сряда, 10 декември 2008 г.

Другаде

От малка растеше като саможиво дете. Уж беше отворена за света, обаче светът като че ли не го забелязваше. Майка й я учеше да забелязва доброто в хората и да не го пренебрегва и Сиана така правеше, само че не винаги го афишираше и „добрите хора” все се чувстваха пренебрегнати и недооценени покрай нея. Детето разбираше, че вуйчо й има вълшебни пръсти и като омагьосано слушаше музиката в тъмния ъгъл на другата стая, но нито един път не отиде като сестра си до пианото. Искаше й се и нея стройният, висок вуйчо Дими да погали по главата след като последните звуци затихваха, но нещо й пречеше да изрази възхищението си по тоя открит начин, макар че го обожаваше. Считаха, че не харесва пианото, защото винаги излизаше от стаята, когато някой го използваше. Един път заспа на „Момичето с ленените коси”. Бузите й хладенееха от двете солени пътечки, Сиана си представяше как върви през гъста, тъмнозелена гора, слънцето едва се провираше между клоните над главата й, после гората стана истинска и когато се събуди навън вече беше тъмно, пианото беше замлъкнало, а от кухнята се носеше потракване на съдове.
Постепенно престана да говори. Всъщност говореше много, но на ум. От тихо и кротко дете се превърна в почти незабележимо присъствие. Вътрешно беше като попивателна, всеки ден откриваше стотици нови неща – мокрия охлюв в градината и блестящата следа, която оставяше след себе си, тънките бръчици, които се образуваха около очите на майка й, когато баща й се зададеше по чакълестата пътечка, празната страница в началото на всяка книга, странния знак на кората на голямата ябълка, която не всяка година даваше плодове. Четеше много. Хората в книгите не я подканяха да говори, съществуваха в и около нея, но не като сенки, а като плътни, цветни образи. В сенки все повече се превръщаха хората, чиито шумове пълнеха ушите й. Момиченцето живееше в реалния свят, той беше всичко онова, което можеш да докоснеш, помиришеш и чуеш, той беше първообразът на всички ония светове от книгите и Сиана не спираше да се удивлява на многообразието му, не бягаше от него, но нещо пречеше на вербалната им комуникация.
Майка й би се тревожила повече, ако детето не се справяше добре в училище, но ситуацията не беше такава. Сиана беше винаги от първите по успех, просто не обичаше да говори. Постигна негласно споразумение с учителите си, можеха да я изпитват всеки час ако искат, но писмено. Пишеше с молив, внимателно оформяше буквичките си на предпоследния чин, там където около 10 и половина сутринта слънцето изтегляше едно светло петно. Прехапала език от усилието да изрази себе си, леко накланяше глава наляво и вдигаше поглед от разчертаните листове хартия само за да го зарее някъде нагоре и напред, в нещо, което съществуваше само за нея.
Съучениците й не я тормозеха, защото можеше да слуша. Всеки знаеше че може да наговориш на Сиана всичко, което е в главата ти, всичките ти страхове и опасения, надежди и мечти, и не само че тя никога няма да те прекъсне, а и няма да каже на никого и често се възползваха. Мислеха, че тя е най-добрият възможен слушател. А момиченцето слушаше визуално. Всичко което излизаше от устата им се превръщаше в картини, подобни на тия от книгите, хората придобиваха вид и характер, радваха се, плачеха, заминаваха, понякога се завръщаха, имаше животни които умираха, такива които тичаха по улиците или спяха в панерите си. Реалният свят ставаше все по-разнолик, пластовете му можеха да се пресичат, разминават, палитрата се насищаше с все повече цветове.
Един ден Сиана не се събуди. Казаха че от съня си е преминала в състояние на кома и никой не можеше да обясни защо. Беше на 12 години. Закараха я в болницата, отделиха я в бяла светла стая, напъхаха тръбички по нея и я оставиха. Майка й плака почти до изтощение, по-голямата й сестра се зае с къщата, баща й спря да пътува толкова, за да може да бъде по-близо до семейството си, а вуйчо Дими изтръгваше от пианото толкова тъжни звуци, че понякога върху клавишите падаше светла капка и мокреше пръстите му.
Сиана прекара в кома 3 месеца и 15 дни. Когато отвори очи не знаеше коя е и къде се намира, но говореше. Разказваше странни неща за хора с различен цвят на кожата, животни за които никой не беше чувал и места, които никой не беше виждал. Започна да свири на пиано и да открива света наново. Новата Сиана беше замечтана, но усмихната, спеше по 12 часа в денонощие и на сутринта разказваше такива причудливи истории на които никой не вярваше, но всички слушаха с интерес. Започна да учи чужди езици, усвояваше ги със завидна лекота и след по-малко от година можеше да чете книги на още 3 езика. За периода си в болницата не говореше, но понякога както си беше права, затваряше очи, опипом намираше най-близкото удобно място, лягаше и реалността преставаше да съществува. Не реагираше на звуци и допир, все едно от комата бяха останали малки късчета. Околните свикнаха с тия нейни чудатости и започнаха да ги приемат като нещо неизбежно, в края на краищата когато се събудеше си беше съвсем нормална, нали.
Сиана живя 85 години, написа 138 книги с истории на различни езици и в последните си години започна да спи по 20 часа на денонощие. Най-малката й внучка не обича да говори, винаги излиза от стаята когато някой свири на пиано и чете почти непрекъснато.

Няма коментари: