Обречен ли е позитивизмът? По-спокоен ли се чувства човек, ако е защитен от бронята на песимизма? Не наричаме ли често реализъм, страха си да се надяваме на по-доброто или това е по-скоро защитна реакция, предизвикана от преживени разочарования и нежеланието ни отново да се озовем в позицията на наранено и страдащо от неоправданите си надежди същество? По-уязвими ли сме за болката, ако не сме я предвидили и страданието не е ли също толкова болезнено ако е очаквано? Много ли ни струва да счупим черните очила и да започваме всеки път отначало, без да сме обременени от натрупаното горчиво познание? Възможно ли е да усетиш света пълноценно, ако поставиш на лицето си маска и дишаш само през кожата? Страхливи ли сме или това е инстинкта ни за самосъхранение? Боли ли по-малко, ако и ти нараниш отсрещния? Ще разберем ли как изглежда хоризонта, ако никога не напускаме черупката си? Можем ли да се стоплим, ако стоим само на сянка, за да не изгорим?
1 коментар:
:) тези вечни въпроси. Цял живот градим стени около себе си, около нашият си малък свят, където сме постигнали някаква относителна и смешна сигурност и ни е страх да надникнем от другата страна.. в един момент се случва нещо, стените малко по малко падат докато не се озовем беззащитни сред реалността.После някой или нещо ни наранява и започва бурно строителство на все по-дебели и високи стени. Тъпи парчета... Истинският живот е изпълнен с предизвикателства, там нищо не е сигурно, всичко е такова каквото го направим, защото сме свободни от стените, свободни да избираме себе си. Нима не е това идеята... да живеем истински... Аман от страхове и сигурност, всичко което постигат те е да ограничат духа ни.
Публикуване на коментар