сряда, 23 декември 2015 г.

Междуселски препирни



   - Епеци – отбеляза очевидното Джаро Джаров Бинков, побутна козирката на каскета си и бавно почеса клепналите си уши, първо дясното, после лявото. – С тоя пул те удрям, с другия правя капия.
   Срещу него, два пъти по-младия Боби Фетов изсумтя с презрение, насочено към всички табладжии, които “викаха” чифта, когато им потрябва. Играта отиваше към марс и очите на Боби отчаяно шареха по селския площад, в търсене на нещо, което да разсее противника. На вселенската сила явно й дожаля за губещия, защото безсъбитийното селско пладне изведнъж се оживи. Покрай кафенето, където Джаро Бинков за пореден път установяваше господството си на табла, а Боби Фетов за пореден път псуваше на ум късмета си, поклащайки се с достойнство мина автобус и спря на широкото пред кметството. От отворената врата се заизсипваха приключили с ограмотяването за деня ученици и звуци на зурна. Кючекът явно беше достигнал момента на солото.
   - Рейса – този път очевидното констатира Фетов. После, съзрял още по-удобна възможност поне да отложи разгрома, мазно добави – Това не е ли твоя?
   Покрай книжарницата, към прашния бял автобус, на който с големи квадратни букви пишеше “СОЛО 2000” и имаше нарисуван сокол в полет, вървеше двайсетинагодишен русоляв младеж. На крачка зад него ситнеше дакел.
   Джаро проточи врат в указаната от пръста на Боби посока.
   - Жорето е – кимна той. – Ще ходи в града за някаква част. Ама защо е помъкнал и Хрипио? – сбърченото му чело изразяваше по-скоро учудване, отколкото гняв.
   Когато миналата година Жоро донесе кучето, Джаро без никаква особена причина реши да го кръсти Рошко. Кучето, обаче, имаше някакъв проблем и вместо да лае, само хриптеше. Така, някак от само себе си, Рошко стана Хрипио.
   Джаро се изправи, подръпна наметнатото върху раменете си сако и извика:
   -  Жоре, я ела тука!
   После вдигна ръка зад ухото си, взе скътаната там цигара, повъртя я между пръстите си и я запали с кибрит, който извади от джоба на сакото.
   Момчето се приближи. Боби Фетов неволно си помисли за енти път, че по-сини очи от неговите не е виждал.
   Жоро израсна с вуйчо си Джаро и втората му жена; четеше много, знаеше много, работеше много. Беше на 15, когато комшията го помоли да закачи на трактора спрения от движение трабант в двора му и да го закара на бунището. Жоро го прибра в празния гараж на вуйчо си. Днес, 5 години по-късно, трабантът се задвижваше от 4-цилиндров двигател с фиатски корени и многобройни модификации; панелите на каросерията му, без капака на багажника, бяха изработени от карбон, а фаровете му светеха с ксенонов газ. Когато Жоро му сложи и люк, връстниците му не издържаха и замениха по-дългото “Жоро с Трабанта” с Жоро Люка.
   Джаро не беше дал и една стотинка за въпросното возило. Племенникът му сам си изкарваше парите. Ваканциите и всеки почивен ден работеше на надница в лозята на селяните. Хората знаеха, че е работяга и го търсеха сами. После се записа в някакъв автоклуб в града, трабантът беше гордостта на всичките му членове; през ден гаражът се напълваше с гласовете им. “Люк, дай тресчотка; Люк, вземи зегера”, чуваше Джаро, когато минаваше покрай вратата. Последният трабант беше излязъл от завода в Германия през 1992, цели 3 години преди Жоро да се появи на бял свят, но ето че този трабант ходеше по фестивали и изложби и вдигаше 220 плюс.
   - К’во ста’а, Люк – дружелюбно каза Боби и си спечели кос поглед от Джаро. Бинков не одобряваше прякора, но се наложи да свикне с него, всички го ползваха.
   Жоро му кимна и въпросително погледна вуйчо си. До левия му крак, Хрипио весело махаше с опашка и местеше поглед от единия към другия.
   - Къде си помъкнал кучето? – опита се да прозвучи сърдито Джаро.
   - Водя ти го – усмихна се Жоро. – Айде, че ще изпусна автобуса.
   Преди вуйчо му да успее да отговори, момчето вече бързо крачеше. Хрипио легна под масата, а Боби обречено погледна към таблата, сега вече нямаше мърдане.
   Вътре в автобуса, Жоро подаде парите на шофьора и взе билета.
   - Ханс, моля те смени тия чалги с нещо сносно, че ще ни окапят ушите.
   Шофьорът, с измачкана, незакопчана догоре бяла риза и неизменния черен елек, почука с нокът по баджа си, закрепен с безопасна и изсумтя недоволно, но смени станцията. На баджа, черно на бяло пишеше “Веско Колов, водач, СОЛО 2000”. Веско, обаче, му казваше само майка му. Живееха през три къщи от Бинкови. В първи клас им дадоха за домашна да четат за Хензел и Гретел. Следващия час, учителката ги попита как се казва момченцето от приказката и Веско, в неумел опит да блесне, бодро извика “ХАНС!”. Последваха 2 секунди гробна тишина и после 5 минути адски смях. Младата им учителка се изчерви в опит да се удържи, не успя и непрофесионално се смя заедно с децата. Не се се смя само Веско, който съвсем естествено се превърна в Ханс. 11 години по-късно изкара книжка, започна да кара бус за “СОЛО 2000” и стана Ханс Солото.
   На първата единична седалка вдясно, както обикновено, седеше Асен Чомаков, по-известен като Чомака. Злите езици разправяха, че майка му го изпуснала на главата му като бебе и затова му хлопа дъската. Чомака наистина не беше умен, но беше едър и силен за трима и точно толкова космат. Работеше някаква хамалска работа в града. На Ханс Солото му беше жал за слабоумния косматко и го возеше без пари, а Чомака му се отплащаше с безгранична лоялност и нечленоразделни звуци на благодарност.
   На втората седалка зад Ханс, любимият учител на Жоро, Йонко Йонков четеше дебела книга. Нисичък и предимно плешив, със стърчащи уши  и по-скоро бял пух, отколкото коса, там където изобщо я имаше, Йонко ходеше с усилие и се подпираше на крива тояжка. Физическите си недъзи компенсираше с пъргав ум и начетеност. Никой не знаеше точно на колко години е, хората се шегуваха, че и Лили Иванова може да му е внучка. Двамата с Жоро се харесаха от пръв поглед – умният, жаден за знания четвъртокласник и даскалът с голямо сърце и желание да дава кой колкото може да вземе.
   - Добър ден, учителю! – сърдечно го поздрави момчето.
   - Денят ти добър да е, Георги! – вдигна очи към него Йонко.
   Жоро седна зад него и се загледа през прозореца. След 3-4 минути, Ханс Солото затвори вратата и автобусът потегли.
   На другата спирка се качиха трима тийнеджъри, които познаха Жоро и веднага заобсъждаха необикновения трабант с люк; в следващото село - пълничка леля с къносана къса коса и девойка с топли кафяви очи и плитки, навити от двете страни на главата й. Жените седнаха зад него и лелята веднага закудкудяка “Лиянче това, Лиянче онова”. Момичето отговаряше възпитано, но почти едносрично, имаше приятен глас.
   “Радио едно рок”, обяви гласът на Джоко Росич.
   - Еднорог не е ли кон? – попита лелята. И синът ми го слуша това радио, ама защо са го кръстили така? То в днешно време вече не знаеш кое какво е...
   - Лелче, мо’е ли си толко тъпа! – обади се единият тийнеджър и тримата зацвилиха весело с мутиращи гласове.
   - Я да мълчиш – не му остана длъжна тя. Майка ти е по-тъпа от мен, даже не знае кой е баща ти.
   - Я сиии... – последваха куп обиди от задната седалка.
   Селцата бяха близо и клюките прехвърчаха от едно в друго като искри. Определени хора знаеха всичко за други определени хора, че даже и онова, което другите определени хора не знаеха за себе си.
   В словесния дуел се включиха и други, по-възрастните застанаха на страната на бойната леля, по-младите защитаваха тримата отзад. Музиката вече не се чуваше.
   В този момент, Ханс отби и спря. Вдигнатият адреналин на пътуващите автоматично се насочи към шофьора.
   - Що спираме ся?
   - Господине, ама аз бързам за влака!
   - Пе’ерас’, ае карай бе!
   Солото се опита да каже нещо, което се загуби в хора от гласове. Тогава се чу неопределен смразяващ звук с ниска честота, Чомака се беше изправил и нечленоразделно въдворяваше ред. Всички замълчаха смутено. Ханс изполва затишието и обяви, че има закъсала кола и му махат да спре. После отвори вратата и слезе. Чомака го последва като кученце.
   - Вижте, хер Флик! – чу се отзад.
   Всички накацаха по прозорците отдясно. Жоро също се изправи. Около вдигнатия капак на мерцедеса се суетяха трима бабанки. Встрани, подпрян на бастун със сребърна глава, стоеше висок мъж облечен в черно. Под шапката и слънчевите очила, от кожения шлифер се подаваха яката на белоснежна риза и възел на вратовръзка.
   - Това е Лорда – извика някой.
   - Кой? – попита неосведомен.
   - Дарко Ведич, Лорда - сърбинът, който държи половината заведения и хотели в Южна България.
   - Той не беше ли..? – всички погледнаха към Жоро.
   - Какво не беше ли? – попита той недоумяващо.
   - Ти нали си племенника на Бинката? – попита го лелята с къносаната коса и недочакала потвърждение, продължи – Роднини сте с Лорда.
   - Няма такова нещо – отрече Жоро.
   - Има, има – всезнаещо поклати глава лелката. - Питай вуйчо ти. Вие сте преселници тука. И Лиянчето и тя така – погледна я със съжаление жената, за която очевидно “преселник” означаваше нещо като “недъгав”.
   Жоро изумено се опитваше да разбере защо непознатата жена му разказва небивалици, а тя вече отваряше уста да даде още пикантни подробности, когато с неочаквана за физиката и възрастта си пъргавина, Йонко скочи от седалката и закуцука към тях.
   - Замълчи, жено бъбрива – каза тихо, но твърдо той и тя се сви, все едно я беше ударил, обърна обидено глава и се загледа през прозореца. – Ела, Георги, да поговорим трябва.
   Седнаха. Стегнато и без излишни емоции, Йонко разказа на момчето, че преди двайсетина години, когато Бинкови живеели в града, майка му и Дарко, тогава талантлив футболист в български отбор се влюбили безумно и напук на родителите си, които не им разрешили брак, тя избягала с него. Единственият, който ги подкрепял, бил по-големият й брат Джаро. После тя забременяла. Докато пътували към родилното, Дарко блъснал колата. На него се наложило да изрежат гласните струни и от тогава използвал говорен апарат. Майка му починала при раждането от нараняванията, а Джаро взел детето и с бездетната му първа жена се преместили на село. Още тогава се заклел да не допуска в живота им виновният за смъртта на сестра му.
    Жоро слушаше и знаеше, че Йонко му казва истината, но въпреки това му беше трудно да повярва. Йонко му обясни как катастрофата променила Дарко. Освен че загубил любимата си жена, вече не можел да играе и футбол - единият му крак бил натрошен. Въпреки това, останал в България, забъркал се с тъмни хора в мутренските времена и направил много пари. С Джаро провели един-единствен разговор и вуйчо му казал, че ако посмее да доближи детето, ще го удуши със собствените си ръце. От уважение към паметта на майка му, Дарко се съгласил.
   - Люк, я ела малко – чуха Ханс да казва току до тях. Опитваше се да си избърше ръцете във вече доста изцапан парцал. – Слез виж тоя мерцедес, знам че разбираш от коли. Май има изгорял предпазител. Аз не мога да бавя повече курса, ще ме линчуват. Виж там, помогни, човекът ще си плати.
   Жоро погледна Йонко.
   - Върви, момче. От съдбата си да избяга не може никой. – каза учителят и сложи ръка на рамото му.
   Жоро слезе като в сън, а автобусът потегли. Докато вървеше към мерцедеса, си  представяше как високият мъж в черно сваля кожената си ръкавица, подава му ръка и казва на сръбски с гласа на говорния апарат: Люк, я сам твой отац!

понеделник, 7 декември 2015 г.

Sic transit gloria mundi




   Повече от 5 години неуморен градеж на имидж и само 5 дни, за да потънеш в забвение. Жесток свят, неблагодарни хора..
   Бате Нейко беше най-големия мъжкар в офиса. Още не бяха въвели униформите и той идваше на работа облечен като дървосекач изтупан за сватба. Това ще рече, че карираните му ризи миришеха на прано, по развързаните му изплезени кубинки все още личаха следи от мокър парцал, а в брадата му нямаше трохи или люспи от баница. Когато вечер минаваше да отчита доставените поръчки, всичко беше като негатив. Ризата му смърдеше на турист изгубен 2 седмици в планината, по кубинките му имаше залепен материал, който щеше да озори минимум три CSI лаборатории, а с остатъците от храна по лицевото му окосмение можеше да се нахрани едно сомалийско семейство, плюс роднините. Киселата му сутрешна физиономия тип “героят на Клинт Истууд не иска да общува с никого в квартала” беше заменена от дяволито свита в единия край уста, а изръмжаванията които придружаваха сутрешните ми инструкции – с почти нефалшиво подсвиркване на химна. Ако Джак Никълсън беше почерпил опит от тази трансформация, един върколак и един обладан от зли сили писател в планински хотел щяха да са в пъти по-убедителни.
   Куриерска фирма сме. Бате Нейко кара ван и разнася пратки по адреси. Изрично ме е помолил да му давам само домашните. Знаете как в порнофилмите е достатъчно жена да седи на пейка и мъж да изскочи от храстите или мъж да седи на бюро и жена да влезе с папка, за да започнат да правят секс. Така, по думите на бате Нейко, беше достатъчно само да му отвори вратата някоя невинна домакиня, за да се подмокри, да го покани да влезе, бързичко да се съблече и да го помоли да я прегледа. Тази молба, широкоскроен мъж като него считал за свой дълг да уважи, при това с всички дадени му от природата средства.
   Според теорията на бате Нейко, целият невървеж в милата ни родина се дължи абсолютно изцяло и безапелационно на липсата на здравословен секс в близо 95% от българските семейства. “Оно козата си сака пръч, Саше”, казваше той дълбокомислено, докато ми подаваше ключовете от вана. После продължаваше, “Всичко е навързано като свински черва. Приключва работа мъжът, изнервен от глисти на държавни служби или недоклатената си шефка, или загорялата контрольорка, или почесващата се в южния сектор сервитьорка и хиляди други душици с неизпълнени сексуални фантазии. Топките му се свили като лешничета, мечът му заприличал на джобно ножче, от къде да вземе пусти мерак да придърпа некоя сгодна женица - я негова, я чужда, па да й го нахлузи като току-що пуснат от затвора, да я опъне славно 1-2-3 пъти – колкото смогне завалията, да я пипне, близне и плесне тук-таме, пък да видиш. И мусаката ще е по-вкусна, и къщата ще е по-чиста, и глобите в градския транспорт по-малко, а скандали и нерви на работното място няма да има. Всеки ще си върши задълженията с усмивка и тая държавица ще цъфне и ще върже, слушай бате си Нейко. Гладна мечка хоро не играе, Саше. Да не мислиш, че народът е имал предвид храната? Едно животно като се засити ляга и заспива, не друса хорА. Виж, една сита от секс жена чудеса ще направи; а от мъж с празни топки по-ефективна работна сила няма. Аз съм патриот, Саше, затуй съм се заел да помогна на майка България колкото мога. Тук ще уважа някоя домакиня с мъж в командировка, там ще помогна да се не разпадне някой брак, ей така от едното добро сърце, от чувство за справедливост. Аз съм като един български Робин Худ, Саше, давам на тия дето нямат, те ще дадат на някой друг после и така по веригата щастие ще има за всички. Малко по малко ще ставаме все повече и слънцето ще огрее и задния двор на Европа.” Тук, бате Нейко се впускаше в подробни обяснения за предимствата на аналния секс и голямото му значение за ненарушаването на сексуалния ритъм, когато дойдат гостите от Червен бряг.
   Според този отявлен борец срещу сексуалната неправда, безценната помощ, която оказвал на българските жени в така да се каже неравностойно положение, не винаги можела да се окаже в домашни условия по една или друга причина. Ето защо, нерядко се налагало да използват мазета, тавани, ранчо в близост до града, запусната градина или закътан заден двор. С това се обяснявали и многобройните налепи по Нейковите кубинки, а остатъците от храна били резултат от богатата трапеза, с която благодарните домакини дарявали благодетеля си.
   Крехкият врат на този сексуален алтруизъм, поощряван от благоприятните условия на куриерските услуги, беше грубо прекършен една топла септемврийска вечер. Неочаквано за всички, бате Нейко реши да се присъедини към традиционното за нас поливане на заплатите. “Някой трябва да ви научи как се забърсват жени, Саше.”, смигна ми той. “Къде и кога да дойда, за да ви покажа тайните стъпки на любовния валс?”.
   Чинно го уведомих за часа и мястото на срещата. Остана доволен, защото този път бяхме избрали един рок бар в центъра. “Рокаджийките са като тигрици, ако не те е страх да им дръпнеш опашката.”, самодоволно поклати глава бате Нейко и хукна да се привежда в обичайния си сутрешен вид с усмивката на котарак, на когото са обещали пълна купа със сметана.
   4 часа по-късно, дремнал, освежен и с чиста риза, бате Нейко ни намери на бара и със сериозния вид на Леми Килмистър, който си поръчва бутилка Джак, си поръча топла минерална вода. “Алкохолът увеличава желанието и намалява потентността, Саше.”, кимна ми той. “Вие се наливайте, бате ви Нейко си има задължения.” Ние покана не чакахме, тия вечери ги бяхме посветили на течните стимуланти, не на женските прелести. Той, обаче, трезво оглеждаше присъстващите и новодошлите, компетентно коментираше тази и онази и не спираше да дава съвети.
   С напредването на вечерта се разбра, че е хвърлил око на една самотна брюнетка в другия край на бара с разперена дантелена поличка, силен грим, прилепнала блузка с дълъг ръкав, която очертаваше малки, но добре оформени гърди и цветно шалче около врата. Отиде при нея, запознаха се и като се върна ни уведоми, че гласът й е дълбок и еротичен и вероятно нощта ще бъде дълга като краката й. Хвърли 10 лв. на бара за минералните води, хвана я под ръка и отиде да я поразходи в парка.
   След няма и 15 минути се върна зачервен и разлютен като оса и говореше толкова несвързано, че нищо не му се разбираше. Като се поуспокои и спря да хвърля слюнки и псувни на два метра от себе си, успяхме да разберем, че нежната брюнетка имала същия арсенал от сексуални инструменти като него и малките, но добре оформени гърди всъщност били добре уплътнен с чорапи сутиен.
   Не съм се смял така, откакто котката повърна върху снежнобялата бална рокля на сестра ми. Усещането беше абсолютно същото – хем ми беше жал, хем така ме напушваше, че нямаше как да се сдържа.
   Бате Нейко видя, че няма как да получи съчувствие, започна да псува и нас и си тръгна.
   Случилото се нанесе тежък удар върху мъжкото му достойнство и мъжкарския му имидж. На следващия ден цялата фирма знаеше. Лекциите за обогатяване на сексуалната ми култура секнаха, легендите за подвизите му бяха заменени от шушукане и подсмихване по коридорите, а уважителното “бате Нейко” с доста обиден прякор. Доскорошният ми ментор стоически понасяше тежестта на създалото се положение, но когато след 4-5 дни новопостъпилата чистачка, чула-недочула, невинно го нарече бате Гейко в очите, не издържа и подаде молба за напускане.
   На негово място назначиха дебел плешив чичко с жена и три деца, който по-скоро приличаше на отец Тък, отколкото на Робин Худ. Неговата тема беше хроничният запек и лековете срещу него. Фирмата лека-полека забрави за бате Нейко и фиаското му, домакините отново започнаха сами да забърсват влагата от очите и тайните си места и всичко потече по старому.

четвъртък, 25 юни 2015 г.

Джак



Влязох без да чукам. Иронично, той точно това правеше – чукаше. Първото нещо което видях, бяха двата стегнати полумесеца на задника му; свиваха се и се отпускаха на равни интервали. Панталоните му, небрежно свлечени, се движеха в същия ритъм. От двете му страни, разтворените крака на Джесика обути в дълги чорапи, наподобяваха черно лого на Макдоналдс за възрастни. Винаги я чукаше на бюрото и тя винаги го разчистваше преди това. Не беше от типа мъже, които с един замах помитат всичко от дървената повърхност и нежно полагат жената по гръб. Джак не беше нито страстен, нито нежен. На бюрото му имаше предмети, които струваха повече от годишната й заплата, но не му пукаше, че може да счупи нещо. Не му дремеше нито за вещите, нито за хората; можеше да си позволи най-скъпото и от двете. Просто не обичаше безпорядъка.
   Бях виждал как се случва. И друг път я беше чукал пред мен, нямаше скрупули. Натискаше бутон, тя влизаше и го поглеждаше въпросително. Той й показваше средния пръст на дясната си ръка, тя кимваше и се насочваше към бюрото. Внимателно преместваше всичко върху заседателната маса, сваляше дрехите си и лягаше по гръб с разтворени крака. И тя нямаше скрупули. Затова имаше апартамент с висок наем, спортна кола и скъпи бижута. Стандарт, който малко лични асистентки могат да си позволят. Беше инструктирана да не затваря очи и да стене, само ако той събере пръсти пред лицето си и ги разтвори. Джак не обичаше излишния шум и често говореше докато чука. Не на жените, разбира се. Говореше или на спийкъра на телефона, или на мен, ако седях зад гърба му, или на диктофона.
   Със софтуеър се занимавахме от 15 години. По-скоро печелехме от него от толкова време. В колежа се запознахме с двама индийци, които имаха много мозък за писане на програми и малко за бизнес. Купихме от тях няколко полуготови продукти за жълти стотинки, дадохме им още толкова да ги доразработят и в следващите години построихме цяла империя. Акциите се продаваха като топъл хляб, парите се трупаха, вече имахме хора за всичко . Присъствието ни на 52рия етаж на Карсън Ънлимитид дори не беше наложително. Аз се възползвах от това, но Джак 5 пъти в седмицата разхождаше скъпите си костюми до офиса. Харесваше му да усеща контрола и физически, не само като абстрактно понятие.
   “Здрасти, Томи”, каза Джак без да се обръща. Знаеше че съм аз, нямаше кой друг да е. На входа на етажа имаше 10 човека добре обучена охрана. Пускаха само мен и хора, за които им беше съобщено предварително. Мен не, но всички останали щателно обискираха.
   “Сядай, приключвам.”, каза делово той. Вдигна ръката, която не беше стиснала лявото зърно на Джесика и посочи с палец надолу. Отстъпи назад и се обърна настрани. С тренирани движения, Джесика събра крака, пусна ръба на бюрото зад главата си, изправи се, сложи една папка на земята до увитите около краката му панталони и коленичи върху нея. Зърното, което досега беше стискал, имаше тъмновиолетов цвят. И по двете й гърди имаше синини и малки морави петънца. Преди да го вкара в устата й, Джак се обърна, посочи я с глава и попита “Искаш ли?”.
   “Ще пропусна.”, отговорих аз и сипах по един пръст Макалън в две чаши. Джесика беше приятна отвътре, но сега имах по-важни неща на главата. А и лично аз ги предпочитах доста по-млади, нейните 25 ми се струваха почти пенсионна възраст. Джак я харесваше защото беше послушна, бързо се учеше, излъчването й беше перфектната комбинация от мръснишко и аристократично, пък и добре си вършеше останалата работа.
   Вдигнах чашата и погледнах над нея, към следобедните очертания на града. Отпих и облизах устни. Джесика също прокара език по нейните. Хвана стегнатия задник на шефа си, пое го в устата си и главата й се задвижи ритмично. Напомни ми за една стъклена играчка на Томи Джуниър, пиле на стойка, което започва да се движи нагоре-надолу, ако му сипеш вода в чашката и топнеш човката му в нея. Имаше някакво физично обяснение. Жена ми обичаше да купува на сина ни играчки, които разширяваха познанията му за света. Аз обичах нея. Запознахме се в колежа, беше любов от пръв поглед, при това взаимна. Тя винаги е била единствената жена, която можеше да размърда и сърцето ми, освен оная ми работа.
   Сякаш прочел мислите ми, Джак попита “Как е Лора?”. “Праща ти поздрави.”, безочливо излъгах аз и изсипах останалото уиски в гърлото си. Секунди след като Джак спомена името на жена ми, изсипа част от себе си в гърлото на Джесика и се отдръпна. Преглътнахме почти едновременно. Тя прекара палец по устните си и го облиза, без да откъсва очи от лицето му. Той махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха: “Махай се. Днес няма да ми трябваш повече.”. Тя кимна, изправи се, събра дрехите си и с достойнство на кралица излезе от офиса. В кабинета й, също като в неговия, имаше баня и шкаф, пълен с дрехи за всякакви случаи. Сега нямаше да използва нито едното. “Махай се” означаваше “веднага”. Когато Джак искаше нещо, беше свикнал да го получава на момента. Докато той си обличаше ризата и си вдигаше ципа, си представих как зад стената тя бързо нахлузва дрехите си. Винаги носеше блузи с дълъг ръкав, защото човек трудно можеше да сбърка произхода на охлузванията по китките й. Джак използваше само полицейски белезници, не лиготии с пухчета.
   Той седна срещу мен и изгълта уискито си на екс. Чух как вратата на Джесика изщрака. Вече бяхме сами, ако не броим горилите в коридора, през три врати от нас. Сипах по още едно. Ръката ми трепереше.
   “Нервен си.”, отбеляза очевидното Джак и се усмихна. “Трябваше да използваш кучката, щеше да те отпусне. Искаш ли да отидем при Кармелита? Аз само ще гледам.” Момичетата на Кармела бяха най-добрите в града. Съответно и най-скъпите, при това много малко от тях имаха 18. Джак отлично знаеше какво харесвам, познавахме се отдавна и си имахме доверие. Точно затова, когато Уилкинс ми каза, че бизнес партньора ми чука жена ми веднъж в седмицата, когато тя предполагаемо ходи на йога, си помислих че се шегува. Уилкинс имаше за задача да я следи от деня, в който Лора надяна годежния ми пръстен. Не му повярвах. Не исках да му вярвам. Показа ми снимки. Напсувах го и му казах да се маха, а снимките накъсах на малки парченца и изхвърлих в тоалетната. С Джак бяхме изчукали света и по отделно и заедно, но споделяхме жена само по взаимно съгласие. Освен това не ставаше въпрос просто за жена, а за жена МИ.
   “Сипи по още едно, докато пусна една вода”, казах аз и тръгнах към тоалетната зад гърба му. Докато той наливаше, извадих глока и навих заглушителя. Спрях и се обърнах. “Джако?”. “Да, братле?”, извърна се той. Ползваше това обръщение само когато бяхме сами. “Не трябваше да чукаш жена ми, БРАТЛЕ!”, казах, вдигнах пистолета и натиснах спусъка два пъти. Звукът беше по-тих от отваряне на шампанско. Там, където трябваше да бъде сърцето на Джак, цъфна червено петно и започна бързо да расте. “Върви по дяволите”, успя да каже той и главата му клюмна.
   “ТИ отиваш там”, мина ми през ума, после извадих телефона и натиснах двойката. “Какво има?”, попита Лора. “Довечера заминаваме. Аз, ти и Томи. За дълго. Приготви най-необходимото. След час ще пратя кола да ви вземе.”. Затворих преди да успее да ме засипе с въпроси и изключих телефона. Сипах си още един пръст Макалан, погледнах тялото, което до преди малко беше Джак и промърморих “Наздраве, братле.”

четвъртък, 18 юни 2015 г.

Живот върху хартия



Здравей, Сияна!

   Пак съм аз. Това е 984тото ми писмо. Вече 6897 дни съм тук, почти 19 години. Ти ставаш на 24 следващия вторник. С майка ти бяхме на 20, когато се роди. Тя е по-малка от мен точно с 3 месеца. И двамата сме родени на 19ти, аз през април, тя през юли. Видях я за последен път преди 13 години, 9 месеца и 8 дни, теб – когато беше на малко повече от 5.
   Много числа, знам. Никога не съм ги обичал. И математиката не ми вървеше. Майка ти обясняваше ли обясняваше, когато си пишехме домашните, а на мен нищо не ми влизаше в главата. Нарочно не я поглеждах, но и само гласът и ме подлудяваше, нисък и гърлен. Тя говореше за теореми и уравнения, а аз си представях пролетно зелена влажна трева, свежа и мека на допир и как нежно полагам Калина върху нея и дълго я гледам в очите преди да я целуна.
   Още от предварителния арест се научих да обръщам внимание на числата. Броях часовете без вас, после дните. Откакто съм тук, времето има значение само ако е свързано с вас двете. Ти не знаеш, но майка ти идваше всяка седмица да ме вижда, въпреки забраната на баба ти. Не пропусна нито една събота, докато не влезе в болницата. Теб не доведе, не защото баба ти заяви, че няма да ви даде нито стотинка, ако не прекъснете всякакви контакти с мен, а защото аз я помолих. Не ми се щеше да растеш с тази представа за мен.
   Когато за последен път те прегърнах, Калина ти беше облякла зелената рокличка с двете джобчета и ти беше вързала косата. Куклата на тати! Често сънувам онзи ден. Майка ти беше единственото слънце в живота ми, докато не се появи ти. Не че после я обичах по-малко, но когато в Родилния те взех в ръцете си, ти ме накара да изпитам нещо за първи път – желанието да бъда по-добър човек.
   Всяка седмица, майка ти ми носеше твои снимки и ми разказваше и най-малките подробности от живота ви. Тук, между 4 стени, преживях всичките ти болести и радости почти до 10тата ти година – ожулените коленца, дръпнатите плитки, духнатите свещички, всичките нарисувани принцеси и грижливо написаните домашни. Майка ти оставяше след себе си познатия аромат на люляк и отнасяше със себе си по едно писмо за теб. Бяхме се разбрали да ти ги даде като навършиш 18, не доживя милата да изпълни обещанието си. Последният път ми каза, че ги събира в жълтия сандък в мазето под бебешките ти дрехи, за да не ги намери баба ти.
   След като майка ти почина, Тончо остана единствената ми връзка със света. Жив и здрав да е, ако някога ти потрябва адвокат, винаги можеш да разчиташ на него. И тогава той ми каза, че баба ти събира багажа, за да се преместите при сестра й във Виена. На него ще оставя това писмо, обеща да ти го предаде лично.
   Знам, че не четеш писмата ми, Сияна. Когато осще не бяхте заминали, баба ти ми ги връщаше по пощата неразпечатани. Не ги изхвърляше, само за да не остане и най-малко съмнение в мен, че някоя от вас може да е отворила някое и да е прочела какво съм написал. Сега ми ги връща семейството, което живее под наем в апартамента. Тончо е говорил с тях, казали му че баба ти им приспада пощенските разходи от наема.
   Номер 984 ще бъде последното ми писмо. И мен ме настигна болестта, която умори майка ти. На друго място ме удари пущината, но вече почти ме е свършила. Не знам още колко ми остава, лекарят каза да не се надявам на много. От сърце се моля само да успея да завърша това писмо, за да ти разкажа всичко както си е. Майка ти също щеше да иска да знаеш. Ти беше много малка когато тя си отиде, за да ти разкаже сама.
   Става ми много трудно да пиша вече. Започнах това писмо миналия петък, от тогава минаха 9 дни. Винаги сядам да ти пиша в петък, ти се роди в тоя ден. Съботата не я помня, напих се безпаметно от радост, че раждането мина нормално и ти и майка ти сте добре.
   Пак от Тончо научих, че първото нещо, което си искала да направиш като навърши 18, е да се откажеш от мен. Видял е молбата в съда. Отхвърлили я, защото в България не е възможно да се откажеш от биологичен родител. Сияна, ако наистина това е желанието ти, вече си свободна да го направиш. След като сестрата на баба ти почина бездетна и майка ти си отиде от нас, баба ти остана единствения ти кръвен роднина.
   Тя не ме харесваше от самото начало. С майка ти израснахме заедно. Живеехме на съседни улици и учехме в един клас. Останах без родители рано и се хванах на работа, за да се издържаме с Таня. Ти не я познаваш леля ти Таня, те с приятеля й емигрираха в Америка преди да се родиш. Не знам какво се е случило с нея, нито се обади, нито писа. Надявам се, че всичко с нея е наред и е щастлива там някъде.
   Всеки ден след училище, ходех да помагам на бай Денко в дъскорезницата. Заради работата не ми оставаше много време за учене и майка ти много се стараеше да ме ограмотява. Тя беше пълна отличничка, запомняше уроците още в час и вечер търпеливо ми ги обясняваше. Нейното постоянство беше единствената причина да избутам гимназията.
   Баба ти знаеше, че дъщеря й много държи на мен и сме почти неразделни и това много я дразнеше. Искаше някой по-умен и по-богат за детето си. Не я обвинявам - не съм бил добра партия, но много обичах Калина, тя беше целият ми живот. И колкото и да не й се щеше на баба ти, на 19ти юли майка ти навърши 18 и след два дни отидохме в общината и се оженихме. На баба ти показахме удостоверението за сключен граждански брак. Тя не направи сцена, но мълча повече от месец. Проговори в деня, в който се разбра, че септември ще влизам в казармата. Тогава, военната служба още беше задължителна. Не ми се оставяше майка ти, но нямаше какво да направя – или войник, или в затвора.
   Пратиха ме в Елхово. На тамошното поделение и на другите две – в Грудово и Звездец им викаха Триъгълника на смъртта, заради тежката военна служба далече от София и малкото дни домашен отпуск. За година и половина ме пуснаха три пъти – веднъж след Клетвата и два пъти за Нова година.
   Майка ти ми пишеше както аз на теб – всяка седмица и редовно зацапваше мастилото със сълзи. Отговарях и веднага. Два месеца след последния отпуск ми писа, че е бременна. Полудях от радост. Опитах се да избягам за да я видя, но ме хванаха и изкарах 40 дни в карцера на хляб и вода. Малко след това се прибрах.
   Че детето не е от мен ми каза, когато ти стана на една годинка. И тогава й беше трудно да говори за това, но бяхме свикнали да си казваме всичко и много й тежеше да крие нещо. Около седмица след като съм си тръгнал от новогодишния отпуск и тъкмо й свършило кръвотечението, Иван от съседния вход (съученици сме тримата) я помолил да се отбие у тях, за да му помогне с готвенето за имения му ден. Още от вратата се метнал отгоре й, запушил й устата и я насилил. Калина изпаднала в шок, не казала даже на баба ти, отишла на лекар на другия край на града. Как го е преживяла сам-самичка не знам.. Не ми казала, защото знаеше, че веднага ще му потърся сметка. Закле ме в теб, Сияна, да не казвам на никого и да не отмъщавам. Стиснах зъби и я послушах. Иван разбра че знам – думите и действията си можех да спра, но погледите не успявах. Мразех го толкова много, че ми причерняваше пред очите като го видех. И през ум не му беше минало, че и дете е направил – ти си цялата на майка си.
   Устисках 4 години. Хванах се в дъскорезницата на пълен работен ден. Бачках като луд, за да прогоня черните мисли, които пъплеха като хлебарки в главата ми и ме караха да се чувствам като разярено животно. Вечер се прибирах при вас и твоята усмивка и прегръдката на Калина ме връщаха обратно при хората, изтриваха горчилката и пълнеха сърцето ми с добро. Излезех ли от вкъщи обаче, всичко започваше отначало.
   В онзи злополучен ден, след работа минах през кварталното да взема 2-3 бири за вкъщи. Иван беше там с още няколко хъшлака. Отдавна бяха седнали да се черпят, личеше им. Още от вратата като видях ехидната му усмивка и ми призля. Казах си да се стягам, да взимам бързо бирите и да се прибирам при вас. Наредих се на опашката с гръб към тях и зачаках. Чух как се смееха мръснишки и разбрах, че се е похвалил какво е сторил. И тогава се удържах, Сияна, щеше да се размине, нали бях обещал на майка ти. После усетих потупване по рамото и чух Иван току до мен да казва “Как си, баджанак? Как е Калинчето?”. Тогава стените около мен почервеняха и се завъртяха. Обърнах се и почнах да го налагам. Млад и силен бях тогава и тежки бяха юмруците ми. Скочиха да ни разтървават и трима не смогнаха да ме удържат. Строшил съм му подезичната кост, задуши се и умря там, на място. Като видях че започва да се дави, зачерви се и после прибели очите и спря да мърда, седнах на една маса и зачаках.
   Някой вече се беше обадил в полицията, не се забавиха много. Прибраха ме, на делото съдията се оказа познат на познат на бащата на Иван, осъди ме на 25 години без право на помилване и предсрочно освобождаване. Намериха се свидетели да кажат, че от години не съм го харесвал и често съм го гледал лошо и го изкараха и предумишлено, колкото и да се стара Тончо. Съдията обаче ще остане излъган, копелето му с копеле, все пак няма да навъртя 25 години тук, нищо че ще изляза с краката напред.
   Много те прегръщам и целувам, Сияна! Разбрах, че си завършила музикално училище, свириш на цигулка и често пътуваш. Хубаво е да се види свят. С майка ти обичахме да си мечтаем за Париж и Рим. Много неща не се случиха в живота ми, но съм благодарен за всяка минута, през която съм бил близо до теб и Калина. Моля се да бъдеш здрава и много обичана и да имаш цялото щастие на света!
                                                Не ме забравяй!
                                                                           Камен 

петък, 8 май 2015 г.

Да служа и защитавам



Начи, аз се съгласих на тва интервю, госпойце.. как бяхте? Буюклиева? Тва като оная рошавата с грамофона? Да не сте роднина нещо? Не? По-добре. Та.. съгласих се на тва интервю, щото някой трябва да каже на уважаемото гражданство някои неща. Не може така бе, на маймуни ни обърнахте. Тва от камък да бяхме, нямаше да се издържа. Вие, госпойце, например.. Абе, я да минем на ти, как ти е малкото име? Начи, Миленче, виж ся, в нашта работа ключовата дума е тър-пе-ни-е. Биволско търпение трябва. Ще ме прощаваш, ама ние работим предимно с идиоти. Има колеги обикалят циганските квартали, найш кво е там? Обиждат ни, късат ни униформите, пребиват ни като кучета. Абе, ние си рискуваме живота за вас всеки ден, ма никой не го оценява. Само Веско, жив и здрав да е, само той е човек в тая държава. Останалите ентилигенти за гъза на кучето си ще напишат песен, ма за нас не. Много зли станаха хората, Миленче, овълчиха се. Оня ден съм изкарал барбекюто на тераската, да пекна някоя мръвчица, отворил съм си една биричка да ми се отпусне душицата. Отдолу живее една пача, свири на някъв педераски инструмент – арфа ли беше, флейта ли беше, не помня. И като излезе, като ми се развика, омирисал съм й бил концертните дрехи. Ма чакай бе, аз ли съм й ги окачил на терасата? На мойта съм й взел сушилня, на балкона и цветя съм й забранил да слага, там е мойто царство. Кога пържолки, кога рибка пеквам, опъвам се на шезлонга, почивам си. Тая креслива мърла за малко да ми развали рахата. Казах й да оди да се пЕре и викнах на мойта да ми донесе още една бира от хладилника. Комшийката ли ще ми каже къде да си направя барбекюто бе? Щяла да се обади в полицията. Ха-ха. Ми да звъни. Ако изобщо някой колега й обърне внимание и си направи труда да дойде, най-много да хапнем заедно.
   Идея си нямаш, Миленче, какво отношение се налага да търпим. То не са протестиращи, ей тия са долна измет, ше знаеш, на нас се репчат. Да се бият помежду си, бе! Как ще скачаш на полицай? Ми ние сме органите на реда! Без нас тая държава е заминала, ние сме й дет се вика, гръбнака; мира пазим, закона. То не са едни дрогирани оръфляци, едни мамини синчета, едни пачаври.. Начи, в моя район е градинката на Народния. Като почнат да се събират там едни лекета вечер, лошо ми става. Насядали по пейките и си говорят някви глупости, по-нахалните даже свирят и пеят. Кво пеят, квичат направо! После ние сме били прасета. Пият, пушат, пълни отрепки. Тва ако ми бяха деца, на лягане и на ставане щяха да ядат шамари, изпусната работа.
   Е виж, моя е на тяхната възраст, миналия месец стана на 20, обаче съм го възпитал да не виси по градинки. Казал съм му, ако ще се натиска с някоя, евтини хотелчета покрай гарата колкото щеш. Да го правят като нормалните хора – да я почерпи нещо, да се потъркалят и после кой от къде е. Вкъщи съм му забранил да ги мъкне. Приятелите му и те са свестни момчета, обличат се чистичко, спретнатичко, марково, не като ония оръфляци по градинките. Вечер ходят в един чалга бар, на брат ми големия е охрана там, аз съм го уреждал. Там са като у дома си. Казал съм на сина, ако някой им се репчи да ми звънка, ама до сега не ме е притеснявал, сами се оправят. Всичките си помпат бицепсите редовно, от време на време чувам че ступват по някой отворко, нормално е, момчета са. Редно е да могат да се защитават, аз съм го учил. Да си почине още 1-2 години от гимназията, пък после и на него ще му намеря работа като охрана в някое вървежно заведение в центъра, може и някоя дипломка да му взема да си има, така за всеки случай.
   Абе сега, как се казвам. Миленче, нали се разбрахме че тва не е важно. Вълчо Лисичков ме пиши. Хе-хе, после сме нямали чувство за хумор. Как да нямаме бе? Редовно се шегуваме с гражданството. Ей миналия петък например, към 12 през нощта, си обикаляме района. Паркираме астрата на жълтите павета до градинката на Народния, ама хич не ни се занимаваше с ония вътре и тъкмо се чудим как да се поразсеем и мяркаме отстрани на светлото едно девойче. Обикновено облечено, с дънки и тениска, пуши и говори по телефона. Смигнахме си с колегата и отидохме да я бъзнем малко. Представяме се, искаме й документ за самоличност, тя ни гледа като тресната, личи си че за пръв път й се случва. Даже чанта нямаше, натъпкала си нещата по джобовете. Постреснахме я малко, там сещаш се – “Хубаво си помисли, да не криеш още нещо, ние няма как да те обискираме, обаче ако колежката в районното намери нещо незаконно са едни дела, едни чудесии..”. Обаче умна няква излезе, не се ошашави. Даже като й казахме, че прилича на една издирвана и ще я заведем в районното да я проверим, прие нещата спокойно. По пътя си мълчеше, само по едно време вика “Дайте да покарам малко, мерак ми е. Може и без сирена.” Аз нали съм старшия на патрула (тва значи че аз карам), направо пуснах волана и се обърнах да видя шегува ли се. Сериозна беше. Разходихме я до управлението, оставихме я да почака половин час, все едно нещо проверяваме и после си я закарахме на домашния адрес. На връщане я питам “У вас ли да те караме?” Тя пак се отваря -  “Ми карайте към морето ако имате бензин.” Куражлия момиче, забавно беше с нея.
   Веднъж пък взех няколко нощни на едно приятелче от друго районно, че като се навеждал да вземе пистолета на един застрелян, как го е хванал не знам, ама взел че гръмнал и го беше поожулил малко. Щеше да е първия застрелян от мъртвец, още го подиграваме. Та те с неговия ортак покриват района на Копитото. Нали има едни луди, дето ходят там на високото да гледат как свети града. Разходят се, позяпат и като им стане студено влизат в колата да се постоплят и да се понатискат. Ние ги изчакваме да се поразхвърлят малко, та да им е по-неудобно и тогава им присветнем с фаровете и се приближим. Голям смях пада като почнат да бързат да се обличат. После им проверяваме документите, обясняваме им че тва е национален парк и нарушават обществения ред, е такива измислици и че глобата е до 5 стотарки. Някои почват да се смеят и казват да им я пратим на домашния адрес, ама има и други, на тях разчитаме. Почват да се шашкат, да се молят, накрая дават по някой лев и ги пускаме да си ходят. То тая нашта работа ако не си я направим по-забавна, ще изпукаме от скука, Миленче. Кое? Корупция? Че те ако спрат корупцията в полицията аз ще напусна бе! Хе-хе, с кво мислиш че си изхранвам семейството, със заплатата ли? На сина стаята е като команден пулт на НАСА, пълна е с техника, тва сичкото пари струва. В тая държава само смотльовците са бедни, останалите все намираме начин да си изкараме парите.
   Има и такива дето си вадят хляба с кражби, тия дето уж ги гоним да ги хващаме. Ха-ха. Преди 3 дни колегата от приемната на районното ме помоли да го покрия една смяна, че ремонт прави на вилата, да наглежда майсторите. Излизам да вкарвам следващия мрънльо и гледам на опашката едно момЕ, държи кутия от телефон. Веднага ми стана ясно каква й е драмата и че напразно е дошла, ама я оставих да си чака реда. Ами така де, мене жена не ме е чакала откак свалях мойта. Хе-хе. Та почака си девойчето час и половина, после влиза и сяда. Засукано момЕ, да ти е приятно да го погледаш. И добре приказва, не беше някоя куха лейка. Откраднали й телефона от кабинета на гинеколога, по време на прегледа. Смятай, Миленче, все по-нагли стават тия, направо фуражка им свалям. Ми така де, не всеки го може, то си иска уменията. Ти махнИ, ами втори телефон й крадат по същия начин. И двата от лекарски кабинет, на различни места. Късметлийка! Изслушах я, поразпитах я да убия малко време от смяната и после арабийската й викам - “Вижте какво, госпойце, тва е най-често крадената техника, най-малко по 5-6 като вас идват на ден. Ако почнем да ви търсим на всички телефоните, няма да можем да си вършим работата.” А тя ме гледа с едни големи невинни очи и ми вика - “Ами не ви ли е точно това работата?” Голям въпрос ми заби. То аз ако почна да го търся и го намеря, и е от по-скъпите, да не мисли че ще й го върна? Има да чака. Казах й, че и жалба няма смисъл да пише, тя стана да си ходи, обаче на вратата се обърна и ми вика “Това е голям парадокс. Казвате, че това е най-често крадената техника, а в същото време не правите нищо по въпроса. Не мислите ли, че ако взимахте мерки и намирахте телефоните, а крадците хващахте и наказвахте, кражбите щяха да намалеят? Или поне сложете една бележка на вратата, че не проследявате изгубени телефони, за да не си губим времето в напразно чакане. И аз като вас си имам и друга работа.” Лелее, как ме ядоса тва девойче! Не че не е права за всичко, ама коя е тя да ми държи сметка бе? “Тука е така, госпойце.”, казах й. “Тука е така. Вие и всичкото останало гражданство имате само едно-единствено право – да ви харесва или да не ви харесва. И в двата случая, на мен и на колегите ни е абсолютно все едно.”
   Така е, Миленче. Тва е положението. Малко ти изпуших цигарите, ще прощаваш, ама покрай тая стресираща работа много пуша. Сметката вестника я поема, нали? Айде, аз ще тръгвам, че тая държава на мен чака..

четвъртък, 16 април 2015 г.

Луд ли е този, който яде поп-арата и кой му я дава?



 - Агент Скъли?
 - Да, агент Мълдър?
 - Получихме задача, която отменя всичките ни досегашни приоритети.
 - Добре, значи спирам с дисекцията на този говорещ октопод.
 - Ще се наложи. Отгоре ни питат: Защо в България попът или е хисарски, или е фолк, или е придружен с редуциране на гласни, сещаш се – Илена, Имил, Руси?
 - Хм, интересно. Може би мякането повече доближава лирическия герой до средностатистическия консуматор. Ходил си в Пловдив, Мълдър – “Олии, звъни ми тилифона!”
 - Ходил съм и в Бургас, чуек. А също и в Габрово. Като го споменах, там щели да махат паметника на Рачо Ковача от реката и да го заменят с друг известен габровец.
 - Радо Шишарката?
 - Не, глупачке, само шишарки са ти в главата.
 - Свилен от Остава?
 - Скъли, престани да гадаеш! За паметник се изискват специални заслуги. Като например, в обществена медия да сложиш знак за равенство между отнемане на физическа и интелектуална собственост. Особено ако към момента ти самия нямаш легално издадена продукция. Това е толкова fair play, колкото да ухапеш съперник на терена. Освен това, не е тайна, че музикантите печелят предимно от участия, не от албуми. И кой точно български кинодеец разчита да се изхранва от билетите за прожекциите в кината?
 - Добре де, разбрах. Ниско се целех.
 - Точно Ниско. Направих няколко проучвания. Хисарският поп също е започнал с отнемане на собственост – краде пари от родителите си, за да си купи акордеон, после се записва сам и раздава касетките.
 - Неговото е било от любов към музиката, Мълдър. Не че го одобрявам, целта не оправдава средствата, видя какво стана с Уолтър Уайт.
 - Това е друго, Скъли. Много сериали гледаш напоследък. Надявам се, че не ги теглиш през незаконни тракери, не искам да се събудя с празен хладилник.
 - Успокой се, Мълдър. Блатечки не е ламя, няма да смогне да изплюска всичко. Да се върнем на задачата. Всъщност, защо я възложиха на нас? Българският поп от самото си начало е в Зоната на здрача, екипът на Спилбърг трябваше да се заеме.
 - И той, и Дейвид Линч отказаха. И двамата твърдят, че ние най-добре ще открием истината, която е някъде там. Освен това, въпросната материя е точно като за нас, пълна е със същества от предполагаем извънземен произход. Васил Боянов може да е от Сливен, но от къде мислиш че е брадатата руса жена, която се появява в клиповете му и много прилича на него?
 - Имаш право, Мълдър. Но защо тръгваме от Хисарския поп? Музиката, първоначално изпълнявана на подиуми в парковете, наричани естради, е популярна много преди неговото време. Не можеш да отречеш вокалните качества на българските естрадни изпълнители. Все пак, по онова време музикалното образование е било задължително, не като сега, когато и сульо и пульо “пропяха”.
 - Ничии качества не отричам, Скъли, но след 89та, когато отпаднаха ограниченията на радиостанциите за излъчване на западна музика, много българи започнаха да определят естрадната музика като остаряла и неактуална. Резкият спад на интереса на публиката не означава ли, че е била толкова разпространена, само защото е имала монопол, а останалото е било забранено? Песните на Хисарския поп стават популярни, въпреки че му забраняват да пее, гонят го от работа и спират участията му в телевизионни предавания. Балкантон не дава пет пари за него, но кой не е чувал “Дай си сърцето на който искаш ти” или “Елена, Елена”? (пее)
 - Така е, баба ми си ги тананикаше в кухнята, докато правеше мусака. Тъстът на Том Ханкс й дал рецептата.
 - Моята пък много обичаше да си пее италианския оригинал на “След 10 години” на ФСБ.
 - О, да, знам го. “Венто даутунно, амико ди йери” (пее)
 - Точно. Побългаряването на чужди мелодии не е от вчера. В популярните през Възраждането песнопойки преобладават мелодии от гръцки и турски произход. Остават широко разпространени в градска среда и след Освобождението, но през годините се развиват и осъвременяват.
 - За разлика от класика Веско Маринов.
 - Абсолютно вярно. Всеки по свой начин се старае да напипа “деликатните зони на народната душа”. Това прави и творчеството на Хисарския поп, силно повлияно от югославския поп фолк. И ето, по вездесъщите закони на Негово Величество Пазара, дебелият червен килим вече е постлан.
 - За кого?
 - За наложилия се през последните десетина години на миналия век поп фолк, Скъли. Златна мина, превърнала се в доходоносна индустрия.
 - Право в десятката на масовия вкус, а Мълдър? Кое го прави толкова харесван?
 - Кое направи парите на Хю Хефнър, Скъли? Част от “невинните” лирически героини уж се стремят към идиличен живот в бедност и не продават любовта си, но го правят зад скъпоплатена фасада, грижливо градена с помощта на пластични хирурзи, топ гримьори, коафьори и родни шивачи, наети да копират колекциите на световни дизайнери.
- Разбирам какво имаш предвид, Мълдър. Кой мъж с нормално либидо ще откаже разголена красавица? Даже Фънки си пуска Планета без звук, за да изплакне окото.
 - Факт. Друга част от текстовете залагат на разчупването на нормите. “Бунтарките” обикновено са фатални и огнени жени, задръжките и прашките им падат неудържимо, настъпват газта на червено.  Излиза, че красавиците с оскъдните рокли са и дръзки лоши момичета.
 - Виж ти! То си е почти “Fuck ‘em and their law” на Продиджи, само че подплатено със сексапил, а не с грозната мутра на Кийт Флинт.
 - Нещо такова. Момчетата ги искат, момичетата ги копират, за да бъдат желани, създава се нов дрескод и визия, а вечер всички заедно му отпускат края в чалготеките под сняг от салфетки. Момчетата си отварят портфейлите, за да може по-късно момичетата да си отворят краката. Всички са опиянени, буквално и преносно, завладяни са от емоцията на лирическите героини и лесно се идентифицират с болката, копнежа и бунта им. Накрая си тръгват от рая на поп фолка и се прибират по леглата. По двойки. Всички са щастливи и удовлетворени. Mission accomplished.
 - Сега вече всичко ми се изясни, Мълдър.
 - Това далеч не е всичко, Скъли. Някои изпълнители от естрадната ера не се срамуват да сложат червен нос или червен задник, само за да бъдат отново поп.
 - Чакай, не ми казвай. Имаш предвид онзи с прическата на Алла Пугачова. Ммм, забравих му името.
 - Неделчев, Скъли. Деян Неделчев.
 - Да, вярно. Той пееше нещо за фън шуй.
 - За икебана пее, Скъли. Очевидно има фетиш към съчки, клонки и оформлението им.
 - Човекът просто обича да пипа пръчки, Мълдър. Джани Версаче и Фреди Мъркюри също имаха подобни страсти приживе. Хм, това значи роди българската естрада. Като говорим за извратено потомство, Пришълецът, който се пръкна от лейтенант Рипли, ми е по-симпатичен.
 - На мен пък са ми особено симпатични манга хип-хопърите Зюмбюл, Кулю и Среброто. Добре им се получи отговора на въпроса “Попкултурата в България че е поп, поп е, ама къде е културата?”
 - Знам ги много добре, Мълдър. Нали преди 10 години телефонът ти звънеше с “Бай Мангау”.
 - Твоят по същото време звънеше с “И твойта майка също”, Скъли. Помня, защото ми беше много трудно да не го приемам лично.
 - За Ъпсурт или добро, или нищо, Мълдър. Фен съм, внимавай!
 - Ко речи? Аз винаги внимавам, Скъли. Не карам бясно, като дивите от попфолка. Даже напротив – “Карам баавно, минутите А броя”. (пее)
 - Добре че ми напомни. Не бива да пропуснем тези два колоса в българския поп. Особено нежната, многопластова, VIP Sister половинка на този каризматичен дует.
 - Задължително ще ги спомена в доклада, Скъли. Нали заради другата му половинка на календара му се обра лайката, защото август вече е септември.
 - Мда, няма как да избягаме от тях. Все пак, в колко музикални клипа се е снимал главен секретар на МВР.
 - Тихо, Скъли. Не смей да споменаваш името Му напразно. Много като теб вече плакаха.
 - Тихо съм, Мълдър. Или по-скоро чиху. Ха познай кой български рапър си яде палачинката с мечиорехи и си поръчва иджин тоник?
 - Няма да ме затрудниш, Скъли. Това е българският Гагарин, който редовно пали совалката от Руси до Варна.
 - Позна, Мълдър. Ще я пали ами, нали и той се прибира вкъщи, за да сложи пилиту във фурната.
 - И аз ще паля гумите, Скъли, но не към Кравай. Отивам да подредя и запиша информацията, отгоре чакат.
 - Добре, Мълдър. И внимавай какво пишеш. Не искам да свършиш като пловдивския рапър със статуята на Христос на покрива на личния си хотел – на топло, но не в Рио. Хайде, аз продължавам с октопода.

събота, 7 март 2015 г.

Double Trouble



   С Живака се знаем от 25 години. Майките ни се запознали в Родилния, лежали в една стая. Родени сме в един и същи ден, през 3 часа, гледали са ни заедно, карали сме едни и същи болести, като братя сме. Веднъж даже излизахме с близначки, не се получи. Общо взето, на нас ни се получават основно белите. Счупили сме над 15 вази, намазахме с боички двете персийки на леля Ани защото бялото им ни се видя прекалено скучно, уговорихме по-малката ми сестра да я подстрижем по последна мода, горката ходи с шапка два месеца после. В първи клас ни дадоха за задача да занесем в училище предмет и да разкажем за него, Живко занесе дългите вълнени гащи на баба си. Не се наложи да разказва, защото Танева го изгони и извика майка му. Моята отиде следващата седмица, защото показвах на Наско и Климент как се прави индиански огън под прозорците на директорката. Веднъж изядохме петте кутии пияни вишни, които мама беше приготвила за пенсионирането на леля и после оповръщахме целия апартамент. Откакто се помня си изкарваме весело заедно.
   Докато Живака не се влюби. И преди е залитал, имаше една Катя, която почти го уговори вместо финала на Шампионската да ходят да гледат “Тетрадката”. Ама почти. Сори, Кате, има непонятни за момичешката ти глава неща. Като това да поливаш обилно с бира кофата с крилца, да ревеш за пропусната дузпа или да прекараш нощта пуцайки по зомбита в мрежа.
   Катето мина и замина, обаче откакто Живака мярна Симона преди един месец, животът ми се стъжни. Все едно са ми отрязали крайник. Като упоен е. Симона това, Симона онова, ходим или не ходим където каже Симона, като в концлагер съм. Спря да идва да ритаме, защото все й изпълнява някакви поръчки, не сме се напивали като хората 3-4 седмици. Опитах сериозна интервенция, ама така го е треснал любовния вирус, че каквото и да му кажа, той само се усмихва и кима.
   Жените са необходимо зло, наясно съм. Ама можеше да е някоя народна женица, разбрана. А то.. От къде да започна? Значи, Симончето е промоутърка. Вечер обикаля по заведенията с още 5 като нея – гримирани, натокани, със служебните усмивки, ей така омагьоса и горкия Живак. През деня Симона спи, ходи на фризьор и козметик, гримира се и обикаля магазините за парцалки. Други интереси освен да е хубава, няма.
   Точно поради тази причина, има много неща, които Симона не знае, че не знае. Според нея, малките кръгли слепени сладки са върха на италианското сладкарство. “Обичам Италия, обичам макарони!”, ахка и охка тя и Живко тича и затваря 20 лева грешни пари във ФРЕНСКИ макарони. Толкова разбира и от дизайнери: “Роклите на Ели Сааб пак бяха най-хубавите на Оскарите! Тази жена е невероятна!” Горкият ливанец! Не е виновен, че в България името му е женско. Хайде, за това че казва “суичър” няма как да й се сърдиш, всички така му викат, по-лесно идва явно. Аз лично съм пробвал, от любов към спорта, да казвам “суетшърт” и ми е писнало да ме гледат с недоумение и да ме поправят. Обаче, при Симона има и още, според нея “суичър” идва от switch off, защото се носи през свободното време, когато се изключваш от работа и задължения. Мъдростите й край нямат.
   Едно, обаче, не може да й се отрече – това момиче има свръхчувствителен сензор за снимки – никога не можеш да я хванеш неподготвена. От където и да се появиш, колкото и изненадващо да решиш да снимаш – тя вече е сгънала краче и е свила устни. Може да направи курсове и да изнася лекции, ще удари и Кобилкина в земята по посещаемост. Чупка в кръста, сгънат крак, ляв – винаги ляв профил, “питайте Парис Хилтън и Марая Кери” и устни, свити в криворазбраното за секси кокоше дупе. Всеки божи път.
   Няма жена, която да не е одумана като дебела или грозна, най-често и двете, включително и приятелките й. За мъже Симона не говори, под достойнството й е, споменава само “тати” и винаги с добро. “Тати” има бол пари от някаква пиар агенция, живее с бразилка, малко по-голяма от дъщеря му и разбира родителството единствено като спонсорство. За майка си не говори, рядко се виждали, радва се че при развода останала при “тати”, защото “мама много ме тормозеше да уча”.
   Та ей тоя човек точно избра къде да си празнуваме рождения ден с Живака тая година. Откакто се помня празнуваме заедно – у нас, у тях, на хижа или на морето. Тоя път обаче, ще ходим в най-новия бар в града – “Златната маска”. Според Симона, по-тренди място в момента нямало. Че на кого му трябва тренди? С радио, обаче, как да спориш? Живака е безгласна буква, а 18-годишната му приятелка като си навие нещо на пръста – забравИ да стане друго.
   “Маската” е доста нетрадиционно място. Предлагат само безалкохолно и коктейли със сламка, за сметка на това над 200 вида и всеки от тях над 10 лв. Без сламка няма как да пиеш, защото за да влезеш в тоя бар, трябва да си с маска. При това домино не ти върши работа, защото цялото ти лице трябва да е скрито. Мистика, брат! Идваш или с твоя маска, или след като минеш през охраната, влизаш в “Гримьорната”, сам, където учтива девойка ти помага да избереш подходяща по размер, боядисана в златисто маска, откъдето и името на заведението. Обслужващият персонал, включително охраната и лелята пред тоалетната, също са с маски. Яко инкогнито! Откакто тоя бар отвори, папараците полудяха. Всички пишман випаджии ходят там, обаче не стига че са с маски, а и вътре е забранено да се снима. Я си щракнал, я си изхвръкнал. СЛЕД като си платиш сметката.
   И точно в тая мистерия реши да ни забърка Симончето. Въпросната събота тя била на работа до 12, после щяла да дойде, ще ни запази места на бара, нали е промоутърка, познават я, да отиваме и да я чакаме.
   Е, отидохме. Карнавал е меко казано. Аз и на Хелоуин не съм виждал такова нещо. Накъдето се обърнеш маскирани. Две трети с едни и същи боядисани в златисто безизразни физиономии. След първите 10 минути започваш да се побъркваш и да се чувстваш като в клип на Пинк Флойд – още една маска в морето. Щях да умра от смях като гледах как наперени мускулести фитнесаджии с опънати по тях тесни фланелки смучат със сламки коктейли във всички цветове на дъгата. До мивките във всяка тоалетна има охрана, в залата за пушене също, и там нямаш право да си сваляш маската.
   Точно на излизане от тоалетната я видях, тя тъкмо щеше да влезе в дамската. Първо мярнах два крака, обути в стилни черни обувки, чорапи с ръб отзад и секси пола, малко над коленете. Сърдечният ми ритъм веднага се ускори. Вдигнах поглед нагоре, останалото също изглеждаше обещаващо. Облегнах се на една колона, изчаках я да се върне на масата си, регистрирах липсата на мъжко присъствие и окуражен от собствената си анонимност и петте “Вечнозелени джунгли”, които бях изсмукал през последните два часа, отидох и я заговорих. Оказа се приятно интелигентна, възпитана и за капак – с чудесно чувство за хумор. След Симонените глупости напоследък, тази жена ми се видя като коктейл от Умберто Еко и Удхаус, който неистово ми се дощя да опитам и на вкус. И тя била тук за сефте, довлекли я приятелки. Поканих я при нас, почерпихме я за двойния рожден ден и вечерта стана толкова приятна, че като видях една златна маска с промоутърската униформа на Симона да влиза в бара, пъхнах две едри банкноти в ръката на Живака и посочих с глава изхода на новата си позната. Тя очевидно нямаше нищо против, защото хвана ръката ми и ме последва. По пътя спрях Симона, за да й кажа чао, представих ги една на друга, те си кимнаха и после си тръгнахме. Скочихме в първото такси, свалихме си маските и още по път се награбихме. Не можех да се нарадвам на късмета си – на всичкото отгоре беше и хубава. След секса, който надмина и най-смелите ми очаквания, разбрах че е 12 години по-голяма от мен и разведена.
   Допаднахме си много. Започнахме да се виждаме почти всеки ден и това тотално ме спаси от досадната компания на Симона. За съжаление се лиших и от Живака, който вървеше комплект с нея. Но някакси започнах да го разбирам.
   Две седмици по-късно предприехме крайната мярка да излезем четиримата, за да може най-накрая да се съберем. Лекичко се притеснявах от тая среща, защото празноглавата Симона щеше да досади и на Мая, но какво да се прави, все пак е с брат ми, ще я изтърпим още малко докато се осъзнае и му мине.
   Отидохме първи в пицарията. Поръчахме и Мая отиде до тоалетната. След минутка двойката пристигна, с Живака се прегърнахме като разделени от години. Обичам го тоя човек! Симона веднага се зае да разваля атмосферата с нейните си глупости – как “50 нюанса сиво” бил най-дръзкия филм на десетилетието и други несвързаности. За щастие спря да дърдори, скри се зад менюто и се зачете, а аз блажено се наслаждавах на тишината и гордо гледах как Мая се приближава към масата. После чух как Симона казва: “Мамо, ТИ пък какво правиш тук??”