Те двамата

- Не знам за какво говориш – каза Тя.

- Не знам как да ти го обясня – каза Той. – Не съм сигурен, че и аз самият се разбирам.

- Хайде да започнем разговора отначало – предложи Тя.

- Защо да го правим? – зачуди се Той. – Толкова пъти сме опитвали. Може би просто не ни е писано да се разбираме.

- Някога се разбирахме – отбеляза Тя. – Разбирахме се повече, отколкото много други някога са успели да се разберат.

- Това беше някога – заключи Той и горчивината в гласа му й подсказа, че Той също тъгува по онова време.

- Какво се промени? – искаше да знае Тя.

- Ние се променихме, времето се промени, светът се промени. Не можеш да влезеш в една и съща река два пъти – философски се опита да погледне на ситуацията Той.

- О, я стига глупости – нетърпеливо го прекъсна Тя. – Знаеш, че сме достатъчно умни, за да си обясним нещата и да се опитаме да ги променим към по-добро.

- Защо да ги променяме? – учуди се Той. – Може би „нещата” просто следват естествения си ход.

- Сигурно се шегуваш – Тя изви устни в крива усмивка. – Всичко зависи от нас двамата.

- Ами ако не зависи? – въпросително изви вежди Той.

- Че от кого другиго? – погледна го Тя право в очите.

- Може... може проблемът да няма решение. Може даже да не е проблем, може да е плод на въображението ни. Може да си измисляме занимание за през свободното време, може... – Той спря и затърси продължението.

- Може... просто да се държим глупаво – плахо се съгласи Тя.

- Да, може така само да изпитваме връзката си. Да сме минали на друго ниво, да сме станали по-близки.. – Той не успя да довърши, думата сякаш я ухапа и Тя почти подскочи:

- Това ли е мярката за близост? Да не се разбираме? – изстреля Тя.

- Не издребнявай! – укори я Той, - знаеш че и аз искам да изгладим отношенията си.

- Да беше направил нещо тогава, вместо само да опяваш – нацупи се Тя.

- Стига, мила, - опита се да я успокои Той, - знаеш че тия физиономии не ги обичам, не помагат с нищо. По-добре помисли разумно за...

- Майната му на разумното мислене! – извика Тя. – Писна ми да съм разумна! Ти разсъждаваш ли трезво?

- Опитвам се, - примирено каза Той, - но ти започваш да ме ядосваш с твоите непрекъснати емоционални изблици.

- Моите изблици? – възмути се Тя. – Ами ти? Кой се тръшка като малко дете, когато нещо не е по вкуса му?

- Така няма да стигнем до никъде – мъдро отбеляза Той.

- Значи ще си останем тук – заядливо каза Тя.

- Щом така ти харесва – сви рамене Той.

- Не ми харесва, – оплака се Тя, - но не виждам светлината в тунела. Започвам да се плаша, че нищо няма да излезе.

- Да спрем до тук с разговора – предложи Той. – Имаме и други неща на главата.

- Така е – съгласи се Тя.

„Трябва да сменя тия стари мебели”, помисли си Художника и погледна двете стари кресла. „Вече скърцат, без дори да седя на тях...”