петък, 19 декември 2008 г.

Черти на любовта

Да поговорим за любовта, но да започнем с това да не говорим за "любовни връзки". Любовните връзки са горе-долу случайни историйки, случващи се между мъже и жени. В тях се намесват безброй фактори, които усложняват и объркват развоя им до такава степен, че - в повечето случаи - в "любовната връзка" има всичко, освен онова, което действително заслужава да се нарече любов. От голям интерес е един психологически анализ на "любовните връзки" с тяхната стъписваща казуистика; но не бихме се разбрали добре, ако преди това не изследваме онова, което собствено и в чист вид е любовта. Освен това би било омаловажаване на темата, ако сведем изучаването на любовта до това, което мъжете и жените изпитват едни към други. Темата е много по-широка, а Данте вярваше, че любовта движи слънцето и останалите звезди.
Без да стигаме до такова астрономическо разширяване на еротизма, уместно е да разгледаме феномена любов в неговата цялост. Не само мъжът обича жената, а жената - мъжа, ние обичаме и изкуството или науката, майката обича детето, а религиозният - Бога. Огромното разнообразие и разстоянието между тези обекти, където любовта има място, ще ни накарат да бъдем внимателни и да не смятаме за присъщи на любовта качества и състояния, които произтичат по-скоро от различните обекти, които могат да бъдат обичани.
От два века насам много се говори за любовни връзки, а не за любов. Докато всички епохи, още от доброто време на Гърция, са имали големи теории за чувствата, на последните две столетия такава липсва. Античният свят се ориентира първо в тази на Платон; след това - в доктрината на стоицизма. Средновековието изучи тази на Св. Тома (Аквински) и арабската; XVII век с усърдие изучаваше теорията на страстите на Декарт и Спиноза. Защото не е имало голям философ в миналото, който да не се е смятал длъжен да създаде своя. Ние не притежаваме нито един опит от класа за систематизиране на чувствата. Само напоследък трудовете на Пфендер (1881-1942, немски испанист, автор на "История на испанската литература през Златния век" и др.) и Шелер (Макс Шелер, 1874-1928, немски философ и социолог, един от теоретиците на "философия на живота") отново задвижват въпроса. Междувременно душата ни е ставала все по-сложна, а нашето възприятие - по-изтънчено.
Оттук и фактът, че не ни е достатъчно да се подслоним в тези древни теории на чувствата. Така идеята за любовта, която ни дава Свети Тома, резюмирайки гръцката традиция, е очевидно погрешна. За него любовта и омразата са две форми на желанието, на апетитите или сластолюбието. Любовта е желанието за нещо добро като такова - concupiscibile circa bonum (стремеж към доброто); омразата, едно негативно желание - отблъскване на лошото като такова - concupiscibile circa malum (стремеж към злото). Това издава едно объркване между апетитите или желанията и чувствата, от каквото е страдало цялото минало на психологията до XVIII век; объркване, което отново срещаме през Ренесанса, макар и пренесено в порядъка на естетиката. Така Лоренцо Великолепния казва, че l'amore e un appetito di belleza (любовта е глад за красота).
А това е една от най-важните разлики, които е необходимо да направим, за да не допуснем специфичното, същностното за любовта да изтече между пръстите ни. Няма нищо по-плодоносно във вътрешния ни живот от любовното чувство; до такава степен, че то е станало символ на всяко плодородие. Така от любовта в субекта се раждат много неща: желания, мисли, искания, действия, но всичко това, което се ражда от любовта така, както плодът от семето, не е самата любов; то по-скоро предполага съществуването й. Ясно е, че в някакъв смисъл и под някаква форма ние също така желаем онова, което обичаме; но и обратно - явно желаем много неща, които не обичаме, към които сме безразлични в сантиментален план. Да желаеш едно хубаво вино, не означава да го обичаш; наркоманът желае дрогата, като в същото време я мрази поради вредното й действие.
Но има друга причина, по-строга и деликатна, за да разграничаваме любовта и желанието. В крайна сметка желанието към нещо е стремеж към притежаването на това нещо; където притежаване означава обектът по един или друг начин да влезе в нашата орбита и да стане част от нас. По тази причина веднъж постигнато, желанието автоматично умира; задоволявайки се, то загива. Обратно, любовта е една вечна незадоволеност. Желанието има пасивен характер и, строго погледнато, това, което искам, когато желая, е обектът да дойде при мен. Аз съм център на гравитацията, където очаквам нещата да паднат. Обратно, в любовта, както ще видим, всичко е действеност. И вместо да се състои в това обектът да дойде при мен, аз съм този, който отива при обекта и съм в него. В любовта човек излиза извън себе си - може би това е най-големият опит, който Природата прави, та всеки да излезе от себе си към друго нещо. Не то към мен, а аз гравитирам към него.
Свети Августин (Августин Блажени Аврелий, 354-430, християнски теолог и писател), един от мъжете, разсъждавали най-дълбоко върху любовта - може би най-гигантският еротичен темперамент, съществувал някога - понякога успява да се освободи от това разбиране, което от любовта прави желание или похот. В лиричен изблик той казва: "Amor meus, pondus meum; illo feror quocumque feror" ("Моята любов е моята тежест; накъдето и да отивам, към нея вървя"). Любовта е гравитиране към онова, което обичаме.
Спиноза се опита да поправи тази грешка и заобикаляйки желанието, търси емоционалната основа на любовното чувство и на омразата; според него, сигурно е любов радостта, обединена с познаване на причината за нея; омраза - обратно - тъгата, обединена с познанието за онова, което я поражда. Да обичаш нещо или някого би означавало просто да си радостен и заедно с това да си даваш сметка, че радостта ти идва от това нещо или този някой. Тук отново откриваме любовта, бъркана с възможните й последствия. Кой се съмнява, че влюбеният може да получи радост от любимия? Но не по-малко вярно е, че понякога любовта е тъжна, тъжна като смъртта, върховно и смъртоносно мъчение. Нещо повече - истинската любов възприема по-добре себе си и, така да се каже, се самоизмерва и преценява именно по болката и страданието, на които е способна. Влюбената жена предпочита мъката, която любимият мъж й причинява, пред болезненото безразличие. В писмата на Мариана Алкофорадо, една португалска монахиня, могат да се прочетат фрази като следните, адресирани към неверния й прелъстител: "От дъното на сърцето си Ви благодаря за отчаянието, което ми причинихте, и презирам спокойствието, в което живеех, преди да Ви познавам". "Ясно виждам какъв би могъл да бъде лекът за всичките ми скърби и веднага бих се освободила от тях, ако престана да Ви обичам. Но що за лек! Не, предпочитам да страдам, пред това да Ви забравя. Ах! Нима това зависи от мен? Не мога да се упреквам за това, че само за миг пожелах да не Ви обичам, а, в края на краищата, Вие повече от мен сте достоен за състрадание и по-добре е да изстрадам всичко, което страдам, отколкото да се наслаждавам на вялите удоволствия, които Ви доставят Вашите любими от Франция." Първото писмо завършва така: "Сбогом, винаги ме обичайте и ме карайте да изстрадвам дори още по-големи болки". А два века по-късно мадмоазел дьо Леспинас: "Обичам Ви така, както трябва да се обича - отчаяно."
Спиноза не е догледал добре: да обичаш не е радост. Този, който обича родината, вероятно умира за нея, а мъченикът загива от любов. Обратно, съществува омраза, която се наслаждава на самата себе си, която радостно се опиянява от бедата, постигнала омразния човек.
Тъй като тези знаменити дефиниции не ни задоволяват, по-добре да се опитаме да опишем любовта, отбелязвайки основните й белези, както прави ентомологът с някое насекомо, уловено в гъсталака. Надявам се читателите да обичат или да са обичали нещо или някого и да могат да уловят своето чувство за прозрачните му крилца, и да го задържат неподвижно пред вътрешния си поглед. Аз ще изброявам най-общите, най-абстрактните черти на тази тръпнеща пчела, познаваща и меда, и ужилването. Читателите ще отсъдят дали моите формулировки съвпадат или не с това, което виждат вътре в себе си.
Наистина, по начина си на възникване любовта прилича на желанието, защото нейният обект - вещ или човек - я провокира. Душата се чувства възбудена, нежно поразена в една точка от някакъв дразнител, идващ от обекта към нея. Но любовта започва чак след тази възбуда, по-скоро - това подбуждане. През отвора, оставен от подбуждащата стрела на обекта, пониква любовта и активно се насочва към него - движи се в посока, обратна на подбудата и на всяко желание. Върви от влюбения към любимия - от мен към другия - в центробежна посока. Тази черта - да е в движение психически, на път към обекта, да е в непрекъснато вътрешно движение от своето същество към това на ближния - това е същественото и за любовта, и за омразата. По-късно ще видим по какво се различават двете. Без съмнение, не става дума физически да се движим към това, което обичаме, да се домогваме до приближаване и външно съсъществуване. Всички тези външни действия, разбира се, се раждат от любовта като неин ефект, но не ни интересуват за дефинирането й и трябва да ги елиминираме напълно от опита, който правим сега. Всички мои думи трябва да се отнасят към любовта в нейния психически запазен периметър на нещо, ставащо в душата.
Не можем да стигнем до Бога, който обичаме, с физическите си крака и въпреки това да го обичаме, означава да вървим към него. В любовта изоставяме спокойствието и реда в нас и виртуално емигрираме към обекта. И това непрекъснато състояние на емигриране означава да се обича.
Защото - сигурно сте обърнали внимание - актът на мислене и този на волята са моментни. Вероятно подготовката ни отнема повече или по-малко време, но реализацията им не трае дълго - случва се за миг, те са моментни актове. Ако разбирам една фраза, това става във времето, не се обича в серия от внезапни моменти, в точки, които се запалват и угасват като искрите на генератор, а любимото се обича непрекъснато. Това определя един нов белег на чувството, което анализираме: любовта е изтичане, поток от душевна материя, флуид, който - като извор - блика непрекъснато. Бихме могли да кажем, търсейки метафорични изрази, които да се откроят в интуицията и да назоват качеството, което имам предвид сега, та бихме могли да кажем, че любовта не е изстрел, а постоянно излъчване, едно психично лъчение от влюбения към любимия. Не е един единствен удар, а поток.
Пфендер с голяма проницателност настояваше върху този излъчващ и постоянен аспект на любовта и на омразата.
Вече набелязахме три черти, или характеристики, и трите общи за любовта и омразата - те са центробежни; представляват едно виртуално движение към обекта; и са продължителни и излъчващи.
А сега можем да анализираме радикалната разлика между любов и омраза.
Двете имат една и съща посока, тъй като са центробежни и в тях човекът върви към обекта; но вътре в тази обща посока те имат различен смисъл, противоположно намерение. В омразата се върви към обекта, но против него; смисълът му е негативен. В любовта също се върви към обекта, но се върви в негова полза.
Друго съображение, което изниква мимоходом, като обща характеристика на тези две чувства, която е по-важна от различията им, е следното: на мисълта и на обичта им липсва това, което можем да наречем психична температура. Обратно, любовта и омразата, сравнени с измислянето на някоя теоретична теорема, притежават горещина, топли са и освен това техният плам има най-нюансирани степени. Всяка любов преминава през етапи с различна температура и говоримата реч проницателно говори за любов, която изстива, а влюбеният се оплаква от хладината или от студенината на любимата. Такава глава за сантименталната температура епизодично би ни отвеждала до забавни за психологическо наблюдение състояния. В нея биха се появили аспекти от световната история, непознати - както смятам - досега на морала и изкуството. Бихме говорили за различната температура на великите исторически нации - студа на Гърция и Китай от XVIII век; средновековната жега на романтична Европа и т. н.; бихме говорили за влиянието върху човешките отношения на различната температура на човешките души - първото, което чувстват в другия двама, които се срещат, е степента на сантименталните калории; и, накрая, за качеството, което в художествените стилове, особено литературните, заслужава да се нарече температура. Но би било невъзможно дори отгоре-отгоре да засегнем този обширен въпрос.
Каква е тази температура на любовта и на омразата се разбира по-добре, ако я разгледаме от страна на обектите им. Какво прави любовта около своя обект? Дали се намира близо или далече, дали това е жената или детето, изкуството или науката, родината или Бога, любовта се труди усърдно около това, което обича.Желанието се наслаждава на желаното, получава от него удоволствие, но не и дар; то не дарява, не дава нищо от себе си. Любовта и омразата действат постоянно; първата обгръща обекта в една благоприятна среда и - отблизо или отдалеч - тя е милувка, гальовност, подкрепа, накратко - ласкавост. Омразата го обгръща с не по-малко жар в една враждебна атмосфера, вреди му, суши го като горещ пустинен вятър, разрушава го във въображението си, разяжда го. Не е необходимо, повтарям, това да се случва наистина; имам предвид намерението, което има омразата, онова нереално правене на нещата, съставляващи самото чувство. Така че ще кажем, че любовта струи в една гореща подкрепа на любимото, а омразата изпуска разяждаща жлъч.
Това коренно противоположно намерение на двете действия се проявява под друга форма - в любовта ние се чувстваме свързани с обекта. Какво означава това единение? Само по себе си то не е физически съюз, нито дори близост. Може би нашият приятел - да не забравяме приятелството, когато говорим общо за любовта - живее далеч и не знаем нищо за него. Несъмнено с него се намираме в едно символично съжителство - душата ни като че ли се разширява баснословно, преодолява разстоянията и, където и да е, ние се чувстваме в една същностна свързаност с него. Нещо подобно на онова, което изразяваме, казвайки в труден час на някого: "Разчитайте на мен, с Вас съм"; т. е. неговата кауза е моя, аз се сливам с неговата личност и същност.
Обратно, омразата - въпреки че постоянно върви към омразното неи - ни разделя от обекта в същия символичен смисъл; държи ни на радикална дистанция, отваря една бездна. Любовта е сърце до сърце - съгласие; омразата е разногласие, метафизично несъгласие - по никакъв начин заедно с това, което се мрази.
Сега да видим в какво се състои тази действеност, нещо като трудолюбие, каквато, разбира се, предположихме в омразата и в любовта, за разлика от пасивните чувства като радостта и тъгата. Ненапразно се казва: радостен съм или тъжен съм. Действително това са състояния, а не стремеж, действие. Тъжният, когато е тъжен, не прави нищо за това, нито веселият, когато е весел. Любовта, напротив, чрез въображаемото си разширяване стига до обекта и се заема с един невидим, но божествен и възможно най-действен труд: заема се да утвърждава обекта. Помислете си какво е да обичаш изкуството или родината - то е като да не се съмняваш нито за миг в правото им на съществуване, като да признаваш и потвърждаваш всеки миг, че са достойни за съществуване. И не както го прави някой съдия, който се произнася студено, признавайки някакво право, а по такъв начин, че благоприятната присъда същевременно е и намеса, изпълнение. Обратно, мразим, когато като че ли въображаемо убиваме това, което мразим, унищожавайки го в помислите си, отнемайки му правото да диша. Да мразиш някого, означава да изпитваш раздразнение от самото му съществуване. Би се задоволил само с окончателното му изчезване.

юли 1926, Хосе Ортега-и-Гасет


Няма коментари: