Здравей, Сияна!
Пак съм аз. Това е 984тото ми
писмо. Вече 6897 дни съм тук, почти 19 години. Ти ставаш на 24 следващия
вторник. С майка ти бяхме на 20, когато се роди. Тя е по-малка от мен точно с 3
месеца. И двамата сме родени на 19ти, аз през април, тя през юли. Видях я за
последен път преди 13 години, 9 месеца и 8 дни, теб – когато беше на малко
повече от 5.
Много числа, знам. Никога не съм
ги обичал. И математиката не ми вървеше. Майка ти обясняваше ли обясняваше,
когато си пишехме домашните, а на мен нищо не ми влизаше в главата. Нарочно не
я поглеждах, но и само гласът и ме подлудяваше, нисък и гърлен. Тя говореше за
теореми и уравнения, а аз си представях пролетно зелена влажна трева, свежа и
мека на допир и как нежно полагам Калина върху нея и дълго я гледам в очите
преди да я целуна.
Още от предварителния арест се
научих да обръщам внимание на числата. Броях часовете без вас, после дните.
Откакто съм тук, времето има значение само ако е свързано с вас двете. Ти не знаеш,
но майка ти идваше всяка седмица да ме вижда, въпреки забраната на баба ти. Не
пропусна нито една събота, докато не влезе в болницата. Теб не доведе, не
защото баба ти заяви, че няма да ви даде нито стотинка, ако не прекъснете
всякакви контакти с мен, а защото аз я помолих. Не ми се щеше да растеш с тази
представа за мен.
Когато за последен път те
прегърнах, Калина ти беше облякла зелената рокличка с двете джобчета и ти беше
вързала косата. Куклата на тати! Често сънувам онзи ден. Майка ти беше единственото
слънце в живота ми, докато не се появи ти. Не че после я обичах по-малко, но
когато в Родилния те взех в ръцете си, ти ме накара да изпитам нещо за първи
път – желанието да бъда по-добър човек.
Всяка седмица, майка ти ми носеше
твои снимки и ми разказваше и най-малките подробности от живота ви. Тук, между
4 стени, преживях всичките ти болести и радости почти до 10тата ти година –
ожулените коленца, дръпнатите плитки, духнатите свещички, всичките нарисувани
принцеси и грижливо написаните домашни. Майка ти оставяше след себе си познатия
аромат на люляк и отнасяше със себе си по едно писмо за теб. Бяхме се разбрали
да ти ги даде като навършиш 18, не доживя милата да изпълни обещанието си.
Последният път ми каза, че ги събира в жълтия сандък в мазето под бебешките ти
дрехи, за да не ги намери баба ти.
След като майка ти почина, Тончо
остана единствената ми връзка със света. Жив и здрав да е, ако някога ти
потрябва адвокат, винаги можеш да разчиташ на него. И тогава той ми каза, че
баба ти събира багажа, за да се преместите при сестра й във Виена. На него ще
оставя това писмо, обеща да ти го предаде лично.
Знам, че не четеш писмата ми,
Сияна. Когато осще не бяхте заминали, баба ти ми ги връщаше по пощата
неразпечатани. Не ги изхвърляше, само за да не остане и най-малко съмнение в
мен, че някоя от вас може да е отворила някое и да е прочела какво съм написал.
Сега ми ги връща семейството, което живее под наем в апартамента. Тончо е
говорил с тях, казали му че баба ти им приспада пощенските разходи от наема.
Номер 984 ще бъде последното ми
писмо. И мен ме настигна болестта, която умори майка ти. На друго място ме
удари пущината, но вече почти ме е свършила. Не знам още колко ми остава,
лекарят каза да не се надявам на много. От сърце се моля само да успея да
завърша това писмо, за да ти разкажа всичко както си е. Майка ти също щеше да
иска да знаеш. Ти беше много малка когато тя си отиде, за да ти разкаже сама.
Става ми много трудно да пиша
вече. Започнах това писмо миналия петък, от тогава минаха 9 дни. Винаги сядам
да ти пиша в петък, ти се роди в тоя ден. Съботата не я помня, напих се
безпаметно от радост, че раждането мина нормално и ти и майка ти сте добре.
Пак от Тончо научих, че първото
нещо, което си искала да направиш като навърши 18, е да се откажеш от мен.
Видял е молбата в съда. Отхвърлили я, защото в България не е възможно да се
откажеш от биологичен родител. Сияна, ако наистина това е желанието ти, вече си
свободна да го направиш. След като сестрата на баба ти почина бездетна и майка
ти си отиде от нас, баба ти остана единствения ти кръвен роднина.
Тя не ме харесваше от самото
начало. С майка ти израснахме заедно. Живеехме на съседни улици и учехме в един
клас. Останах без родители рано и се хванах на работа, за да се издържаме с
Таня. Ти не я познаваш леля ти Таня, те с приятеля й емигрираха в Америка преди
да се родиш. Не знам какво се е случило с нея, нито се обади, нито писа.
Надявам се, че всичко с нея е наред и е щастлива там някъде.
Всеки ден след училище, ходех да
помагам на бай Денко в дъскорезницата. Заради работата не ми оставаше много
време за учене и майка ти много се стараеше да ме ограмотява. Тя беше пълна отличничка,
запомняше уроците още в час и вечер търпеливо ми ги обясняваше. Нейното
постоянство беше единствената причина да избутам гимназията.
Баба ти знаеше, че дъщеря й много
държи на мен и сме почти неразделни и това много я дразнеше. Искаше някой по-умен
и по-богат за детето си. Не я обвинявам - не съм бил добра партия, но много
обичах Калина, тя беше целият ми живот. И колкото и да не й се щеше на баба ти,
на 19ти юли майка ти навърши 18 и след два дни отидохме в общината и се
оженихме. На баба ти показахме удостоверението за сключен граждански брак. Тя
не направи сцена, но мълча повече от месец. Проговори в деня, в който се
разбра, че септември ще влизам в казармата. Тогава, военната служба още беше
задължителна. Не ми се оставяше майка ти, но нямаше какво да направя – или
войник, или в затвора.
Пратиха ме в Елхово. На тамошното
поделение и на другите две – в Грудово и Звездец им викаха Триъгълника на
смъртта, заради тежката военна служба далече от София и малкото дни домашен
отпуск. За година и половина ме пуснаха три пъти – веднъж след Клетвата и два
пъти за Нова година.
Майка ти ми пишеше както аз на теб
– всяка седмица и редовно зацапваше мастилото със сълзи. Отговарях и веднага.
Два месеца след последния отпуск ми писа, че е бременна. Полудях от радост.
Опитах се да избягам за да я видя, но ме хванаха и изкарах 40 дни в карцера на
хляб и вода. Малко след това се прибрах.
Че детето не е от мен ми каза,
когато ти стана на една годинка. И тогава й беше трудно да говори за това, но
бяхме свикнали да си казваме всичко и много й тежеше да крие нещо. Около
седмица след като съм си тръгнал от новогодишния отпуск и тъкмо й свършило
кръвотечението, Иван от съседния вход (съученици сме тримата) я помолил да се
отбие у тях, за да му помогне с готвенето за имения му ден. Още от вратата се
метнал отгоре й, запушил й устата и я насилил. Калина изпаднала в шок, не
казала даже на баба ти, отишла на лекар на другия край на града. Как го е
преживяла сам-самичка не знам.. Не ми казала, защото знаеше, че веднага ще му
потърся сметка. Закле ме в теб, Сияна, да не казвам на никого и да не
отмъщавам. Стиснах зъби и я послушах. Иван разбра че знам – думите и действията
си можех да спра, но погледите не успявах. Мразех го толкова много, че ми
причерняваше пред очите като го видех. И през ум не му беше минало, че и дете е
направил – ти си цялата на майка си.
Устисках 4 години. Хванах се в
дъскорезницата на пълен работен ден. Бачках като луд, за да прогоня черните
мисли, които пъплеха като хлебарки в главата ми и ме караха да се чувствам като
разярено животно. Вечер се прибирах при вас и твоята усмивка и прегръдката на
Калина ме връщаха обратно при хората, изтриваха горчилката и пълнеха сърцето ми
с добро. Излезех ли от вкъщи обаче, всичко започваше отначало.
В онзи злополучен ден, след работа
минах през кварталното да взема 2-3 бири за вкъщи. Иван беше там с още няколко
хъшлака. Отдавна бяха седнали да се черпят, личеше им. Още от вратата като
видях ехидната му усмивка и ми призля. Казах си да се стягам, да взимам бързо
бирите и да се прибирам при вас. Наредих се на опашката с гръб към тях и
зачаках. Чух как се смееха мръснишки и разбрах, че се е похвалил какво е
сторил. И тогава се удържах, Сияна, щеше да се размине, нали бях обещал на
майка ти. После усетих потупване по рамото и чух Иван току до мен да казва “Как
си, баджанак? Как е Калинчето?”. Тогава стените около мен почервеняха и се
завъртяха. Обърнах се и почнах да го налагам. Млад и силен бях тогава и тежки
бяха юмруците ми. Скочиха да ни разтървават и трима не смогнаха да ме удържат.
Строшил съм му подезичната кост, задуши се и умря там, на място. Като видях че
започва да се дави, зачерви се и после прибели очите и спря да мърда, седнах на
една маса и зачаках.
Някой вече се беше обадил в
полицията, не се забавиха много. Прибраха ме, на делото съдията се оказа познат
на познат на бащата на Иван, осъди ме на 25 години без право на помилване и
предсрочно освобождаване. Намериха се свидетели да кажат, че от години не съм
го харесвал и често съм го гледал лошо и го изкараха и предумишлено, колкото и
да се стара Тончо. Съдията обаче ще остане излъган, копелето му с копеле, все
пак няма да навъртя 25 години тук, нищо че ще изляза с краката напред.
Много те прегръщам и целувам,
Сияна! Разбрах, че си завършила музикално училище, свириш на цигулка и често
пътуваш. Хубаво е да се види свят. С майка ти обичахме да си мечтаем за Париж и
Рим. Много неща не се случиха в живота ми, но съм благодарен за всяка минута,
през която съм бил близо до теб и Калина. Моля се да бъдеш здрава и много
обичана и да имаш цялото щастие на света!
Не ме забравяй!
Камен
Няма коментари:
Публикуване на коментар