сряда, 23 юли 2008 г.

Lock

- Обичам те – каза той, а пръстите му разсеяно галеха косата й. Погледът му се спря на нежната извивка на рамото й. Кожата й беше матова, но сякаш искреше със своя собствена светлина. Той обичаше да седи до нея и да изучава тялото й. Не че не можеше да възпроизведе всяка негова гънка; беше прекарал изумително дълго време например, взирайки се в трапчинките й – напомняха му за горски езера, пълни с уханна плът. Малко по-нагоре, носът й почти правилен, но все пак леко вирнат нагоре, дръзко хвърляше сянка върху лявата й буза. Той докосна с върха на показалеца си горната й устна и усети как нещо се раздвижи в слабините му. Тя не помръдна. Нямаше нужда да го прави. Беше му достатъчно само да я погледа. Сетивата му жадно я попиваха.

Болката в главата му се засилваше. Той с мъка откъсна поглед от нея и направи усилие да се изправи. Залитна леко, но накрая все пак успя да стабилизира стъпките си; отвори шкафчето в банята, изсипа две тъмносини овални хапчета в ръката си и бавно ги задъвка. Докторът му беше казал да ги пие с много вода. Какво разбираха тия лекари, мамка му. Беше сменил трима и нито един не успя да премахне пулсиращата болка в главата му.

Спомни си как Тина с почти детско учудване беше ахнала, когато й каза че всеки път когато се погледне в огледало Те я снимат, а запечатания й образ се архивира, за да бъде използван в откачените Им изследвания. В къщата му нямаше огледала. Не само по тази причина. Струваше му се, че го наблюдават. Приличаха му на големите очи на дебнещи циклопи. Бяха пълни със сенките на хората, които бяха заставали пред тях.

Сенките бяха другото нещо, от което бе казал на Тина да се пази. Тя така и не го разбра. И си плати за това, разбира се. Той стисна юмруци. Защо никой не се вслушваше в думите му? Не само душите, а и мозъците им бяха изгнили.

Някъде отдалеч чу сирената. Воят й беше все така пронизителен, макар че идваше най-малко от километър на изток. Представи си оранжевите им униформи и дългите прътове, на които закачаха мрежите. Всъщност изглеждаше така, все едно мрежите са закачили хора на прътовете, толкова самостоятелен живот имаха. Веднъж настроени на определени мозъчни излъчвания, нямаше нещо което да им попречи да се докопат до плячката. Един от Групата в продължение на години се опитваше да измисли устройство, което да ги заблуди – той самия свърши в Клетките; хванаха го докато се опитваше да изпробва РЕМа. Горкият Вин, беше толкова сигурен че най-накрая е успял, че реши сам да тича пред лока. Точно този беше от старите локове, дори не беше оборудван с последните мрежи, а Виновия РЕМ не можа да се справи и с тях.. Тъжна картинка беше Вин, той като че ли не разбра какво му се случва, толкова бързо сребристосивите нокти на мрежата се затвориха около него.

Нел беше единственият, който можеше да излъже лок. Или поне друг такъв той не познаваше. Нямаше никакви мозъчни изменения, толкова пъти се бе подлагал на скенери, че им загуби бройката още след първата година. Ако имаше нещо различно, Те вече щяха да са го разглобили на атоми, след щателни изследвания. Нямаше да има дори късмета да види Клетките. Вероятно щяха да го приберат в секретното крило на Центъра, зад големите оловносиви врати. Никой не познаваше върнал се от там, а поне двама прибираха всеки ден.

Когато се върна в спалнята, Алия спеше. В притихналия сумрак един слънчев лъч се опитваше да разреже стола на две. Прашинките в него се гонеха като полудели. Нел обичаше следобедите. Тихите мързеливи следобеди бяха като котето, което Тина намери в старата гора – когато още имаше гора, помисли си той с горчивина. Малката пухкава топка беше толкова мръсна, че когато Тина го изкъпа не можа да повярва колко искрящо бяла беше козината му. Беше учудващо пасивно това коте, нямаше желание да се закача, да се катери; спеше почти непрекъснато, често захлупило розовото си носле с лапа. Ако беше живо, щеше да е достойно за Новия свят, каза си Нел. Някъде, в седмиците преди да влезе в живота им, беше загубило способността си да бъде другарче за игра, поемаше живота докато спеше. Кой знае какво беше минало през котешката му главица...

За хората, за тях трябва да ни е жал, въздъхна Нел. Бяха ли останали всъщност такива, за които да тъгуваме? Той загуби Тина още когато тя се поддаде на Сенките. Наивната му 15-годишна сестра си мислеше, че там можеш да влизаш и излизаш когато си поискаш и когато разбра че се е заблуждавала, вече беше твърде късно.

Не беше чудно че в Сенките влизаха предимно деца. С какво друго да се хранят тия чудовища, освен с детски мозъци, необременени от всичката помия, с която ни заливат непрекъснато, намръщи се Нел. Той самия беше влизал там, ей така, от чисто любопитство. Успя да се спре навреме, въпреки еуфорията от първото пътуване. Заблудата че въздухът е кристално чист, толкова наситено чист че прерязва дробовете ти; допирът на росата до босите ти крака, теменуженосиньото небе отгоре...Тръпки го побиха. Малко хора устояваха на изкушението да се върнат отново там. Ако не беше Алия, отдавна да се е превърнал в Сянка. Дори и сега, когато болката от загубата на Тина късаше сърцето му, в мислите му от време на време се прокрадваше носталгия по зелената поляна и онова усещане, което той дълго време безуспешно се опитваше да определи, и чак след месеци успя да припознае като изпълващо цялото му същество чувство за свобода.

Машини за сбъднати мечти. С какво са готови да се разделят хората, за да постигнат това за което мечтаят, замисли се Нел. В случая им отнемаха свободата да бъдат това което са, като я заменяха с фалшивото усещане за щастие. Много се подвеждаха. Бяха готови да преминат през тежкия период на възстановяване, само и само да усетят задоволството от това че могат да се отърсят от копнежа поне за малко. Желанието да бъдеш, да имаш или да можеш, изгаряше мозъците им повече от тока, който минаваше през тях. Как проклетите машинки знаеха точно какво иска всеки, хората не знаеха, нито някой го интересуваше, важното беше че за половин час намираха рая, потапяха се в него и после животът им изглеждаше една степен по-поносим. И тройно по-грозен, изсумтя Нел. Такъв поне му се стори на него на излизане от Сенките.

(to be continued)

Няма коментари: