четвъртък, 25 декември 2008 г.

Малката кибритопродавачка

Беше толкова студено, че чак болеше от студ. Валеше сняг и мръкваше. Последната вечер на годината, новогодишната вечер.
Малко бедно момиче вървеше през мрака и студа по улицата, гологлаво и босоного. То излезе от къщи по чехли, но те не топлеха много. Бяха много големи. Последна ги беше носила майка й – толкова големи бяха. Малката ги изгуби, когато хукна да пресича улицата, защото две коли профучаха покрай нея с бясна скорост. Единия чехъл тя не можа да намери, а едно момче избяга с другия. То й рече, че ще направи от него люлка, когато му се родят деца.
Сега момиченцето вървеше с босите си крачета, станали синьо-червени от студа. То беше сложило кибритени клечки в старата си престилка и държеше няколко от тях в ръка. През целия ден никой не купи нищо от него. Никой не му даде дори един грош. Бедното детенце вървеше гладно и измръзнало и се оглеждаше уплашено. Снежинките падаха по дългата му руса коса, красиво накъдрила се на тила му. Но не това го занимаваше сега. От всички прозорци проблясваха светлинки и мирис на печена гъска изпълваше улицата! Настъпваше Новогодишната нощ. Ето за какво си мислеше момиченцето.
То се сви в ъгъла между две къщи, едната от които бе по-издадена напред. Детето скри крачета под себе си, но му ставаше все по-студено и започваше да трепери все повече. Не смееше да се прибере вкъщи, защото не бе продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито грош и баща му щеше да го бие. А и у дома също беше студено. Над главите им беше само покривът и вятърът свиреше през него, въпреки че най-големите пролуки бяха затулени със слама и парцали. Ръчичките на малката бяха вече почти замръзнали. Ах! Една кибритена клечица би я постоплила! Само да се престраши да измъкне една от снопчето, да драсне с нея по стената и да стопли пръстчетата си! И тя извади една клечка. Драс! Как лумна, как се разгоря клечката! Детето сви ръката си около топлото ясно пламъче, също като че ли държеше свещичка. Това беше вълшебна светлинка! На малкото момиче му се стори, че седи до голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова вратичка. Благословеният огън гореше и топлеше така хубаво! О, не! Какво се случи? Малката вече протягаше и крачетата си, за да се сгреят и те, когато пламъкът угасна. Печката изчезна и в ръката й остана само крайчето на изгорялата клечка.
Детето драсна нова клечка. Тя се разгоря, засвети и там, където отблясъците докоснаха стената, тя стана прозрачна като воал. Момиченцето видя стаята и масата, покрита с ослепително бяла покривка, с подредени върху є изящни порцеланови съдове и с вкусно ухаеща печена гъска, напълнена със сливи и ябълки! Най-хубавото беше, че гъската изскочи от тавата, с ножа и вилицата в гърба, и се завтече по пода право към бедното девойче. В този момент клечката угасна и пред очите на детето остана само дебелата, студена стена.
То запали нова клечица. Видя се седнало под великолепна коледна елха. Тя беше още по-голяма и по-бляскава от елхата, която бе видяло през стъклената врата на богатия търговец миналата Коледа. По зелените клонки горяха хиляди свещички и отгоре я гледаха пъстри картинки, като онези, дето украсяват витрините на магазините. Малкото момиченце протегна нагоре и двете си ръце и... кибритената клечка угасна. Многобройните елхови свещички се издигаха все по-високо и по-високо. То видя, че това бяха всъщност ясните звезди. Една звезда падна и остави дълга огнена линия след себе си.
– Някой умира сега! – каза си малката.
Старата й баба – единствената, която я бе обичала, но която бе умряла, казваше:
– Когато падне звезда, една душа се възнася към Бога.
Момичето отново драсна една клечка о стената. Наоколо всичко блесна и в светлината се яви баба й, така ясна, сияйна, мила и благословена.
– Бабо! – извика детето. – О, вземи ме със себе си! Знам, че ще си отидеш, когато кибритената клечка угасне, също както си отидоха топлата печка, хубавата печена гъска и чудното коледно дърво!
То трескаво запали цялото останало снопче клечки, защото искаше непременно да задържи баба си. И клечките пламнаха с такъв блясък, че стана по-светло отколкото през деня. Никога преди баба му не му се беше виждала толкова красива и голяма. Тя взе малкото момиче в ръцете си и двете полетяха високо, високо, светли и щастливи. И вече нямаше студ, нямаше глад, нямаше страх – те бяха при Бог!
А в ъгъла до къщата седеше момиченцето в студеното утро с червени бузки, с усмивка на уста – мъртво, замръзнало през последната вечер на старата година. Първият ден от новата година се издигна над трупа на детето, седнало с кибритените клечки, една връзка от които беше почти догоряла. „Искало е да се стопли”, казваха. Никой не знаеше каква красота беше видяло, сред какво сияние то, заедно със старата си баба, встъпи в радостите на новата година.

Ханс Кристиан Андерсен

понеделник, 22 декември 2008 г.

* * *

Бях толкова стеснителен, че неизвестно как, но винаги успявах да извърша грешката, която най-много се стараех да избегна. В нескопосаните си опити да отговоря на боята на заобикалящата ме среда можех да бъда сравнен единствено с хамелеон-далтонист. За мен, както и за околните, щеше да е по-лесно да понасят моята стеснителност, ако беше от обичайния лепкаво-младежки вид: множество млади хора минават през този етап и никой не им обръща внимание. Но при мен тя се прояви като нещо болезнено и тайно, което нямаше нищо общо с мъките на пубертета. Знае се, че едно от най-шаблонните мъчения, измислени от човека, е това да лишиш затворника от сън. Повечето хора прекарват деня си с една или друга част от ума си щастливо приспана: прегладнелият, който си дъвче пържолата, се интересува само от храната, а не, да речем, от онзи сън преди седем години, когато му се явили ангели с цилиндри на главите; докато при мен всички капаци, щори и врати на ума стоят едновременно отворени по всяко време на деня. Повечето мозъци си имат своята неделя, докато моят ми отказва и половин почивен ден. Това състояние на вечна будност беше изключително болезнено само по себе си, но също и в преките резултати, които пораждаше. Всяко най-обикновено действие, което се налагаше да извърша през деня, придобиваше толкова сложен и страшен вид, провокираше такова гъмжило от асоциативни идеи в ума ми, а и тези асоциации бяха така подвеждащи и неясни, така съвършено ненужни от практическа гледна точка, че аз или гледах как да изклинча от възложената ми задача, или напълно я изпортвах от едната ми изнервеност. Когато една сутрин отидох да се срещна с редактора на списание, който, поне така си мислех, беше склонен да публикува някои от моите написани в Кеймбридж стихотворения, първо се оказа, че той заеква някак особено, после пред очите ми се сляха отсрещните покриви и комини под формата на странна комбинация от ъгли, допълнително разкривени от дефект в стъклото на прозореца - това, както и особената миризма на мухъл в стаята (изглежда от розите, които гниеха в кошчето за боклук?) подгони мислите ми толкова надалеч и с толкова неуловими цели, че вместо да кажа онова, което си бях наумил, аз най-неочаквано започнах да разказвам на този човек, когото виждах за пръв път, за литературните планове на общ наш приятел, който - за това се сетих, когато беше вече късно - ме беше помолил да ги пазя в тайна..
.. Тъй като добре познавах странните скиталчески прищевки на ума си, боях се от срещи с хора, от това че мога да нараня чувствата им или да се изложа пред тях. Но същото това мое качество или дефект, което толкова ме тормозеше и притесняваше, когато се налагаше да се изправя пред онова, което наричаме практическата страна на живота (въпреки че, между нас казано, книговодството и счетоводството изглеждат еднакво сюрреалистични на звездна светлина) се превръщаше в инструмент на изтънчено удоволствие, когато се отдавах на самотата си..

Владимир Набоков, Истинският живот на Себастиан Найт

петък, 19 декември 2008 г.

Черти на любовта

Да поговорим за любовта, но да започнем с това да не говорим за "любовни връзки". Любовните връзки са горе-долу случайни историйки, случващи се между мъже и жени. В тях се намесват безброй фактори, които усложняват и объркват развоя им до такава степен, че - в повечето случаи - в "любовната връзка" има всичко, освен онова, което действително заслужава да се нарече любов. От голям интерес е един психологически анализ на "любовните връзки" с тяхната стъписваща казуистика; но не бихме се разбрали добре, ако преди това не изследваме онова, което собствено и в чист вид е любовта. Освен това би било омаловажаване на темата, ако сведем изучаването на любовта до това, което мъжете и жените изпитват едни към други. Темата е много по-широка, а Данте вярваше, че любовта движи слънцето и останалите звезди.
Без да стигаме до такова астрономическо разширяване на еротизма, уместно е да разгледаме феномена любов в неговата цялост. Не само мъжът обича жената, а жената - мъжа, ние обичаме и изкуството или науката, майката обича детето, а религиозният - Бога. Огромното разнообразие и разстоянието между тези обекти, където любовта има място, ще ни накарат да бъдем внимателни и да не смятаме за присъщи на любовта качества и състояния, които произтичат по-скоро от различните обекти, които могат да бъдат обичани.
От два века насам много се говори за любовни връзки, а не за любов. Докато всички епохи, още от доброто време на Гърция, са имали големи теории за чувствата, на последните две столетия такава липсва. Античният свят се ориентира първо в тази на Платон; след това - в доктрината на стоицизма. Средновековието изучи тази на Св. Тома (Аквински) и арабската; XVII век с усърдие изучаваше теорията на страстите на Декарт и Спиноза. Защото не е имало голям философ в миналото, който да не се е смятал длъжен да създаде своя. Ние не притежаваме нито един опит от класа за систематизиране на чувствата. Само напоследък трудовете на Пфендер (1881-1942, немски испанист, автор на "История на испанската литература през Златния век" и др.) и Шелер (Макс Шелер, 1874-1928, немски философ и социолог, един от теоретиците на "философия на живота") отново задвижват въпроса. Междувременно душата ни е ставала все по-сложна, а нашето възприятие - по-изтънчено.
Оттук и фактът, че не ни е достатъчно да се подслоним в тези древни теории на чувствата. Така идеята за любовта, която ни дава Свети Тома, резюмирайки гръцката традиция, е очевидно погрешна. За него любовта и омразата са две форми на желанието, на апетитите или сластолюбието. Любовта е желанието за нещо добро като такова - concupiscibile circa bonum (стремеж към доброто); омразата, едно негативно желание - отблъскване на лошото като такова - concupiscibile circa malum (стремеж към злото). Това издава едно объркване между апетитите или желанията и чувствата, от каквото е страдало цялото минало на психологията до XVIII век; объркване, което отново срещаме през Ренесанса, макар и пренесено в порядъка на естетиката. Така Лоренцо Великолепния казва, че l'amore e un appetito di belleza (любовта е глад за красота).
А това е една от най-важните разлики, които е необходимо да направим, за да не допуснем специфичното, същностното за любовта да изтече между пръстите ни. Няма нищо по-плодоносно във вътрешния ни живот от любовното чувство; до такава степен, че то е станало символ на всяко плодородие. Така от любовта в субекта се раждат много неща: желания, мисли, искания, действия, но всичко това, което се ражда от любовта така, както плодът от семето, не е самата любов; то по-скоро предполага съществуването й. Ясно е, че в някакъв смисъл и под някаква форма ние също така желаем онова, което обичаме; но и обратно - явно желаем много неща, които не обичаме, към които сме безразлични в сантиментален план. Да желаеш едно хубаво вино, не означава да го обичаш; наркоманът желае дрогата, като в същото време я мрази поради вредното й действие.
Но има друга причина, по-строга и деликатна, за да разграничаваме любовта и желанието. В крайна сметка желанието към нещо е стремеж към притежаването на това нещо; където притежаване означава обектът по един или друг начин да влезе в нашата орбита и да стане част от нас. По тази причина веднъж постигнато, желанието автоматично умира; задоволявайки се, то загива. Обратно, любовта е една вечна незадоволеност. Желанието има пасивен характер и, строго погледнато, това, което искам, когато желая, е обектът да дойде при мен. Аз съм център на гравитацията, където очаквам нещата да паднат. Обратно, в любовта, както ще видим, всичко е действеност. И вместо да се състои в това обектът да дойде при мен, аз съм този, който отива при обекта и съм в него. В любовта човек излиза извън себе си - може би това е най-големият опит, който Природата прави, та всеки да излезе от себе си към друго нещо. Не то към мен, а аз гравитирам към него.
Свети Августин (Августин Блажени Аврелий, 354-430, християнски теолог и писател), един от мъжете, разсъждавали най-дълбоко върху любовта - може би най-гигантският еротичен темперамент, съществувал някога - понякога успява да се освободи от това разбиране, което от любовта прави желание или похот. В лиричен изблик той казва: "Amor meus, pondus meum; illo feror quocumque feror" ("Моята любов е моята тежест; накъдето и да отивам, към нея вървя"). Любовта е гравитиране към онова, което обичаме.
Спиноза се опита да поправи тази грешка и заобикаляйки желанието, търси емоционалната основа на любовното чувство и на омразата; според него, сигурно е любов радостта, обединена с познаване на причината за нея; омраза - обратно - тъгата, обединена с познанието за онова, което я поражда. Да обичаш нещо или някого би означавало просто да си радостен и заедно с това да си даваш сметка, че радостта ти идва от това нещо или този някой. Тук отново откриваме любовта, бъркана с възможните й последствия. Кой се съмнява, че влюбеният може да получи радост от любимия? Но не по-малко вярно е, че понякога любовта е тъжна, тъжна като смъртта, върховно и смъртоносно мъчение. Нещо повече - истинската любов възприема по-добре себе си и, така да се каже, се самоизмерва и преценява именно по болката и страданието, на които е способна. Влюбената жена предпочита мъката, която любимият мъж й причинява, пред болезненото безразличие. В писмата на Мариана Алкофорадо, една португалска монахиня, могат да се прочетат фрази като следните, адресирани към неверния й прелъстител: "От дъното на сърцето си Ви благодаря за отчаянието, което ми причинихте, и презирам спокойствието, в което живеех, преди да Ви познавам". "Ясно виждам какъв би могъл да бъде лекът за всичките ми скърби и веднага бих се освободила от тях, ако престана да Ви обичам. Но що за лек! Не, предпочитам да страдам, пред това да Ви забравя. Ах! Нима това зависи от мен? Не мога да се упреквам за това, че само за миг пожелах да не Ви обичам, а, в края на краищата, Вие повече от мен сте достоен за състрадание и по-добре е да изстрадам всичко, което страдам, отколкото да се наслаждавам на вялите удоволствия, които Ви доставят Вашите любими от Франция." Първото писмо завършва така: "Сбогом, винаги ме обичайте и ме карайте да изстрадвам дори още по-големи болки". А два века по-късно мадмоазел дьо Леспинас: "Обичам Ви така, както трябва да се обича - отчаяно."
Спиноза не е догледал добре: да обичаш не е радост. Този, който обича родината, вероятно умира за нея, а мъченикът загива от любов. Обратно, съществува омраза, която се наслаждава на самата себе си, която радостно се опиянява от бедата, постигнала омразния човек.
Тъй като тези знаменити дефиниции не ни задоволяват, по-добре да се опитаме да опишем любовта, отбелязвайки основните й белези, както прави ентомологът с някое насекомо, уловено в гъсталака. Надявам се читателите да обичат или да са обичали нещо или някого и да могат да уловят своето чувство за прозрачните му крилца, и да го задържат неподвижно пред вътрешния си поглед. Аз ще изброявам най-общите, най-абстрактните черти на тази тръпнеща пчела, познаваща и меда, и ужилването. Читателите ще отсъдят дали моите формулировки съвпадат или не с това, което виждат вътре в себе си.
Наистина, по начина си на възникване любовта прилича на желанието, защото нейният обект - вещ или човек - я провокира. Душата се чувства възбудена, нежно поразена в една точка от някакъв дразнител, идващ от обекта към нея. Но любовта започва чак след тази възбуда, по-скоро - това подбуждане. През отвора, оставен от подбуждащата стрела на обекта, пониква любовта и активно се насочва към него - движи се в посока, обратна на подбудата и на всяко желание. Върви от влюбения към любимия - от мен към другия - в центробежна посока. Тази черта - да е в движение психически, на път към обекта, да е в непрекъснато вътрешно движение от своето същество към това на ближния - това е същественото и за любовта, и за омразата. По-късно ще видим по какво се различават двете. Без съмнение, не става дума физически да се движим към това, което обичаме, да се домогваме до приближаване и външно съсъществуване. Всички тези външни действия, разбира се, се раждат от любовта като неин ефект, но не ни интересуват за дефинирането й и трябва да ги елиминираме напълно от опита, който правим сега. Всички мои думи трябва да се отнасят към любовта в нейния психически запазен периметър на нещо, ставащо в душата.
Не можем да стигнем до Бога, който обичаме, с физическите си крака и въпреки това да го обичаме, означава да вървим към него. В любовта изоставяме спокойствието и реда в нас и виртуално емигрираме към обекта. И това непрекъснато състояние на емигриране означава да се обича.
Защото - сигурно сте обърнали внимание - актът на мислене и този на волята са моментни. Вероятно подготовката ни отнема повече или по-малко време, но реализацията им не трае дълго - случва се за миг, те са моментни актове. Ако разбирам една фраза, това става във времето, не се обича в серия от внезапни моменти, в точки, които се запалват и угасват като искрите на генератор, а любимото се обича непрекъснато. Това определя един нов белег на чувството, което анализираме: любовта е изтичане, поток от душевна материя, флуид, който - като извор - блика непрекъснато. Бихме могли да кажем, търсейки метафорични изрази, които да се откроят в интуицията и да назоват качеството, което имам предвид сега, та бихме могли да кажем, че любовта не е изстрел, а постоянно излъчване, едно психично лъчение от влюбения към любимия. Не е един единствен удар, а поток.
Пфендер с голяма проницателност настояваше върху този излъчващ и постоянен аспект на любовта и на омразата.
Вече набелязахме три черти, или характеристики, и трите общи за любовта и омразата - те са центробежни; представляват едно виртуално движение към обекта; и са продължителни и излъчващи.
А сега можем да анализираме радикалната разлика между любов и омраза.
Двете имат една и съща посока, тъй като са центробежни и в тях човекът върви към обекта; но вътре в тази обща посока те имат различен смисъл, противоположно намерение. В омразата се върви към обекта, но против него; смисълът му е негативен. В любовта също се върви към обекта, но се върви в негова полза.
Друго съображение, което изниква мимоходом, като обща характеристика на тези две чувства, която е по-важна от различията им, е следното: на мисълта и на обичта им липсва това, което можем да наречем психична температура. Обратно, любовта и омразата, сравнени с измислянето на някоя теоретична теорема, притежават горещина, топли са и освен това техният плам има най-нюансирани степени. Всяка любов преминава през етапи с различна температура и говоримата реч проницателно говори за любов, която изстива, а влюбеният се оплаква от хладината или от студенината на любимата. Такава глава за сантименталната температура епизодично би ни отвеждала до забавни за психологическо наблюдение състояния. В нея биха се появили аспекти от световната история, непознати - както смятам - досега на морала и изкуството. Бихме говорили за различната температура на великите исторически нации - студа на Гърция и Китай от XVIII век; средновековната жега на романтична Европа и т. н.; бихме говорили за влиянието върху човешките отношения на различната температура на човешките души - първото, което чувстват в другия двама, които се срещат, е степента на сантименталните калории; и, накрая, за качеството, което в художествените стилове, особено литературните, заслужава да се нарече температура. Но би било невъзможно дори отгоре-отгоре да засегнем този обширен въпрос.
Каква е тази температура на любовта и на омразата се разбира по-добре, ако я разгледаме от страна на обектите им. Какво прави любовта около своя обект? Дали се намира близо или далече, дали това е жената или детето, изкуството или науката, родината или Бога, любовта се труди усърдно около това, което обича.Желанието се наслаждава на желаното, получава от него удоволствие, но не и дар; то не дарява, не дава нищо от себе си. Любовта и омразата действат постоянно; първата обгръща обекта в една благоприятна среда и - отблизо или отдалеч - тя е милувка, гальовност, подкрепа, накратко - ласкавост. Омразата го обгръща с не по-малко жар в една враждебна атмосфера, вреди му, суши го като горещ пустинен вятър, разрушава го във въображението си, разяжда го. Не е необходимо, повтарям, това да се случва наистина; имам предвид намерението, което има омразата, онова нереално правене на нещата, съставляващи самото чувство. Така че ще кажем, че любовта струи в една гореща подкрепа на любимото, а омразата изпуска разяждаща жлъч.
Това коренно противоположно намерение на двете действия се проявява под друга форма - в любовта ние се чувстваме свързани с обекта. Какво означава това единение? Само по себе си то не е физически съюз, нито дори близост. Може би нашият приятел - да не забравяме приятелството, когато говорим общо за любовта - живее далеч и не знаем нищо за него. Несъмнено с него се намираме в едно символично съжителство - душата ни като че ли се разширява баснословно, преодолява разстоянията и, където и да е, ние се чувстваме в една същностна свързаност с него. Нещо подобно на онова, което изразяваме, казвайки в труден час на някого: "Разчитайте на мен, с Вас съм"; т. е. неговата кауза е моя, аз се сливам с неговата личност и същност.
Обратно, омразата - въпреки че постоянно върви към омразното неи - ни разделя от обекта в същия символичен смисъл; държи ни на радикална дистанция, отваря една бездна. Любовта е сърце до сърце - съгласие; омразата е разногласие, метафизично несъгласие - по никакъв начин заедно с това, което се мрази.
Сега да видим в какво се състои тази действеност, нещо като трудолюбие, каквато, разбира се, предположихме в омразата и в любовта, за разлика от пасивните чувства като радостта и тъгата. Ненапразно се казва: радостен съм или тъжен съм. Действително това са състояния, а не стремеж, действие. Тъжният, когато е тъжен, не прави нищо за това, нито веселият, когато е весел. Любовта, напротив, чрез въображаемото си разширяване стига до обекта и се заема с един невидим, но божествен и възможно най-действен труд: заема се да утвърждава обекта. Помислете си какво е да обичаш изкуството или родината - то е като да не се съмняваш нито за миг в правото им на съществуване, като да признаваш и потвърждаваш всеки миг, че са достойни за съществуване. И не както го прави някой съдия, който се произнася студено, признавайки някакво право, а по такъв начин, че благоприятната присъда същевременно е и намеса, изпълнение. Обратно, мразим, когато като че ли въображаемо убиваме това, което мразим, унищожавайки го в помислите си, отнемайки му правото да диша. Да мразиш някого, означава да изпитваш раздразнение от самото му съществуване. Би се задоволил само с окончателното му изчезване.

юли 1926, Хосе Ортега-и-Гасет


сряда, 10 декември 2008 г.

Jojo In The Stars

http://www.youtube.com/watch?v=irm6E_UbaZA&feature=dir

Другаде

От малка растеше като саможиво дете. Уж беше отворена за света, обаче светът като че ли не го забелязваше. Майка й я учеше да забелязва доброто в хората и да не го пренебрегва и Сиана така правеше, само че не винаги го афишираше и „добрите хора” все се чувстваха пренебрегнати и недооценени покрай нея. Детето разбираше, че вуйчо й има вълшебни пръсти и като омагьосано слушаше музиката в тъмния ъгъл на другата стая, но нито един път не отиде като сестра си до пианото. Искаше й се и нея стройният, висок вуйчо Дими да погали по главата след като последните звуци затихваха, но нещо й пречеше да изрази възхищението си по тоя открит начин, макар че го обожаваше. Считаха, че не харесва пианото, защото винаги излизаше от стаята, когато някой го използваше. Един път заспа на „Момичето с ленените коси”. Бузите й хладенееха от двете солени пътечки, Сиана си представяше как върви през гъста, тъмнозелена гора, слънцето едва се провираше между клоните над главата й, после гората стана истинска и когато се събуди навън вече беше тъмно, пианото беше замлъкнало, а от кухнята се носеше потракване на съдове.
Постепенно престана да говори. Всъщност говореше много, но на ум. От тихо и кротко дете се превърна в почти незабележимо присъствие. Вътрешно беше като попивателна, всеки ден откриваше стотици нови неща – мокрия охлюв в градината и блестящата следа, която оставяше след себе си, тънките бръчици, които се образуваха около очите на майка й, когато баща й се зададеше по чакълестата пътечка, празната страница в началото на всяка книга, странния знак на кората на голямата ябълка, която не всяка година даваше плодове. Четеше много. Хората в книгите не я подканяха да говори, съществуваха в и около нея, но не като сенки, а като плътни, цветни образи. В сенки все повече се превръщаха хората, чиито шумове пълнеха ушите й. Момиченцето живееше в реалния свят, той беше всичко онова, което можеш да докоснеш, помиришеш и чуеш, той беше първообразът на всички ония светове от книгите и Сиана не спираше да се удивлява на многообразието му, не бягаше от него, но нещо пречеше на вербалната им комуникация.
Майка й би се тревожила повече, ако детето не се справяше добре в училище, но ситуацията не беше такава. Сиана беше винаги от първите по успех, просто не обичаше да говори. Постигна негласно споразумение с учителите си, можеха да я изпитват всеки час ако искат, но писмено. Пишеше с молив, внимателно оформяше буквичките си на предпоследния чин, там където около 10 и половина сутринта слънцето изтегляше едно светло петно. Прехапала език от усилието да изрази себе си, леко накланяше глава наляво и вдигаше поглед от разчертаните листове хартия само за да го зарее някъде нагоре и напред, в нещо, което съществуваше само за нея.
Съучениците й не я тормозеха, защото можеше да слуша. Всеки знаеше че може да наговориш на Сиана всичко, което е в главата ти, всичките ти страхове и опасения, надежди и мечти, и не само че тя никога няма да те прекъсне, а и няма да каже на никого и често се възползваха. Мислеха, че тя е най-добрият възможен слушател. А момиченцето слушаше визуално. Всичко което излизаше от устата им се превръщаше в картини, подобни на тия от книгите, хората придобиваха вид и характер, радваха се, плачеха, заминаваха, понякога се завръщаха, имаше животни които умираха, такива които тичаха по улиците или спяха в панерите си. Реалният свят ставаше все по-разнолик, пластовете му можеха да се пресичат, разминават, палитрата се насищаше с все повече цветове.
Един ден Сиана не се събуди. Казаха че от съня си е преминала в състояние на кома и никой не можеше да обясни защо. Беше на 12 години. Закараха я в болницата, отделиха я в бяла светла стая, напъхаха тръбички по нея и я оставиха. Майка й плака почти до изтощение, по-голямата й сестра се зае с къщата, баща й спря да пътува толкова, за да може да бъде по-близо до семейството си, а вуйчо Дими изтръгваше от пианото толкова тъжни звуци, че понякога върху клавишите падаше светла капка и мокреше пръстите му.
Сиана прекара в кома 3 месеца и 15 дни. Когато отвори очи не знаеше коя е и къде се намира, но говореше. Разказваше странни неща за хора с различен цвят на кожата, животни за които никой не беше чувал и места, които никой не беше виждал. Започна да свири на пиано и да открива света наново. Новата Сиана беше замечтана, но усмихната, спеше по 12 часа в денонощие и на сутринта разказваше такива причудливи истории на които никой не вярваше, но всички слушаха с интерес. Започна да учи чужди езици, усвояваше ги със завидна лекота и след по-малко от година можеше да чете книги на още 3 езика. За периода си в болницата не говореше, но понякога както си беше права, затваряше очи, опипом намираше най-близкото удобно място, лягаше и реалността преставаше да съществува. Не реагираше на звуци и допир, все едно от комата бяха останали малки късчета. Околните свикнаха с тия нейни чудатости и започнаха да ги приемат като нещо неизбежно, в края на краищата когато се събудеше си беше съвсем нормална, нали.
Сиана живя 85 години, написа 138 книги с истории на различни езици и в последните си години започна да спи по 20 часа на денонощие. Най-малката й внучка не обича да говори, винаги излиза от стаята когато някой свири на пиано и чете почти непрекъснато.

вторник, 9 декември 2008 г.

Friends Like These

За човека, който успя да ме усмихне и просълзи едновременно с една мила виртуална целувка по челото:

http://www.youtube.com/watch?v=_TY9Ns7ATFM

We tell them lies, we do sometimes
We live and die for friends like these
When all is said
We turn instead
And give our lives for what's beneath

And we do sometimes

вторник, 2 декември 2008 г.

Който търси, намира

На Котарака в чизми му се накриви шапката. Знаеше, че не всичко което хвърчи се яде, и понякога обичаше да гони дивото, дори и да има питомно под ръка, защото предпочиташе гаргите рошави. Често не му идваше каквото му се щеше на ум, затова имаше крака, при това обути в чифт нови ботуши, а и апетитът му идваше с яденето, та не се страхуваше да хваща бика за рогата ако се наложи. Днес обаче се надяваше да намери на баницата мекото без много зор.
И тъй, гладна мечка хоро не играе, та запаса той на голия си тумбак чифт пищови и понеже не обичаше вятърът да го вее на бял кон, тръгна пеш. Тия пищови му отиваха като на свинче звънче, но той и без това не ги ползваше, знаеше че без мокри гащи раци не се ловят. Не че беше тръгнал на лов за раци, но не се боеше да си оцапа лапите, а и работата му отдавна беше пораснала, а врата надебелял, защото сам си я вършеше. Не беше от ония котараци дето умираха и пак за мишките мислеха, знаеше и две и двеста, понякога заспиваше с пълен търбух, а понякога като гладната кокошка само ги сънуваше. Майка му, старата котка, беше веща и знаеше как се вари леща, та го беше научила на няколко хитрини и за негов късмет второто се случваше само от дъжд на вятър.
По пътя си срещна Жабока, който беше вдигнал крак да подковат и него и си помисли „От всяко дърво свирка не става, ама Жабока няма как да знае, по цял ден седи и лапа мухите.” На всичкото отгоре Жабокът му предложи да станат сговорна дружина и да отидат да повдигнат планината, но Котаракът не беше от вчера и беше наясно, че орташката кобила псета я яли, затова продължи сам.
Покритото мляко котки не го лочат, но онова на перваза на съседския прозорец беше оставено непокрито и понеже Котаракът не обичаше очите му да са пълни, а ръцете празни, се метна като лъв, запъна се до паницата като магаре на мост и след като облиза и последната капка, се изниза като мокра връв. Млякото леко киселееше, но на харизан кон зъбите не се гледат, а и такъв лесен обяд щеше да намери пак като си види ушите, затова опекъл си работата той си плю на петите и пет минути по-късно спеше под голямата круша и сънуваше ангорската котка от съседния двор.

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Break The Spell

Една светлокестенява къдрица. Това беше всичко, което му остана от нея. И болезнените спомени. Разкъсваха мислите му като глутница кучета. Особено в оня тягостен час-час и половина, когато неспособен да заспи се въртеше до изнемога под завивките и се опитваше да намери пролука спокойствие, за да потъне в сънищата си, където можеше да я извика, да я докосне и да я има.
Къдрицата отряза в 1.13 през нощта. Електронният часовник от неговата страна беше облещил големите си червени цифри срещу него и 1:13 му приличаше на безсмислен код или математическа задача. Чуваше равномерното й дишане от дясната му страна. Тихо изтегли чекмеджето на нощното шкафче, опипом намери ножичката, обърна се към нея и внимателно отряза завихреното крайче коса.
Два месеца по-късно се разделиха с шумен скандал. Той събра всичко, което би могло да му напомни за нея, напъха го в черен найлонов плик и го изхвърли на другия край на града.
Къдрицата намери случайно. Беше я сложил между гланцираните страници на списание и беше забравил за нея. Повъртя я между пръстите си. Имаше красива коса, която той обичаше да докосва. Прииска му се да беше отрязал повече. Тая къдрица само го дразнеше, не му носеше същото удоволствие. Изведнъж му просветна. Отдели един косъм и го пусна на пода, после още един и така докато в ръцете му не остана нищо. След 10 минути неугледната купчинка косми, която вече не би докоснал с ръка изчезна в прахосмукачката.
Същата нощ заспа бързо, сънува бившите си баскетболни съотборници и се събуди със задоволството на човек, отбелязал решаващ кош в последните секунди на мача.

сряда, 19 ноември 2008 г.

Чуденка

Чудно е как едно и също нещо може да ми изглежда съвсем различно след известно време. Чудно ли казах?! Изобщо не е за чудене всъщност, обаче е чудно. „Чудно” като от „чудо”. Не е ли чудесно, че това което ми е свивало сърцето, сега ме кара да се усмихвам? Учудващо! Сърцето ми ли си е намерило бронята или ножовете са се притъпили? Аа, знам какво е! Пораснала съм. Хаха, оксиморон. Пораснало дете. Стават и чудеса на тоя свят :)

понеделник, 17 ноември 2008 г.

Nobody, Not Even The Rain, Has Such Small Hands

somewhere i have never travelled,gladly beyond
any experience,your eyes have their silence:
in your most frail gesture are things which enclose me,
or which i cannot touch because they are too near

your slightest look easily will unclose me
though i have closed myself as fingers,
you open always petal by petal myself as Spring opens
(touching skilfully,mysteriously) her first rose

or if your wish be to close me,i and
my life will shut very beautifully, suddenly,
as when the heart of this flower imagines
the snow carefully everywhere descending;

nothing which we are to perceive in this world equals
the power of your intense fragility: whose texture
compels me with the color of its countries,
rendering death and forever with each breathing

(i do not know what it is about you that closes
and opens; only something in me understands
the voice of your eyes is deeper than all roses)
nobody,not even the rain, has such small hands

E.E. Cummings

http://www.youtube.com/watch?v=EvQhOtxVWZg

петък, 7 ноември 2008 г.

The Prince And The Magician

Once upon a time there was a young prince, who believed in all things but three. He did not believe in princesses, he did not believe in islands, he did not believe in God. His father, the king, told him that such things did not exist. As there were no princesses or islands in his father’s domains, and no sign of God, the young prince believed his father.
But then, one day, the prince ran away from his palace. He came to the next land. There, to his astonishment, from every coast he saw islands, and on these islands, strange and troubling creatures whom he dared not name. As he was searching for a boat, a man in full evening dress approached him along the shore.
“Are those real islands?” asked the young prince.
“Of course they are real islands,“ said the man in evening dress.
“And those strange and troubling creatures?”
“They are all genuine and authentic princesses.”
“Then God also must exist!” cried the prince.
“I am God,“ replied the man in full evening dress, with a bow.
The young prince returned home as quickly as he could.
“So you are back,“ said his father, the king.
“I have seen islands, I have seen princesses, I have seen God,“ said the prince reproachfully.
The king was unmoved.
“Neither real islands, nor real princesses, nor a real God, exist.”
“I saw them!”
“Tell me how God was dressed.”
“God was in full evening dress.”
“Were the sleeves of his coat rolled back?”
The prince remembered that they had been. The king smiled.
That is the uniform of a magician. You have been deceived.”
At this, the prince returned to the next land, and went to the same shore, where once again he came upon the man in the full evening dress.
“My father the king has told me who you are,” said the young prince indignantly. “You deceived me last time, but not again. Now I know that those are not real islands and real princesses, because you are a magician.”
The man on the shore smiled.
“It is you who are deceived, my boy. In your father’s kingdom there are many islands and many princesses. But you are under your father’s spell, so you cannot see them.”
The prince returned pensively home. When he saw his father, he looked him in the eyes.
“Father, is it true that you are not a real king, but only a magician?”
The king smiled, and rolled back his sleeves.
“Yes, my son, I am only a magician.”
“Then the man on the shore was God.”
“The man on the shore was another magician.”
“I must know the real truth, the truth beyond magic.”
“There is no truth beyond magic,” said the king.
The prince was full of sadness.
He said, “I will kill myself.”
The king by magic caused death to appear. Death stood in the door and beckoned to the prince. The prince shuddered. He remembered the beautiful but unreal islands and the unreal but beautiful princesses.
“Very well,” he said. “I can bear it.”
“You see, my son,” said the king, “you too now begin to be a magician.”

John Fowles, The Magus

http://www.youtube.com/watch?v=CUWl9QPg1Yc



сряда, 5 ноември 2008 г.

Me against (the world) Me

В три неща намираше утеха Многознайко: да гали котката си, да се усеща различен и да показва на хората, че нищо не разбират. Козината на котката, мека и лъскава, и доволното й мъркане го караха да се чувства способен да накара друго живо същество да се чувства добре. Различието с другите го беше маркирал отдавна. Останалите се изразяваха примитивно, на някакъв свой си, недодялан език и нищо от това което подреждаха в звукови откъси не го трогваше. Имаше и чудесни образци разбира се, но до техните мисли той стигаше само чрез буквите, които бяха оставили след себе си. Не му се беше случвало нечий поток от звуци да го зашемети и да го обърне навътре към съществото му. Звуковият израз на почти съвършеното за него беше музиката и той й обръщаше не малко внимание. Светът го обграждаше с хора, които не можеха да го достигнат напълно и след известно наблюдение той се опитваше да ги „светне” по тоя или оня въпрос. Някои поддаваха, приемаха да бъдат обучавани и признаваха безпомощността си. Тях той отчиташе като „грешки”, които с удоволствие поправяше. Но тия, които си мислеха че няма какво да научат от него, тия напомпани с безкрайно самочувствие същества, тях той презираше дълбоко.

Колкото и да издигаше в култ духовното, един ден Многознайко се влюби. Нахлуването на физическото разклати временно принципите му, той се опита да канализира хормоните и да ги пропусне през тръбата на платоничното. Не успя. Преглътна с усилие неизброимите недостатъци на обекта на чувствата си и се опита да й прикачи статус на нещо повече от „грешка” и „напомпана със самочувствие”. Започна да мисли за нея като за свързващото звено между него и другите. Опита се дори да принизи себе си и да падне до нивото й, за да осъществят комуникация. С достойнство и много страдания, разбира се.

След дълга и болезнена борба той се предаде, отново неразбран и неоценен. Постави й ултиматум, който тя не прие, грабна голямата гума и започна да я изтрива от живота си. Фината материя поддаде и се прокъса на места.

В три неща намираше утеха Многознайко: да гали котката си, да се усеща различен и да убеждава себе си, че може да се победи..

вторник, 28 октомври 2008 г.

Промени във времето

Любовта му към нея беше блага, равна и спокойна като ливада, затоплена от следобедните майски лъчи. Той самият беше като пролетно слънце – и цял ден да лежиш под лъчите му, няма да изгориш. Тя приемаше тая любов като равномерно падащи снежинки; не очакваше снеговалежът нито да се усили, нито да намалее. Понякога й се искаше времето да се промени и вятърът да се усили, беше готова да преживее дори виелица; друг път с удоволствие отчиташе факта, че няма нужда да се тревожи какви дрехи да облече – нейното време нямаше да я изненада с внезапно затопляне или захлаждане, чувстваше се спокойна и мързелива.
Един ден, той се прибра с изражение, което тя не беше виждала. Влезе без да се събуе, седна на стола до прозореца, по ципа на якето му пробяга светлина от рекламата навън и тихо каза:
- Имам син.
Току-що насапунисаната чиния бавно се изплъзна от пръстите й и с приглушено туп-туп застана отгоре на купчината съдове. Тя избърса ръце в престилката си, спря водата, направи две крачки, приглади косата си и сякаш той току-що беше казал „Трябва пак да сменя проклетата крушка във входа.”, го попита:
- Да затопля ли картофите или вече си ял?
- Имам син – повтори той. На 8 години. Майка му умира, няма роднини, гледала го е сама. Детето е при приятелка, но не може да остане там дълго време.
Тя се отпусна на стола до него. Рекламата вън смени цвета си и бавно замига.
- Как се казва?
- Камен.
Помълчаха, после тя припряно стана и продължи да мие чиниите.
Същата вечер не си продумаха повече. На сутринта той излезе със същото отсъстващо изражение, с което се прибра. Тя изчисти и прекара времето до смяната си в магазина на една пейка в парка. Около нея се гонеха деца и майките им прекъсваха описанието на ежедневието си, за да им подвикнат автоматично: „Не сядай там.”, „Извади си пръста от носа.”, „Илиане, глух ли си?”
Чуваше ги като в просъница.
Следобеда умислено се вглеждаше в лицата на децата от близкото училище, които си купуваха закуски и се опитваше да отгатне възрастта им.
Вечерта й се стори безкрайно дълга. Прекара я разглеждайки старите албуми със снимки. Майка й я държи за ръка, на главата й гордо се полюшват две големи бели панделки. Двете в парка. Тя със синя рокличка на бели маргаритки, майка й с тревистозелена рокля без ръкави. На пейката седи мече без едно око и мъдро гледа към голямата ела.
Снимки с баща си нямаше. Не го помнеше, майка й я отгледа сама и преди три години си отиде така кротко, както и живя. Избърса сълзите си с опакото на ръката и отнесено се заслуша в гласовете от улицата, спореха за сметката в ресторанта. После стъпките и гласовете се отдалечиха и тя отново потъна в мислите си.
Той се прибра през нощта. Тя го чу, но не се обади. Стисна очи и по бузата й се стече мокра вадичка.
На сутринта стана преди него, сложи кафеварката и когато той излезе от банята, го хвана за китката, погледна го в очите и каза:
- Да го вземем. Детето.
Раменете му се свиха, цялото му тяло се напрегна, после я прегърна и тя го видя да плаче за пръв път.
На другата сутрин кухнята миришеше на палачинки, до огледалото в антрето се мъдреха чифт детски бели маратонки, а тя пресмяташе колко смени може да поеме колежката в магазина и от къде да вземе нови дрешки на детето.
Любовта му към нея прерастна в болезнена благодарност, Поглеждаше я като куче стопанина си и понякога я придърпваше към себе си и толкова силно я стисваше, че я оставяше без дъх. Нина приемаше тая обич и я връщаше десетократно, раздаваше се до последната си частица на двамата в къщата. Вечер играеха на „Не се сърди, човече” и Камен винаги печелеше.


събота, 11 октомври 2008 г.

Not only.. but also

Има неща, които започва да ти се иска да не са се случвали. Спомняш си ги в детайли, но с времето предпочиташ да не им забърсваш праха, обвиват се в паяжини и всяка нова нишка е добре дошла, защото те отделя от тях с още един микрон от милиметъра. Нареждаш ги най-отдолу в съзнанието си, като стари прашни снимки. Късчета усмивки и разочарования, които като дефектни огледала отразяват само част от истината за миналото. Понякога ти се приисква да можеш пренебрежително да ги изсипеш в голяма метална кутия и да ги запалиш, а докато пламъците облизват тая или оная дата, като най-безчувствения непукист на света да си запалиш цигарата от овъгляваща се, навита на руло снимка. Друг път си благодарен, че тоя ритуал е невъзможен. С какво щяхме да се различаваме от компютрите, ако можехме да управляваме и подреждаме паметта си като хард диск?

Има неща, които се надяваш да не се случат. Страхуваш се от тях, забраняваш си да мислиш за тях, молиш се да ги избегнеш и все пак, понякога ти се случват, точно на теб, и винаги те заварват неподготвен. Затваряш очи и скачаш в пропастта или скачаш в пропастта с широко отворени очи. Дестинацията е една и съща, пътуването е различно.

Има и такива неща, за които си благодарен на Вселената. Има минути, които осмислят години. Има години, които дават смисъл на целия ти живот. Има хора, които могат да те убият и съживят само с една дума. Има и думи, които не бива да бъдат изричани, ако не вярваш в тях толкова много, че да можеш да ги напишеш с кръвта си..

понеделник, 6 октомври 2008 г.

Catch 22

Дъждът искаше да е сняг. Завиждаше му. Не можеше като него да преобрази дърво, улица или цял град. Успокояваше се, че той пък можеше да ги измие. Само че ако после нямаше слънце за да светнат, всичко изглеждаше омърлушено. Като завалеше и всички тичаха да се скрият. Искаше му се и него да го чакат с такъв трепет децата, допрели нослета до стъклото. Беше му омръзнала гледката на хиляди чадъри. Сякаш го дразнеха, имитирайки гъбите, които единствени му се радваха..

Снегът искаше да е безсмъртен. Беше му жал за снежинките, които се топяха. Милиардите ледени образувания, неповторими, крехки, уникално красиви. Като започваха хората да му зацапват безупречно бялото палто и го разплакваха. Потичаше на кални локви, изпаряваше се и все едно никога не го беше имало..

Горе на Олимп, безсмъртните умираха от скука..

четвъртък, 2 октомври 2008 г.

* * *

Sometimes a kind of glory lights up the mind of a man. It happens to nearly everyone. You can feel it growing or preparing like a fuse burning toward dynamite. It is a feeling in the stomach, a delight of the nerves, of the forearms. The skin tastes the air, and every deep-drawn breath is sweet. Its beginning has the pleasure of a great stretching yawn; it flashes in the brain and the whole world glows outside your eyes. A man may have lived all of his life in the gray, and the land and trees of him dark and somber. The events, even the important ones, may have trooped by faceless and pale. And then - the glory – so that a cricket song sweetens his ears, the smell of the earth rises chanting to his nose, and dappling light under a tree blesses his eyes. Then a man pours outward, a torrent of him, and yet he is not diminished. And I guess a man’s importance in the world can be measured by the quality and number of his glories. It is a lonely thing but it relates us to the world. It is the mother of all creativeness, and it sets each man separate from all other men.
I don’t know how it will be in the years to come. There are monstrous changes taking place in the world, forces shaping a future whose face we do not know. Some of these forces seem evil to us, perhaps not in themselves but because their tendency is to eliminate other things we hold good. It is true that two men can lift a bigger stone than one man. A group can build automobiles quicker and better than one man, and bread from a huge factory is cheaper and more uniform. When our food and clothing and housing all are born in the complication of mass production, mass method is bound to get into our thinking and to eliminate all other thinking. In our time mass or collective production has entered our economics, our politics, and even our religion, so that some nations have substituted the idea collective for the idea God. This in my time is the danger. There is great tension in the world, tension toward a breaking point, and men are unhappy and confused.
At such a time it seems natural and good to me to ask myself these questions. What do I believe in? What must I fight for and what must I fight against?
Our species is the only creative species, and it has only one creative instrument, the individual mind and spirit of a man. Nothing was ever created by two men. There are no good collaborations, whether in music, in art, in poetry, in mathematics, in philosophy. Once the miracle of creation has taken place, the group can build and extend it, but the group never invents anything. The preciousness lies in the lonely mind of a man.
And now the forces marshaled around the concept of the group have declared a war of experimentation on that preciousness, the mind of man. By disparagement, by starvation, by repressions, forced direction, and the stunning hammerblows of conditioning, the free, roving mind is being pursued, roped, blunted, drugged. It is a sad suicidal course our species seems to have taken.
And this I believe: that the free, exploring mind of the individual human is the most valuable thing in the world. And this I would fight for: the freedom of the mind to take any direction it wishes, undirected. And this I must fight against: any idea, religion, or government which limits or destroys the individual. This is what I am and what I am about. I can understand why a system built on a pattern must try to destroy the free mind, for that is one thing which can by inspection destroy such a system. Surely I can understand this, and I hate it and I will fight against it to preserve the one thing that separates us from the uncreative beasts. If the glory can be killed, we are lost.

John Steinbeck, East Of Eden

http://www.youtube.com/watch?v=Ch3hppFG3UQ

вторник, 23 септември 2008 г.

* * *

"I'll write. Every day."
"Yes."
"It's a sort of test, really. We'll see how much we miss each other."
"I know what it's like when people go away. It's agony for a week, then painful for a week, then you begin to forget, and then it seems as if it never happened, it happened to someone else, and you start shrugging. You say, dingo, it's life, that's the way things are. Stupid things like that. As if you haven't really lost something for ever."
"I shan't forget. I shan't ever forget."
"You will. And I will."
"We've got to go on living. However sad it is."
After a long while she said, "I don't think you know what sadness is."

John Fowles, The Magus

http://www.youtube.com/watch?v=olUILeCIqw4

събота, 20 септември 2008 г.

Playing God

С какво да оправдаем стремежа си да "възпитаваме" познати и приятели? С убеждението, че нашият поглед към живота е "правилният"? Съветите ни, особено когато не са поискани, не са ли демонстрация на чувство за някакъв вид превъзходство, често измамно? С какво право се бъркаме в живота на другите? Уж ценим различията и уникалността, а непрестанно искаме да прехвърляме мостове от нашата душевност до чуждата, да окупираме другата територия, да разрохкаме почвата и да посадим в нея семената на собствената си настройка, с очакването нашата "безценна" помощ да им отвори очите за "погрешното" им възприемане на света и хората и да ги направи точно като нас - ние, разбира се, знаем по-добре, усещаме по-дълбоко, живеем по-пълноценно. Има си хас някой да ни обвини в нарцисизъм - ние не сме влюбени в себе си, ние сме просто велики, най-естественото задължение на света е да е влюбен в нас, да ни следва, да се развива според нашите правила, да признае че от всички живи твари ние сме използвали възможностите на еволюцията най-пълно и сме най-близо до идеалния образ.

Освободете другите от себе си. Оставете ги да дишат със собствения си ритъм. Никой няма право да си играе на Бог. Всички сме на един и същи кораб, а капитаните които се самоизбират никой не уважава. Тоя пост те получават само след като покажат че са достойни за него и получат признание..

четвъртък, 18 септември 2008 г.

Тиесто

е добър. И слава Богу. Иначе щях да се чувствам точно както ми пишеше на билета – VIP, тоест very idiotic person. Клубната сцена в България.. Абе къде са тия клубове? Не е истина на какви места се провеждат концерти и партита. Просто НЕ Е. Фестивална е един малък кошмар. Много, много ми се ще най-накрая да й гръмнат тия дрънчащи прозорци, та някой да се сети да построи една хубава, нова, голяма зала. Пък нека пак да е на място, дето ти е нужен поне половин час, за да си хванеш такси. Дано да вземем най-накрая да се класираме за някоя олимпиада, та да видим и ние читави зали и стадиони.

VIP зоната организаторите на снощното мероприятие могат да си завипат на едно много уютно и скрито място, сами да се досетят кое е. Изобщо не ми се коментират липсващите й предимства пред останалата част от залата и това, че въобще не се възползвах от разликата в цената на билета, защото щеше да е по-лошия вариант. Като застане човек в най-голямата гмеж точно пред пулта, където въздухът опасно не достига, поне ще си спести гледката на безумно декорираната зала, от чийто таван висят подобни на медузи бели драперии и ще има възможност да изплакне око с усмихнатия почти през цялото време Тиесто. Човекът беше във видимо добро здраве и настроение, имаше желание за контакт с публиката, изглеждаше съвсем трезвен и недрогиран, напълно в контраст на натъпкания със стимуланти Свен Вет, когото едва извлачиха от пулта след края на сета.

Парадокси колкото си искаш. Продават Ред Бул, а не продават бира в кенове, тая която е по-удобна за носене и по-трудна за разливане. Ако не искат да се размотават стъклени бутилки наоколо и държат на наливната бира, да я сипват в по-твърди и по-високи пластмасови чаши. Или да сложат по едно пластмасово похлупаче с малък отвор на тия които използват в момента, защото като се развълнуват хората имат навика да си вдигат и чашите с бирата освен ръцете и тогава шансът да се прибереш смърдейки на бира е огромен. И не е само това. Ако покрай тебе се вдигнат 18 чифта ръце, се оказваш насред море от 36 подмишници, поне 30 от които имат аромат на.. катеричи задни части например. Хора, освен София в частност и България и света като цяло, поддържайте и вас самите чисти. Не е зле човек да се изкъпе и да използва някакъв вид обезмирисител преди да си облече дрешките. Иначе рискувате някой като мен да се строполи в несвяст до вас и бъдете сигурни че няма да е от възхищение. И като си изпиете минералните води, изкарайте им въздуха преди да ги пуснете на пода, долните крайници не ги продават в магазина, ще се спъне някой и ще се претрепе.

В заключение: със сигурност няма да си купя диск на Тиесто който да си слушам вкъщи, но затова пък много добре си потанцувах. Доста добре като се има предвид обстановката. Ако са верни слуховете, които чух вчера, party animals, ще се видим на Paul van Dyk.

понеделник, 15 септември 2008 г.

Майнхатън

Тоест Франкфурт. Финансовото сърце на Германия. От птичи поглед – добра работа с Лего. Първи етаж: червени покривчета, подредени в правилни геометрични форми, щедро оградени със зеленина. Втори етаж: рожбите на съвременната архитектура от бетон и стъкло, прорасли между църквите, над парковете с малки езерца и зайчета, който хрупат трева, необезпокоявани от човешкото присъствие.

Втората седмица на септември заварваме немците насред дегустация на вина в пешеходната зона. Предимно бели. С течностите много им се услаждат няколко вида вурстове, резени печено месо и нещо подобно на пица, но с дебелината на хрупкава палачинка. Има и рибешки истории, спагети, сандвичи, ядки и най-вкусния бретцел, който съм опитвала през живота си. Не си съставяйте представа за нещо като бирфест обаче. Няма силна музика, всъщност само уличните музиканти се грижат за музикалния фон – доста кадърни са, един час преди това чух страхотно изпълнение на част от Есента на Вивалди. Повечето от дегустиращите са млади мъже в костюми и добре облечени дами, виното си пият от стъклени чаши, никой не шляпа с джапанки, не крещи, земята не е зарината с боклуци, културна работа.

Обслужването навсякъде е на ниво, ама бива ли млад човек да работи в Хагендаас, които все пак са американска компания и да не знае една дума английски? Ами не бива, защото се налага да си пия капучиното поръсено с какао, вместо с канела. Lost in translation. Карай, пак е вкусно, нищо че не е на моето, а и момчето е толкова вежливо, че няма как да му се ядосаш. И продавачките са така. Не можах да видя нито една в обичайното състояние на българските, без значение дали продават пуканки или Армани, тоест начумерени и надути в магазина или с кафето и цигарата пред него.

Музикалните магазини. 3 пъти се препотих в един такъв, защото като виждаш оригиналните дискове на музика която харесваш и е много малко вероятно тия дискове да стигнат до България ако не си ги поръчаш, се чудиш кое да НЕ си вземеш, защото за всичко, естествено, не могат да ти стигнат парите. Разглеждаш си, адреналинът ти скача и си мърмориш сам на себе си „Ама това е ...!” или „А! Има и ...!” Накрая си прегръщаш скъпоценния товар и ухилен до ушите излизаш от магазина с физиономията на идиот, на когото току-що са обелили банан.

Подобна е ситуацията с книгите. Най-накрая имам собствен John Fowles в оригинал. “The Magus” се пробвах да я чета още в гимназията, не знам какво съм разбрала от нея по онова време, но си беше любов от пръв поглед. Двамата с Набоков винаги ще имат специално място в библиотеката ми. Малките книжарници за секънд-хенд са истинско бижу. Вече имам и „Хобитът” на Толкин и „Пим” на Е. А. По.

Мадона. За нея или добро или нищо. Знаех си, че е голяма работа тая жена, кефи ме как се занимава с каквото си иска – музика, филми, книги, важното е да й харесва. А и дай Боже всекиму да е в такава добра форма на 50. Стоях 7 чАса права заради нея, обаче не съжалявам. Страхотно шоу, всичко по сцената се движеше, светеше и танцуваше, особено тя. Да отидеш по-рано пред стадиона ти дава предимството да си близо до сцената. Като броим и двата метра празно място между продължението на сцената и първите редици, стояхме на около 4-5 метра от микрофона. Голям кеф си е да гледаш наистина на живо. Няма да крия, че докато чакахме да отворят вратите ми мина през ума каква тръпка щеше да е да чакам за концерт на Депеш, но здраве да има и това ще стане.

Зоологическата градина. Странно си е да гледаш животинки зад решетки или мрежи, все ми се струваше, че голяма част от тях изглеждат нещастни, но може и да си въобразявам. Хората се грижат за тях с много внимание обаче, веднага си личи. Не го видяхме кивито, беше се пъхнало в дупката (след кратко обсъждане решихме, че „дупка” идва от там, че животинките се дупят, докато се пъхат в нея). Най-много се зарадвах на обичайните заподозрени – тигрите, единият от които ми изкара акъла като се появи изневиделица зад стъклото на което си бях опряла носа, лемурите, които със сигурност са по-бързи от световния шампион по скуош, любимите ми сурикати – няма толкова смешно изглеждащ пазач и капибарите – тия са си вид прасенца за мене и като такива са ми безкрайно симпатични.

Най-вкусната салата с гъби, рукола и някакви червени кълнове я сервират на 5 минути от зоологическата в едно много приятно немско заведение, което удря в земята доста от претендиращите за италианска кухня ресторанти и то без да се кичи с подобни етикети. Вместо десерт обаче шок – един ван блъсна велосипедистка на 15на метра от масата ни. Евала за организацията, линейката пристигна след около 70 секунди, надявам се жената да не е пострадала сериозно.

В сряда вечерта немците се молят да не паднат от финландците и в последния момент успяват да изравнят. В доста от заведенията зяпат мача, в много други обаче хората си вечерят на свещи и хич не ги вълнува футболната съдба на Германия.

Какво отговарят немците на въпроса “Do you speak English?” – винаги едно и също: “A little bit.” В 9 от 10 случая обаче това “a little bit” се оказва наистина много “little”, но поне са учтиви и винаги са готови да помогнат. Vielen Dank за което.

В ранната вечер на петъка се отправяме към Batschkapp, клуб който се намира доста в тъча, за сметка на това си е просторен и в него има поне 100 прожектора. Underground сцената на Франкфурт. Петият рожден ден на Infacted Recordings е почетен от около 200 човека, които спокойно можеха да си сложат етикетче “I’m so goth I shit bats.” Като бели врани сме, буквално. Входа на клуба го намерихме просто като вървяхме след облечените в черна кожа и лак, щедро гримирани и обсипани с ципове, халки, вериги и верижки, пиърсинги, малки и големи бримки и обувки, които спокойно могат да изравнят собствениците им с най-високите баскетболисти, толкова високи са платформите и токовете им. Гвоздеят на програмата за мен си бяха State Of The Union, които за моя голяма изненада излязоха втори. Frozen Plazma също ми харесаха, останалите бяха малко хард за вкуса ми, но пък немците им се радваха много. Няма да е хич зле и ние да си имаме едно такова клубче, ама с какво ще го пълним не знам, след като от толкова голям град се бяха събрали такава бройка за 6-7 изпълнители.

Като цяло немският Манхатън ми хареса. Съвременен град с от всичко по малко. Подредено и чисто. Имам чувството, че в Германия и една шепа ориз да хвърлиш, зрънцата ще се подредят в правилна геометрична форма или поне ще притича някой от някъде, за да го направи. Надявам се следващата година отново да видя вратите на някой немски стадион, този път вече със сериозна доза адреналин и идиотската усмивка на човек, който е на крачка от вълнуващо преживяване.

четвъртък, 4 септември 2008 г.

For A Change

По голото й рамо имаше засъхнали червени капки и той ги облиза с удоволствие. Премести поглед към лицето й, тя го гледаше с широко отворени очи. Изстена тихо. Въжетата се бяха впили в китките й и там където започваше извивката, опънатата кожа беше започнала да поаленява.
На едното и коляно имаше синьо петно, беше се престарал. Нищо чудно, контролът му се удаваше трудно, макар че беше репетирал на ум цялата сцена поне десет пъти. Всеки малък детайл.
Червени капки имаше и по гърдите й. Погрижи се и за тях. Вкусът им беше различен върху тялото й. Смесваше се с едва доловимия аромат на лосиона, с който я беше намазал преди това.
Ножът, грижливо подбран, с тънка, инкрустирана дръжка, лежеше върху салфетка, бялото на която едва личеше.
Драсна клечка и запали още три свещи. Сянката му духна пламъка и остави сгърчената клечка да падне на пода.
Беше чудесно, че всичко това се случваше на рождения й ден. Сега я чувстваше още по-близка, наведе се и я целуна.
- Честит рожден ден – изскърца гърлото му. Опипом намери буркана с малиновото сладко и загреба от червената смес с пръсти. Размаза я по гладкия й корем.
Беше щастлив, че предложението да се позабавляват по-различно дойде от нея. В ума му вече се оформяше нова идея за утре вечерта.

неделя, 31 август 2008 г.

Дъщерята на Нептун

На четвъртата им нощ в комплекса той видя русалка. Прибираха се цялата компания от „Натали”, второто от ляво на дясно заведение на плажа, онова с кръглия бар и барманката с големите цици и дълбокото деколте, когато той изостана от Дидо и Марти и увисналите на вратовете им Лина и Мая и заравяйки пръстите на краката си в пясъка на всяка стъпка, се опита да си припомни вечерта.
Щяха уж да вечерят в „Последен пристан”, но освен салатите на двете девойки, на масата се оказаха няколко порции пържени картофи и около каса бира, после в „Натали” изпиха 5-6 кани Grasshopper, любимия му коктейл, и към три и половина сутринта решиха да се прибират. Двете двойки очевидно имаха романтични планове поне за следващия час и той ги остави свободно да се мляскат по пътя. Не че те се притесняваха, само че на него му идваха в повече тия любовни излияния.
Беше изминал почти половината път по плажната ивица, когато я видя. Седеше, потопила опашката си във водата, а дългата й руса коса падаше доста под раменете й и почти скриваше заоблените й извивки. Той спря и я загледа. Около нея имаше някакво сияние, не, не беше от лунната пътека, сякаш идваше от гърдите й или от странния медальон върху тях. Не беше гола, но тия два триъгълника по-скоро очертаваха формите й, отколкото ги скриваха. И беше красива тая русалка, имаше големи и сини, извити като бадеми очи и бели, изваяни ръце. Играеше си с опашката, чиито люспи проблясваха приглушено, а той стоеше и я зяпаше като пълен идиот с отворена уста. Тя не даваше знак че се страхува от него, седеше на пясъка, цялата море и лунна светлина и закачливо му се усмихваше. Той не повярва на късмета си, но окуражен от алкохола се приближи с леко залитане, протегна ръка и отметна дългите къдрици от едното й рамо. Не каза нищо, едва ли щеше да го разбере, какъв език говореха русалките се зачуди, а и не искаше да я изплаши с несвързаното си бръщолевене. Всъщност май нямаше нужда да говорят, разбираха се прекрасно. Ама какво имат русалките между.. чакай, те нямаха крака! Умът му забоксува, после тя протегна ръце и го притегли към себе си и те станаха едно цяло, там на пясъка. Опашката й ту я имаше, ту я нямаше, вълните ги галеха, кожата й беше хладна, но целувките й го пареха като медузи. Светът продължаваше да се върти, но нищо освен нея и мирисът й на море не го интересуваше..
Как се прибра в хотела нямаше спомен. На сутринта отвори очи в леглото си, тялото му беше като разглобено, а в главата му дрънчаха камбани. Преглътна с усилие, идеше му да се гръмне. Бързият студен душ успя да го досъбуди, набързо навлече фланелка и къси панталони и тръгна да търси останалите.
Намери ги в обичайната поза за 11 сутринта – изтегнати върху меките възглавници на ратановите столове в кафето на хотела. Пред тях имаше чинии с недоядени сандвичи и чаши студено кафе. Тръшна се върху стола, който Дидо придърпа за него и се опита да си събере мислите.
- Как мина с девойката снощи, бро? – ухили се Дидо.
Загледа го недоумяващо.
- Русата на плажа, видяхме, че бързо се запознахте – добави Марти и му смигна.
- Беше танцьорката от „Нептун” – поясни винаги осведомената Мая. – Май че е дъщеря на собственика. Облича се като русалка и танцува, докато оня с брадата свири на йоника.
Той отвори уста да каже нещо, после махна с ръка, отпъждайки завинаги илюзията за проблясващи люспи и къдрици ухаещи на море и извика сервитьорката за двойно кафе. Без захар.

понеделник, 25 август 2008 г.

Неблагодарен свят

Повръщаше му се от децата пред блока. Идеше му да им извие тънките вратлета едно по едно. Тия пискуни нямаха ли си майки, все се намираше по някое да му вгорчи живота, беше му писнало от тях. Влачеха навсякъде малките си колела с ярки цветове, кофички, лопатки, топки, оставяха хартийки и картички с картинки по цялата площадка. Веднъж в тъмното така се спъна в една забравена кукла, че си изкълчи глезена и после два дни накуцваше. Нито децата, нито семействата им имаха елементарно възпитание. Мъкнеха ги с тях даже в кварталното заведение, където сядаше да обърне няколко питиета. Не че те бяха единствените, които го дразнеха. Ако около него не мрънкаха или не се гонеха пищящи деца, имаше групи младежи, които се смееха високо и телефоните им цвърчаха с невъобразими звуци. Накъде отиваше тоя свят, никъде нямаше спокойствие! Не му се мислеше за претъпканите автобуси, с които отиваше на работа, там все го настъпваха, бутаха, блъскаха, дърпаха. Ако можеше, щеше да направи така че всички хора да изчезнат. Както изчезна жена му преди десет години, събра си проклетите парцалки и замина на майната си. Там трябваше да е, защото от тогава нито я беше чувал, нито виждал. Нямаха деца, два месеца след нея се затри и кучето. Вярно че той забравяше да го храни, ама и то беше един досадник, непрекъснато му разбъркваше обувките или го събуждаше с тоя негов дрезгав лай, та не му беше мъчно като се загуби, нищо че живя пет години при тях. Оставаше и да жали за някакъв си пес.

Ето и тия линейки с тъпите им пронизителни сирени и те му бъркаха в здравето. Като ги чуеше после или го болеше глава или получаваше съцебиене, или всичко му тръгваше накриво. И тоя просяк, дето всеки ден киснеше от другата страна на улицата го нервираше с мръсните си дрипи, ломотеше нещо неразбираемо и протягаше ръка. Ще не ще, трябваше да мине покрай него като пресече и пак щеше..

Линейката така го помете от платното, че изречението му остана незавършено.

сряда, 20 август 2008 г.

A Momentary Lapse Of Reason

В душата й се отваряше мрачна пропаст, пълна с преплитащи се спирали, по които пропадаше все по-надолу в тъмното. Сърцето й се свиваше, задушено от жилави пръсти с огромни, остри нокти, които стискаха с все сила, между тях бликваше кръв и то се обливаше в тая яркочервена кръв и туптеше все по-задъхано. Болеше, болката беше толкова поглъщаща, че блокираше сетивата й, оставяше я без дъх, под тъмните й очила неконтролируемо бликваха сълзи. Морето неумолимо заливаше брега отново и отново, а тя пропадаше все по-надолу по спиралата, без надежда за връщане, въпреки волята си, въпреки неангажиращата музика, въпреки привидно нехайната релаксираща обстановка. Сърцето й се обля още веднъж в кръв, която стана черна от тъга, и после замря.

Контрастът с яркото слънце беше толкова голям, че тя се сепна, уплаши се от себе си и за себе си, опита се да се надскочи, да преодолее слабостта, да надвие спазъма, вгледа се в синьото на вълните, вдигна очи към по-светлото синьо на пространството над хоризонта, чу смеха на човека с очилата, толкова ведър че я засрами, после още веднъж погледна на себе си отстрани, видя унижението да се чувстваш сам сред близки хора, отрече го и се усмихна през сълзи, запали цигара и стана едно с бялата пяна на вълните, разходи се в себе си, хареса това което видя и разбра че се обича почти толкова, колкото обичаше целия останал свят и многообразието му във всички цветове на дъгата..

понеделник, 18 август 2008 г.

High Hopes

Beyond the horizon of the place we lived when we were young
In a world of magnets and miracles
Our thoughts strayed constantly and without boundary
The ringing of the division bell had begun
Along the long road and on down the causeway
Do they still meet there by the cut
There was a ragged band that followed in our footsteps
Running before time took our dreams away
Leaving the myriad small creatures trying to tie us to the ground
To a life consumed by slow decay

The grass was greener
The light was brighter
With friends surrounded
The nights of wonder

Looking beyond the embers of bridges glowing behind us
To a glimpse of how green it was on the other side
Steps taken forwards but sleepwalking back again
Dragged by the force of some inner tide
At a higher altitude with flag unfurled
We reached the dizzy heights of that dreamed of world

****

Encumbered forever by desire and ambition
There's a hunger still unsatisfied
Our weary eyes still stray to the horizon
Though down this road we've been so many times

The grass was greener
The light was brighter
The taste was sweeter
The nights of wonder
With friends surrounded
The dawn mist glowing
The water flowing
The endless river

Forever and ever

http://www.youtube.com/watch?v=mUxKgtFHDo8

петък, 15 август 2008 г.

Сянката

Това на стената беше НЕГОВАТА сянка и въпреки проклетата обездвиженост, в която той се намираше вече трети месец, това безформие кипеше от живот; превръщаше се в хиляди фантазми; разтегляше се до безкрайност или се свиваше в точка, по-малка от зеницата му; после се изливаше в дъга или се раздробяваше на ромбоидни късчета, които се разбягваха в ъглите.

Мъка, голяма мъка беше да гледа движението отстрани, без да може да мръдне поне пръст. Чувстваше се като вързан за стълб покрай лентите на магистрала – колите профучават, различни са, понякога успява да зърне и лицата на хората в тях, всички отиват нанякъде, а той може само да крещи докато прегракне.

Когато крещеше му биеха успокоителни. Вече привикваше към действието им, май си личеше и скоро щяха да увеличат дозата. В полусънно състояние сянката му заемаше предимно човешки форми, най-често седеше, подпряла глава с ръка. Какво ли не би дал да може да седне. Защо клечките за зъби ги правят само в една и съща форма, защо няма пречупени под прав ъгъл, нямаше ли да са по-удобни, деветдесетте градуса така го привличаха сега, искам да съм различна клечка поне за малко..

понеделник, 11 август 2008 г.

Имало едно време - част 4

- Е добре, - помислил си старият крал - женитбата не е като кихането, може да почака. Защо да принуждавам детето да върви срещу себе си, нека изчакаме, тя сама ще усети кога е готова. Междувременно аз мога да направя това, което зависи от мен, ще организирам голямо празненство за осемнадесетия й рожден ден, поне да ги запозная и каквото има да става, да става.
Речено, сторено. Разнесла се мълвата, че след по-малко от два месеца в кралския дворец ще има голям и пищен бал и отвсякъде заприиждали танцьорки, змиеукротители, огнегълтачи, фокусници, шутове, актьори - всички с надеждата да покажат на какво са способни и да получат богато възнаграждение от щедрия крал.
В двореца закипяло трескаво оживление. Предмети се пренасяли от една зала в друга, почиствали се до блясък, пренареждали се; рамките на свалените картини внимателно се забърсвали със специално приготвена отвара; прислужници се катерели по високи стълби, за да почистят изящните, висящи от тавана свещници; градинарите копаели, засаждали, плевели и оформяли цветните лехи; конярите решели гривите на жребците с удвоена грижа, а готвачите прелиствали старите книги и до късна вечер обсъждали подправки и гозби.
Ентусиазмът не бил обхванал единствено Бела. Забързаното ежедневие на целия кралски двор, суетенето вътре-вън и неспирното жужене на гласовете нито пречело на девойката, нито запалвало в нея искрата на очакването. Дните й все така преминавали в разходки през гората до езерото и в спокойно съзерцание на ленивите му води.

(to be continued)

понеделник, 4 август 2008 г.

Имало едно време - част 3

Женитбата била последното нещо, което минавало през ума на Бела, а да се омъжи за човек, когото никога не била виждала й изглеждало толкова безсмислено и далечно, че тя изобщо не взела под внимание нито предложението, нито красивата златна кутия и съдържанието й. Доловил незаинтересувания й поглед, кралят побързал да благодари на Казимир за щедрия подарък и огромното внимание, което им оказвал Риас с предложението си, и обещал принца да получи отговор възможно най-скоро.
Веднага след като пратеникът си заминал, кралят повикал Бела при себе си и без да се бави я попитал:
- До кога мислиш да продължаваш да се държиш като обикновено момиче, Бела? Скиташ по цял ден на онова езеро. Принцесите имат задължения и да се омъжат за достоен принц е едно от тях. Чувал съм хубави неща за Риас и смятам че той може да те направи щастлива. Майка ти би се радвала да те види омъжена за подходящ човек. Обещай ми поне да помислиш върху предложението му.
Бела извила глава и погледнала баща си право в очите.
- Защо искаш да се омъжа за човек, когото не познавам, татко? Та аз не мога да си представя дори цвета на очите му, не знам дали обича лунната светлина колкото мен и дали може да вижда сенките и чудните форми на облаците, а ти искаш да прекарам живота си с него.
Старият крал въздъхнал. Сякаш отдавна загубената му съпруга говорела с думите на Бела. Същата замечтаност и същото вълшебно синьо на очите й го бяха накарали да загуби ума си по нея преди години.
- Ех, дъще.. Кога ще пораснеш? – замислено поклатил глава той.
- Надявам се никога, татко – засмяла се девойката и погалила ръката на баща си, а той въпреки желанието си да остане сериозен се усмихнал и я целунал по челото.


(to be continued)


четвъртък, 24 юли 2008 г.

"Зелените дюни"

Вятърът значително се усили и V-образното шарено хвърчило, което вчера беше застинало във въздуха като многоцветен обект за наблюдение, сега се стрелкаше във всички посоки и напомняше на обезумяла лястовица, кръжаща панически над застрашеното си гнездо.

Чувството за тревожност което дремеше у Дария се размърда и тя усети онова преобръщане в стомаха, от което краката забравяха за коленете си и се превръщаха в изтръпнали, неспособни да й служат подпори. Тя спря, олюлявайки се и се опита да нормализира сърдечния си ритъм, който като глухо барабанене отекваше в ушите й. Отвори уста да поеме въздух, но гърлото й, сухо и схванато, пречеше на кислорода да изпълни дробовете й. В този момент ставите й изпълниха предназначението си, сгънаха се и тя послушно седна на земята, а мозъкът регистрира острите камъчета, които се впиха в кожата й с около минута закъснение. Дори не беше усетила кога мекият пясък под краката й се бе сменил с чакълестата настилка между сгушените в горичката къщички.

Двете седмици от годината, през които светът изчезваше или поне всичко обичайно около нея отстъпваше място на зеленото, синьото и сипкавия пясък, бяха за Дария сън, който се отключваше, когато стовареше багажа си пред бунгалото и изуеше обувките си, не по-рано, и отшумяваше със звука на затворения багажник, пълен с пясък, сакове и найлонови торби. Тя никога не сънува наистина това място, мислите й отказваха да я върнат в него през останалите 350 дни. Дори когато се обаждаше на енергичната леля Дена, за да запази бунгалото за лятната си почивка, въображението й не започваше да зацапва ежедневния пейзаж с щрихи в добре познатите й цветове, а паметта й не подаваше спомени за отминали лета.

Времето в „Зелените дюни” беше като хипнотичен сеанс. Нещо изщракваше в ума на иначе организираната и жизнена млада жена и тя се унасяше в сън без спомени, отпускаше се и забравяше откъде е дошла и накъде отива за известно време, съществуваше в някаква друга реалност, добре позната и в същото време неизменно, макар и ненатрапчиво променяща облика си.

Преди шест години, когато Мина от групата й в университета спомена, че ще прекара част от лятото на място, за което не бе и чувала, и я покани да дойде да я види когато и е удобно, първата й мисъл бе да откаже, и това и направи. Мина беше припряна и доста импулсивна, почти обратното на пасивната и инертна Дария, имаше остър и хаплив език и не прощаваше волности на никого, скачаше да защитава напълно непознати ако подушеше несправедливо отношение и това натоварваше и уморяваше. Дария не можеше да си представи да прекара и един цял ден само с Мина, но когато все пак отиде при нея, уж от скука, а всъщност от внезапно породило се любопитство, с изненада разбра че под борбената й външност се крие свито и прикривайки с усилие уязвимостта си момиче.

Откритието я зашемети и постави под съмнение представата й за всички, които познаваше. Свикнала да приема едно към едно думите и реакциите на хората, Дария не можеше да повярва, че човек може да хаби енергията си, за да изгражда напълно противоположен на вътрешното си състояние образ. В нея самата всичко се преливаше, нямаше върхове и спадове, нито крайности, животът й течеше като спокойна река без бързеи и наличието на такива силни, като че ли самоизключващи се емоции у някого й се струваше невероятно.

Дария остана с Мина не няколко часа, както първоначално бе планувала, а две седмици. Още на следващия ден шофира няколко часа до вкъщи и толкова обратно, за да вземе багажа си и дните им се затъркаляха в такова лениво безветрие, че чувството беше ново дори за свикналата да се носи по течението Дария.

Какво точно я накара да постъпи така, тя не можа да си обясни, макар че по целия път до апартамента си и обратно, се занимаваше именно с търсене на отговора на този въпрос. Мислите й скачаха от червено-бялата бариера, зад която започваше един съвсем нов свят на небързащи за никъде хора, до излязлата да я посрещне боса Мина, с наръфана ябълка в едната ръка и с такова умиротворено изражение на лицето, че Дария едва я позна.

В комплекса имаше някаква притегателна сила, от тогава Дария не пропусна нито една година. Когато за първи път стъпи в него, баните бяха общи и топлата вода не стигаше за всички, пътеките между боядисаните в зелено и светлосиньо къщички още не съществуваха, но морето беше все така на един хвърлей, вечер се изсипваха същото удивително множество звезди и спокойствието, което сякаш извираше от древните дълбини на земята я залюляваше като в люлка, пълнеше крайниците й с течна нега и тя излизаше извън себе си, над върховете на високите дървета, над звездите и пееше без думи и мелодия.

(to be continued)




сряда, 23 юли 2008 г.

Lock

- Обичам те – каза той, а пръстите му разсеяно галеха косата й. Погледът му се спря на нежната извивка на рамото й. Кожата й беше матова, но сякаш искреше със своя собствена светлина. Той обичаше да седи до нея и да изучава тялото й. Не че не можеше да възпроизведе всяка негова гънка; беше прекарал изумително дълго време например, взирайки се в трапчинките й – напомняха му за горски езера, пълни с уханна плът. Малко по-нагоре, носът й почти правилен, но все пак леко вирнат нагоре, дръзко хвърляше сянка върху лявата й буза. Той докосна с върха на показалеца си горната й устна и усети как нещо се раздвижи в слабините му. Тя не помръдна. Нямаше нужда да го прави. Беше му достатъчно само да я погледа. Сетивата му жадно я попиваха.

Болката в главата му се засилваше. Той с мъка откъсна поглед от нея и направи усилие да се изправи. Залитна леко, но накрая все пак успя да стабилизира стъпките си; отвори шкафчето в банята, изсипа две тъмносини овални хапчета в ръката си и бавно ги задъвка. Докторът му беше казал да ги пие с много вода. Какво разбираха тия лекари, мамка му. Беше сменил трима и нито един не успя да премахне пулсиращата болка в главата му.

Спомни си как Тина с почти детско учудване беше ахнала, когато й каза че всеки път когато се погледне в огледало Те я снимат, а запечатания й образ се архивира, за да бъде използван в откачените Им изследвания. В къщата му нямаше огледала. Не само по тази причина. Струваше му се, че го наблюдават. Приличаха му на големите очи на дебнещи циклопи. Бяха пълни със сенките на хората, които бяха заставали пред тях.

Сенките бяха другото нещо, от което бе казал на Тина да се пази. Тя така и не го разбра. И си плати за това, разбира се. Той стисна юмруци. Защо никой не се вслушваше в думите му? Не само душите, а и мозъците им бяха изгнили.

Някъде отдалеч чу сирената. Воят й беше все така пронизителен, макар че идваше най-малко от километър на изток. Представи си оранжевите им униформи и дългите прътове, на които закачаха мрежите. Всъщност изглеждаше така, все едно мрежите са закачили хора на прътовете, толкова самостоятелен живот имаха. Веднъж настроени на определени мозъчни излъчвания, нямаше нещо което да им попречи да се докопат до плячката. Един от Групата в продължение на години се опитваше да измисли устройство, което да ги заблуди – той самия свърши в Клетките; хванаха го докато се опитваше да изпробва РЕМа. Горкият Вин, беше толкова сигурен че най-накрая е успял, че реши сам да тича пред лока. Точно този беше от старите локове, дори не беше оборудван с последните мрежи, а Виновия РЕМ не можа да се справи и с тях.. Тъжна картинка беше Вин, той като че ли не разбра какво му се случва, толкова бързо сребристосивите нокти на мрежата се затвориха около него.

Нел беше единственият, който можеше да излъже лок. Или поне друг такъв той не познаваше. Нямаше никакви мозъчни изменения, толкова пъти се бе подлагал на скенери, че им загуби бройката още след първата година. Ако имаше нещо различно, Те вече щяха да са го разглобили на атоми, след щателни изследвания. Нямаше да има дори късмета да види Клетките. Вероятно щяха да го приберат в секретното крило на Центъра, зад големите оловносиви врати. Никой не познаваше върнал се от там, а поне двама прибираха всеки ден.

Когато се върна в спалнята, Алия спеше. В притихналия сумрак един слънчев лъч се опитваше да разреже стола на две. Прашинките в него се гонеха като полудели. Нел обичаше следобедите. Тихите мързеливи следобеди бяха като котето, което Тина намери в старата гора – когато още имаше гора, помисли си той с горчивина. Малката пухкава топка беше толкова мръсна, че когато Тина го изкъпа не можа да повярва колко искрящо бяла беше козината му. Беше учудващо пасивно това коте, нямаше желание да се закача, да се катери; спеше почти непрекъснато, често захлупило розовото си носле с лапа. Ако беше живо, щеше да е достойно за Новия свят, каза си Нел. Някъде, в седмиците преди да влезе в живота им, беше загубило способността си да бъде другарче за игра, поемаше живота докато спеше. Кой знае какво беше минало през котешката му главица...

За хората, за тях трябва да ни е жал, въздъхна Нел. Бяха ли останали всъщност такива, за които да тъгуваме? Той загуби Тина още когато тя се поддаде на Сенките. Наивната му 15-годишна сестра си мислеше, че там можеш да влизаш и излизаш когато си поискаш и когато разбра че се е заблуждавала, вече беше твърде късно.

Не беше чудно че в Сенките влизаха предимно деца. С какво друго да се хранят тия чудовища, освен с детски мозъци, необременени от всичката помия, с която ни заливат непрекъснато, намръщи се Нел. Той самия беше влизал там, ей така, от чисто любопитство. Успя да се спре навреме, въпреки еуфорията от първото пътуване. Заблудата че въздухът е кристално чист, толкова наситено чист че прерязва дробовете ти; допирът на росата до босите ти крака, теменуженосиньото небе отгоре...Тръпки го побиха. Малко хора устояваха на изкушението да се върнат отново там. Ако не беше Алия, отдавна да се е превърнал в Сянка. Дори и сега, когато болката от загубата на Тина късаше сърцето му, в мислите му от време на време се прокрадваше носталгия по зелената поляна и онова усещане, което той дълго време безуспешно се опитваше да определи, и чак след месеци успя да припознае като изпълващо цялото му същество чувство за свобода.

Машини за сбъднати мечти. С какво са готови да се разделят хората, за да постигнат това за което мечтаят, замисли се Нел. В случая им отнемаха свободата да бъдат това което са, като я заменяха с фалшивото усещане за щастие. Много се подвеждаха. Бяха готови да преминат през тежкия период на възстановяване, само и само да усетят задоволството от това че могат да се отърсят от копнежа поне за малко. Желанието да бъдеш, да имаш или да можеш, изгаряше мозъците им повече от тока, който минаваше през тях. Как проклетите машинки знаеха точно какво иска всеки, хората не знаеха, нито някой го интересуваше, важното беше че за половин час намираха рая, потапяха се в него и после животът им изглеждаше една степен по-поносим. И тройно по-грозен, изсумтя Нел. Такъв поне му се стори на него на излизане от Сенките.

(to be continued)

понеделник, 21 юли 2008 г.

"Шест! Шест!"..

.. викаше мъжът с ловджийската шапка и патерицата на телефона, който държеше до ухото си. Веднага след това го прибра в джоба на сакото, което носеше въпреки жегата, стана от пейката, намести раницата на гърба си и тръгна. 20 секунди по-късно се сепна, спомнил си нещо изключително важно, върна се и галантно целуна ръка на две дами.
На няколко метра от тях, на люлките, едно дете крещеше нещо на френски всеки път когато люлката се издигаше, а на масата на наглеждащите ги наперени баби, една жена със синя рокля и ореол от къдрава, червеникаво кафява коса, обясняваше че всички деца обичат Киндер.
Разбърках мохитото си и се загледах в един гълъб, който крачеше толкова гордо, все едно беше първа резерва на караула пред Бъкингамския дворец. В следващия момент, сякаш за да ми развали илюзията подхвръкна, подплашен от двойка, която несъобразително вървеше точно срещу него.
Бабите повлякоха внучетата си нанякъде и градинката опустя. Има ли нещо по-самотно от люлки без деца?

четвъртък, 17 юли 2008 г.

.. in my shoes

Виждаше я веднъж седмично, на латино танците, които посещаваше с брат си. Нямаше големи очаквания за този курс, но когато я забеляза още първия ден, разбра че Шефът е направил доста сполучлив избор като предпочете салсата пред италианския език.
Тя беше най-ненатрапчиво елегантното творение, което беше виждал, извивките й бяха толкова хармонични, че всеки път когато се завърташе покрай него, ритъмът преставаше да го води и той неизменно търпеше критиките на брат си, заради обърканите стъпки.
Рядко се случваше да застанат много близо един до друг, обикновено я виждаше в профил, но и секунда му беше достатъчна, за да забележи добре поддържаната й кожа и златистия оттенък на шевовете й.
Дните до поредната им среща минаваха в унесеност и той не спираше да мечтае за деня, когато ще танцуват заедно. Представяше си как допира й ще го наелектризира и двамата ще се понесат извън границите на залата, навън към напоените със солен океански въздух брегове на далечни острови, където салсата не спираше.
Опитваше се да разбере дали брат му харесва сестра й. Четиримата щяха да бъдат две чудесни двойки. Биха могли да отидат на ресторант, на кино, жалко че няма как да поспортуват заедно, все пак той беше само една официална обувка..

сряда, 16 юли 2008 г.

"Имам..

.. много по-голямо търпение за другите, отколкото за себе си, и съм много по-добра да открия най-доброто у другите, отколкото у себе си. Просто съм си такава. Аз съм драскалото на кибритена кутийка. И това е хубаво. Нямам нищо против. По-добре да си качествена кибритена кутийка, отколкото некачествена клечка кибрит."

Х. Мураками, "Норвежка гора"

сряда, 9 юли 2008 г.

Егото..

.. не е плевел, който не се нуждае от грижи за да избуява, макар че също като плевелите задушава и подтиска доста други страни от същността ни.
Егото е хищно цвете, което трябва да се подхранва, за да съществува и расте. Храни се с одобрение, с подчинение, със съгласие. Расте върху почвата на собствената ни представа за значимост, която в повечето случаи е илюзорна, защото се крепи върху чужди думи и реакции, а те често пъти не са искрени и умело преследват целта на притежателя си. Ако са - е възможно да са резултат от недостатъчно трезва преценка или да са повлияни от някой друг, сляпо следван като пример източник. И в двата случая, изграждането на самоуважение върху основите на чуждо мнение крие риска от загуба на реална представа за собствена стойност и размиване на индивидуалността. Крачката от консумиращ обожание до превръщане в храна на собственото си его е удивително лесна, изведнъж да загубиш тухличките, от които го изграждаш - също. Мнението на хората е с рязко променлив характер, тъй като е склонно да зависи от тенденции, дружески кръг и желание за вписване в мнозинството.
Да уважаваш себе си заради това, което мислят другите за теб е като да ходиш по въже - в голяма степен зависиш от вятъра. Аз не бих прекарала живота си в страх вятърът да не се усили или да смени посоката си. В моето море корабите се задвижват от двигатели с вътрешно горене, а вятърът е добре дошъл, стига да не се взима на сериозно :)

неделя, 6 юли 2008 г.

You'll never be lonely if you like the person you're alone with

В неделния юлски следобед, София прилича на куче, което временно се е отървало от досадните бълхи в козината си и се е изтегнало доволно под слънчевите лъчи. Филмът се върти на бавни обороти, даже върволицата от сватбени коли окичени с балони не бърза за никъде, усетили че лятното изкривяване във времето ще ги отведе до където са тръгнали и без обичайната припряност и суетене. Ако в тая застиналост мине кола, която се движи с висока скорост, като нищо ще остави след себе си размазана следа върху картината.
Безкрайно уважавам хората, които се чувстват комфортно сами със себе си. Не посягат към мобилния в джоба си, за да запълнят времето, през което се преместват от точка А до точка Б; не се стараят да изглеждат заети с ровене в чантата си или джобовете си, ако погледът ти случайно се спре на тях; не се опитват да изглеждат целеустремено вървящи или съсредоточено разглеждащи, за да не ги заподозреш в самотност; не фиксират часовника си с нетърпелив поглед, който казва "чакам някого, не си мислете че съм сам/а".
Сетивата ни приемат света най-пълно, когато не са ангажирани с нечие чуждо присъствие, не сте ли забелязали? Не апелирам към отчуждаване, нито към самоцелно отделяне от социума, общуването е приятна необходимост, но ми се струва, че собственото, личното, най-интимното единение със заобикалящото ни е жестоко пренебрегвано, заради широко разпространеното схващане, че изживяването е по-стойностно ако е споделено. Обръщаме ли достатъчно внимание на риска общият дух да повлияе на индивидуалното ни възприятие и не се ли оставяме прекалено лесно да бъдем моделирани от представата на някой друг за честотите, на които е "необходимо" да се настроим, за да заемем достойно мястото си в света. В стремежа си да оправдаем очакванията на другите за нас и да се впишем в картината, се превръщаме в още една тухла в стената, загладили различията, прегърнали нормата, усилено кимащи след всяко ново правило, което измества центъра на собствената ни тежест, в името на това да не бъдем отхвърлени и обявени за аутсайдери. Колко му е да поизмениш възгледите си, за да бъдеш приет в големия организъм с отворени обятия. Малко тук, малко там, едно-две кръцвания няма да се отразят на цялостния дизайн, ден след ден от уникален артикул се превръщаме в прет-а-порте, готова за носене обвивка, еднакви по размер, с малко разлика в цвета, като "жълтите" павета, по които бавно се развива кълбото на лятна София..