вторник, 28 октомври 2008 г.

Промени във времето

Любовта му към нея беше блага, равна и спокойна като ливада, затоплена от следобедните майски лъчи. Той самият беше като пролетно слънце – и цял ден да лежиш под лъчите му, няма да изгориш. Тя приемаше тая любов като равномерно падащи снежинки; не очакваше снеговалежът нито да се усили, нито да намалее. Понякога й се искаше времето да се промени и вятърът да се усили, беше готова да преживее дори виелица; друг път с удоволствие отчиташе факта, че няма нужда да се тревожи какви дрехи да облече – нейното време нямаше да я изненада с внезапно затопляне или захлаждане, чувстваше се спокойна и мързелива.
Един ден, той се прибра с изражение, което тя не беше виждала. Влезе без да се събуе, седна на стола до прозореца, по ципа на якето му пробяга светлина от рекламата навън и тихо каза:
- Имам син.
Току-що насапунисаната чиния бавно се изплъзна от пръстите й и с приглушено туп-туп застана отгоре на купчината съдове. Тя избърса ръце в престилката си, спря водата, направи две крачки, приглади косата си и сякаш той току-що беше казал „Трябва пак да сменя проклетата крушка във входа.”, го попита:
- Да затопля ли картофите или вече си ял?
- Имам син – повтори той. На 8 години. Майка му умира, няма роднини, гледала го е сама. Детето е при приятелка, но не може да остане там дълго време.
Тя се отпусна на стола до него. Рекламата вън смени цвета си и бавно замига.
- Как се казва?
- Камен.
Помълчаха, после тя припряно стана и продължи да мие чиниите.
Същата вечер не си продумаха повече. На сутринта той излезе със същото отсъстващо изражение, с което се прибра. Тя изчисти и прекара времето до смяната си в магазина на една пейка в парка. Около нея се гонеха деца и майките им прекъсваха описанието на ежедневието си, за да им подвикнат автоматично: „Не сядай там.”, „Извади си пръста от носа.”, „Илиане, глух ли си?”
Чуваше ги като в просъница.
Следобеда умислено се вглеждаше в лицата на децата от близкото училище, които си купуваха закуски и се опитваше да отгатне възрастта им.
Вечерта й се стори безкрайно дълга. Прекара я разглеждайки старите албуми със снимки. Майка й я държи за ръка, на главата й гордо се полюшват две големи бели панделки. Двете в парка. Тя със синя рокличка на бели маргаритки, майка й с тревистозелена рокля без ръкави. На пейката седи мече без едно око и мъдро гледа към голямата ела.
Снимки с баща си нямаше. Не го помнеше, майка й я отгледа сама и преди три години си отиде така кротко, както и живя. Избърса сълзите си с опакото на ръката и отнесено се заслуша в гласовете от улицата, спореха за сметката в ресторанта. После стъпките и гласовете се отдалечиха и тя отново потъна в мислите си.
Той се прибра през нощта. Тя го чу, но не се обади. Стисна очи и по бузата й се стече мокра вадичка.
На сутринта стана преди него, сложи кафеварката и когато той излезе от банята, го хвана за китката, погледна го в очите и каза:
- Да го вземем. Детето.
Раменете му се свиха, цялото му тяло се напрегна, после я прегърна и тя го видя да плаче за пръв път.
На другата сутрин кухнята миришеше на палачинки, до огледалото в антрето се мъдреха чифт детски бели маратонки, а тя пресмяташе колко смени може да поеме колежката в магазина и от къде да вземе нови дрешки на детето.
Любовта му към нея прерастна в болезнена благодарност, Поглеждаше я като куче стопанина си и понякога я придърпваше към себе си и толкова силно я стисваше, че я оставяше без дъх. Нина приемаше тая обич и я връщаше десетократно, раздаваше се до последната си частица на двамата в къщата. Вечер играеха на „Не се сърди, човече” и Камен винаги печелеше.


Няма коментари: