четвъртък, 24 юли 2008 г.

"Зелените дюни"

Вятърът значително се усили и V-образното шарено хвърчило, което вчера беше застинало във въздуха като многоцветен обект за наблюдение, сега се стрелкаше във всички посоки и напомняше на обезумяла лястовица, кръжаща панически над застрашеното си гнездо.

Чувството за тревожност което дремеше у Дария се размърда и тя усети онова преобръщане в стомаха, от което краката забравяха за коленете си и се превръщаха в изтръпнали, неспособни да й служат подпори. Тя спря, олюлявайки се и се опита да нормализира сърдечния си ритъм, който като глухо барабанене отекваше в ушите й. Отвори уста да поеме въздух, но гърлото й, сухо и схванато, пречеше на кислорода да изпълни дробовете й. В този момент ставите й изпълниха предназначението си, сгънаха се и тя послушно седна на земята, а мозъкът регистрира острите камъчета, които се впиха в кожата й с около минута закъснение. Дори не беше усетила кога мекият пясък под краката й се бе сменил с чакълестата настилка между сгушените в горичката къщички.

Двете седмици от годината, през които светът изчезваше или поне всичко обичайно около нея отстъпваше място на зеленото, синьото и сипкавия пясък, бяха за Дария сън, който се отключваше, когато стовареше багажа си пред бунгалото и изуеше обувките си, не по-рано, и отшумяваше със звука на затворения багажник, пълен с пясък, сакове и найлонови торби. Тя никога не сънува наистина това място, мислите й отказваха да я върнат в него през останалите 350 дни. Дори когато се обаждаше на енергичната леля Дена, за да запази бунгалото за лятната си почивка, въображението й не започваше да зацапва ежедневния пейзаж с щрихи в добре познатите й цветове, а паметта й не подаваше спомени за отминали лета.

Времето в „Зелените дюни” беше като хипнотичен сеанс. Нещо изщракваше в ума на иначе организираната и жизнена млада жена и тя се унасяше в сън без спомени, отпускаше се и забравяше откъде е дошла и накъде отива за известно време, съществуваше в някаква друга реалност, добре позната и в същото време неизменно, макар и ненатрапчиво променяща облика си.

Преди шест години, когато Мина от групата й в университета спомена, че ще прекара част от лятото на място, за което не бе и чувала, и я покани да дойде да я види когато и е удобно, първата й мисъл бе да откаже, и това и направи. Мина беше припряна и доста импулсивна, почти обратното на пасивната и инертна Дария, имаше остър и хаплив език и не прощаваше волности на никого, скачаше да защитава напълно непознати ако подушеше несправедливо отношение и това натоварваше и уморяваше. Дария не можеше да си представи да прекара и един цял ден само с Мина, но когато все пак отиде при нея, уж от скука, а всъщност от внезапно породило се любопитство, с изненада разбра че под борбената й външност се крие свито и прикривайки с усилие уязвимостта си момиче.

Откритието я зашемети и постави под съмнение представата й за всички, които познаваше. Свикнала да приема едно към едно думите и реакциите на хората, Дария не можеше да повярва, че човек може да хаби енергията си, за да изгражда напълно противоположен на вътрешното си състояние образ. В нея самата всичко се преливаше, нямаше върхове и спадове, нито крайности, животът й течеше като спокойна река без бързеи и наличието на такива силни, като че ли самоизключващи се емоции у някого й се струваше невероятно.

Дария остана с Мина не няколко часа, както първоначално бе планувала, а две седмици. Още на следващия ден шофира няколко часа до вкъщи и толкова обратно, за да вземе багажа си и дните им се затъркаляха в такова лениво безветрие, че чувството беше ново дори за свикналата да се носи по течението Дария.

Какво точно я накара да постъпи така, тя не можа да си обясни, макар че по целия път до апартамента си и обратно, се занимаваше именно с търсене на отговора на този въпрос. Мислите й скачаха от червено-бялата бариера, зад която започваше един съвсем нов свят на небързащи за никъде хора, до излязлата да я посрещне боса Мина, с наръфана ябълка в едната ръка и с такова умиротворено изражение на лицето, че Дария едва я позна.

В комплекса имаше някаква притегателна сила, от тогава Дария не пропусна нито една година. Когато за първи път стъпи в него, баните бяха общи и топлата вода не стигаше за всички, пътеките между боядисаните в зелено и светлосиньо къщички още не съществуваха, но морето беше все така на един хвърлей, вечер се изсипваха същото удивително множество звезди и спокойствието, което сякаш извираше от древните дълбини на земята я залюляваше като в люлка, пълнеше крайниците й с течна нега и тя излизаше извън себе си, над върховете на високите дървета, над звездите и пееше без думи и мелодия.

(to be continued)




Няма коментари: