събота, 20 септември 2008 г.

Playing God

С какво да оправдаем стремежа си да "възпитаваме" познати и приятели? С убеждението, че нашият поглед към живота е "правилният"? Съветите ни, особено когато не са поискани, не са ли демонстрация на чувство за някакъв вид превъзходство, често измамно? С какво право се бъркаме в живота на другите? Уж ценим различията и уникалността, а непрестанно искаме да прехвърляме мостове от нашата душевност до чуждата, да окупираме другата територия, да разрохкаме почвата и да посадим в нея семената на собствената си настройка, с очакването нашата "безценна" помощ да им отвори очите за "погрешното" им възприемане на света и хората и да ги направи точно като нас - ние, разбира се, знаем по-добре, усещаме по-дълбоко, живеем по-пълноценно. Има си хас някой да ни обвини в нарцисизъм - ние не сме влюбени в себе си, ние сме просто велики, най-естественото задължение на света е да е влюбен в нас, да ни следва, да се развива според нашите правила, да признае че от всички живи твари ние сме използвали възможностите на еволюцията най-пълно и сме най-близо до идеалния образ.

Освободете другите от себе си. Оставете ги да дишат със собствения си ритъм. Никой няма право да си играе на Бог. Всички сме на един и същи кораб, а капитаните които се самоизбират никой не уважава. Тоя пост те получават само след като покажат че са достойни за него и получат признание..