Съботно

Във въздуха витае спокойствие, ако това е думата, с която да назовеш това, което остава, ако всички са заети с нещо точно определено, никой не се лута безцелно и животът убедително тече по разклоненията си, като кръв, задвижваща огромен организъм. Ситуацията ми напомня за мравуняк, в който всяка мравка подсъзнателно знае ролята си и тича насам-натам, за да я изпълни. Само че, в този случай хората седят, само очите и ръцете им се стрелкат насам-натам, а устните им се движат. Никой не рее поглед, от тях извира енергия, сякаш съботната сутрин е заредила батериите им и те, измили от себе си делничното напрежение, кипят от желание да изразят себе си. Не, почакайте, на съседната маса говорят за работа, чертаят линии, пишат цифри, обсъждат дали наклона да е наляво или надясно. Дамата с късите панталони компетентно обяснява, а мъжът срещу нея, който заема пространство за двама, е обгърнал подмишниците си и кима, сипейки въпрос след въпрос. От тонколоните се лее музика като от стар детективски филм и ме кара да очаквам Филип Марлоу всеки момент да влезе и да повдигне галантно крайчеца на шапката си. Хладно е като в оазис, виждам как навън струйка пот се стича по слепоочието на преминаващ човек, който бърка в джоба си, вади кърпа и трие лицето си. В какво убеждава събеседничките си мъжът със синята блуза не знам, но жестикулира все по-настойчиво, ръцете и пръстите му танцуват непрекъснато, той чертае въображаеми линии във въздуха, около тялото си, разперва ръце, скръства ги като за молитва, после размахва пръст, прилича на черен пастор от неделна служба, къде са негърките в дълги роби, които да пляскат с ръце, полюшвайки пълни тазове в подкрепа на думите му.. Ставам за нова порция салфетки и се разминавам с Ивайло Христов. Има същата многострадална физиономия като по телевизията, поглежда ме право в очите, навеждам поглед, иска ми се да го заговоря и да му кажа колко голям почитател съм му, вместо това се връщам на масата и забивам поглед в бележника си. Чудя се какво минава през главата му и как бих реагирала, ако стане и започне някой монолог, от който да ме заболи корема от смях. Като че ли не му давам право да бъде обикновен човек, веднага се опитвам да го вкарам във вече изградения образ в главата ми. До него сяда девойка. Той й говори. Гласът му.. Краищата на устата ми започват да се разтягат. Не чувам какво говори, само отделни думи, но тембърът на гласа му ме кара, като кучето на Павлов, да се усмихвам. А той е сериозен, споменава думите "ужасно", "проблем", "общество". Не го виждам, хубавата дълга, тъмноруса коса на девойката го скрива. Радиотеатър. Пиесата е драматична. Тя мълчи. И аз бих мълчала, не бих го прекъсвала. Става ми топло, въпреки хладината, която се засилва. Отново се сещам за мравките и се питам, дали някоя от тях изпълнява ролята на наблюдател, като мен..