понеделник, 22 декември 2008 г.

* * *

Бях толкова стеснителен, че неизвестно как, но винаги успявах да извърша грешката, която най-много се стараех да избегна. В нескопосаните си опити да отговоря на боята на заобикалящата ме среда можех да бъда сравнен единствено с хамелеон-далтонист. За мен, както и за околните, щеше да е по-лесно да понасят моята стеснителност, ако беше от обичайния лепкаво-младежки вид: множество млади хора минават през този етап и никой не им обръща внимание. Но при мен тя се прояви като нещо болезнено и тайно, което нямаше нищо общо с мъките на пубертета. Знае се, че едно от най-шаблонните мъчения, измислени от човека, е това да лишиш затворника от сън. Повечето хора прекарват деня си с една или друга част от ума си щастливо приспана: прегладнелият, който си дъвче пържолата, се интересува само от храната, а не, да речем, от онзи сън преди седем години, когато му се явили ангели с цилиндри на главите; докато при мен всички капаци, щори и врати на ума стоят едновременно отворени по всяко време на деня. Повечето мозъци си имат своята неделя, докато моят ми отказва и половин почивен ден. Това състояние на вечна будност беше изключително болезнено само по себе си, но също и в преките резултати, които пораждаше. Всяко най-обикновено действие, което се налагаше да извърша през деня, придобиваше толкова сложен и страшен вид, провокираше такова гъмжило от асоциативни идеи в ума ми, а и тези асоциации бяха така подвеждащи и неясни, така съвършено ненужни от практическа гледна точка, че аз или гледах как да изклинча от възложената ми задача, или напълно я изпортвах от едната ми изнервеност. Когато една сутрин отидох да се срещна с редактора на списание, който, поне така си мислех, беше склонен да публикува някои от моите написани в Кеймбридж стихотворения, първо се оказа, че той заеква някак особено, после пред очите ми се сляха отсрещните покриви и комини под формата на странна комбинация от ъгли, допълнително разкривени от дефект в стъклото на прозореца - това, както и особената миризма на мухъл в стаята (изглежда от розите, които гниеха в кошчето за боклук?) подгони мислите ми толкова надалеч и с толкова неуловими цели, че вместо да кажа онова, което си бях наумил, аз най-неочаквано започнах да разказвам на този човек, когото виждах за пръв път, за литературните планове на общ наш приятел, който - за това се сетих, когато беше вече късно - ме беше помолил да ги пазя в тайна..
.. Тъй като добре познавах странните скиталчески прищевки на ума си, боях се от срещи с хора, от това че мога да нараня чувствата им или да се изложа пред тях. Но същото това мое качество или дефект, което толкова ме тормозеше и притесняваше, когато се налагаше да се изправя пред онова, което наричаме практическата страна на живота (въпреки че, между нас казано, книговодството и счетоводството изглеждат еднакво сюрреалистични на звездна светлина) се превръщаше в инструмент на изтънчено удоволствие, когато се отдавах на самотата си..

Владимир Набоков, Истинският живот на Себастиан Найт

Няма коментари: