една цинична поза като жена продажна
лежеше тя без капка смут -
разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,
с корем, от газове издут.

А слънцето над нея печеше в небосвода,
бодеше я с безброй жила -
да върне без остатък на вечната Природа
това, което е била.

И гледаше небето как скелетът оголен
цъфти като разкошен цвят.
Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух болен
зави ти се внезапно свят.

Нападнаха корема мухите забръмчали
там, дето в боен ред пълзят
личинки - черна каша - по дългите парцали
на гниещата мека плът.

Като вълни в морето пропадаше, растеше
и вреше шаващия куп;
би казал, оживял е - набъбваше, свистеше
и се множеше тоя труп.

Летяха странни звуци от купчината жалка:
като ветрец, като река
или като зърната в желязната веялка,
въртяна бавно на ръка.

И изведнъж... Как всичко тук избледня, застина
или бе страшен сън това -
художникът по памет завършва тъй картина,
нахвърляна едва едва -

дойде сърдито куче и дебнеше ни - клето! -
иззад високите скали,
и чакаше да грабне и отнесе парчето,
което от костта свали...

И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,
пръстта и теб ще заличи,
ти - моя страст, мой ангел, ти - слънце за душата,
звезда на моите очи.

Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,
в дълбокия и тайнствен мрак,
ще плесенясва бавно под цъфнали бодили
оголения ти гръбнак.

Но щом с целувки алчни нахвърлят се - кажи ти
на червеите в твоя ров,
че аз спасих - и образ, и чувства най-честити! -
разпадналата се любов.

Шарл Бодлер