Имало едно време..

..един крал, който мъдро управлявал голямото си кралство и единственото нещо, което не му давало покой, била дъщеря му.
Принцесата израснала без майка, защото кралицата умряла при раждането й и изпитвала дълбока обич и привързаност към стария си баща, но в нея имало някаква тъжна замечтаност, която обвивала дните й като було и сякаш я отделяла от останалите хора, дори и от най-близките й, като невидима стена.
Като малко момиченце, принцесата обикаляла с отнесен теменуженосин поглед из многобройните стаи на замъка и въпреки че той изобилствал от красиви картини и ценни предмети, единственото нещо, което можело да задържи вниманието й била голямата черна книга със златни обшивки по ъглите на твърдата подвързия, на чиято корица имало релеф от толкова много растения и животни, преплетени едно в друго, че колкото повече се взирала в тях Бела, толкова повече и толкова по-живи и изглеждали те.
Изработката на релефа несъмнено е дело на някой изкусен майстор, прочут в целия свят, често си мислело момиченцето, но колкото й се искало да разбере нещо повече за тази книга, толкова по-потаен ставал баща й, а споменаването на масивната ключалка отстрани на високата около метър и половина книга на специална поставка или подходящия за нея ключ, карало кралят да смръщва вежди и да стисва кисело устни.
Когато принцесата пораснала, любимото й място станало горското езеро, до което стигала по една тясна, криволичеща между големите дървета и шубраци пътека. Обичала да минава по тая пътека тя, слънцето се прокрадвало през сплетените като арка клони, а птичите песни и нежният вятър оставяли душата й спокойна и чиста.
Водите на това езеро изпълвали Бела с неугасващ копнеж по нещо тайнствено и необяснимо и тя се взирала в тях с часове, сякаш очаквала именно от тях да изплуват отговорите на всички въпроси, които напирали в нея от години.

(to be continued)

. . . . .

http://youtube.com/watch?v=3W6hBI1SAL4

Да счупиш сърце

Една от най-старите познати на света игри. Първите писмени сведения за победител във въпросната игра – някоя си Ева, която небрежно подметнала на приятеля си Адам „Не беше кой знае какво.” И след звука от счупено, се врътнала на босата си пета и заминала да си търси маркови дрешки. След това, играта била добре усвоена и от двата пола и продължава да е широко разпространена и днес.

Играе се поне от двама, но броят на участниците може да варира, т. е. понякога играта започва с трима или повече, или играчите се увеличават в хода на играта.

Целта не е да счупиш сърцето за минимално време, а да получиш максимален брой точки, които респективно зависят от постигнатия траен резултат. Играта е записана в каталога в раздел „опасни”, защото докато се опитва да счупи сърцето на противника, играчът може да счупи своето или дори да загуби разума си (многобройни документирани подобни случаи).

За да счупиш сърце е задължително преди това да го разтопиш. Хващаш го здраво и го поставяш на топло място (обикновено до своето). След достигане на температура на топене, процесът е необратим. Тук са необходими известни умения от играча за повишаване на температурата, но има и случаи когато противникът без да иска му помага.

След като сърцето е разтопено, вариантите за продължаване на играта са 2: постепенно да намаляваш температурата или т. нар. „шоков вариант” – незабавно преместване на сърцето на много студено място, например фризер или подобна среда. Поради неустойчивия материал, от който е направено, в него веднага започват да се забелязват пукнатини и сърцето се чупи. Game over.

Боксьорът

Тя ходеше на мачовете му не защото обичаше да го гледа как кърви или триумфира накрая. Харесваше й как той подчиняваше противниците си. Моментите, когато човекът с другия цвят гащета вдигаше ръце в ръкавици, за да предпази лицето си или отстъпваше назад към ъгъла й бяха по-любими дори от мига в който Марк го просваше на земята.

Не че имаше афинитет към проявите на жестокост, напротив, аркадите от които в повечето случаи буквално струеше кръв я ужасяваха и въпреки това демонстрацията на надмощие като комплекс от сила и стратегия притежаваше някаква хипнотична магия, която я разтърсваше из основи и тя не можеше да откъсне очи от нападнатото човешко същество, което само секунди преди това беше горда непокътната маса от пулсиращи жили и мускули.

Хората около нея крещяха до посиняване, размахваха юмруци, ставаха на крака, псуваха падналия и жалеха загубените си пари, а тя седеше без да помръдва като млечнобяла статуя и широко отворените й очи жадно поемаха ставащото на ринга.

На път за вкъщи гледаше с невиждащ поглед размазаните силуети на сградите, покрай които минаваше влака и фигурите, които образуваха светлините им когато леко премрежеше очи и си мислеше как в съблекалнята падащата от душа вода се стича по коричките на раните му и представяше себе си като безплътен ангел, който ги докосва с хладни пръсти и белезите изчезват.

Един ден прочете във вестника, че Марк Нобел, трикратният световен шампион по бокс в тежка категория, е нелечимо болен и преустановява спортната си кариера след мача идната седмица. Този ден тя живя като на сън, не отиде на работа, не отговори на досадно звънящия телефон, не докосна храна и вода и напълни три пепелника с угарки. 15 часа по-късно, без нито една гънка на ослепителния си нов костюм, свежа като априлска утрин и с ангелска усмивка на лицето тя заложи всичките си спестявания на противника му, въпреки че Марк беше единодушно сочен за фаворит заради блестящата форма, в която се намираше, все още недокосната от ранния стадий на болестта.

Той умря пред очите й, там на ринга, след нокаут в седмия рунд и тя беше единственият спокоен човек сред ревящата тълпа. Знаеше че това ще се случи, вече си беше взела сбогом с него още през онзи ден, когато душата й го оплака, него и магията която витаеше около него и я зареждаше с енергия.

Не отиде на погребението му. Не отиде на нито един боксов мач повече. Напусна работа, взе огромната сума пари която спечели и отвори модерна частна клиника за спортисти, която нарече "Ангел-хранител".

* * *

Изненадано погледнах ръката си, за да открия източника на нежното докосване, което бързо се преместваше към върха на пръстите ми. Беше животинче прилично на калинка, но цветовете му бяха други. За секунди се зачудих откъде се е взело и защо го усетих едва когато започна да се движи. Избутах го внимателно до перваза на терасата, то продължи към ръба му и когато застана точно там ме прониза страх, че сега ще падне и кой знае какво ще остане от него когато стигне земята. В този момент то разпери тънички крилца и уверено отлетя.

В колко от случаите се тревожим излишно за човека срещу/до нас, щом понякога дори най-безпомощно изглеждащото живо същество може да ни изненада със скритите си способности за оцеляване..

Стилян..

..израсна като затворено дете. Нямаше братя и сестри и се научи да не му липсва компания, запълваше времето си със занимания, за които един човек беше достатъчен. Баба му го научи да чете още съвсем малък, защото й писна да й върви след полата и да й се моли да му чете. От тогава насетне книгите се превърнаха в основния му приятел. Не че нямаше момчета с които да се мотае насам-натам, но на нито едно от тях не споделяше какво го тревожи. Мислеха го за саможив и често го изключваха от групови събирания, но на него и не му се водеха служебни разговори, така че дори беше благодарен че не се налага да си измисля извинения за отсъствията.

С майка му имаха дълбока и приятелска връзка. Често разговаряха по теми, които бяха някъде по средата на интересите им и откриваха, че единият може почти небрежно да заинтригува другия с информацията и знанията си. Въпреки крехкостта си, Лидия беше силна духом и синът й беше наследил умението й да разговаря с хората, заедно с неспособността да потисне досадата си, ако те не покриваха очакванията му. Второто беше и причината познатите му с всеки изминал ден да му се струват все по-скучни и ограничени, а той на тях – прекалено изискан.

Въпреки усещането за комфорт, което изпитваше когато беше сам, Стилян нееднократно и напоследък доста често, започна да изпада в състояния на неудовлетвореност, които се засилваха до степен на непоносимост, когато се случеше да усети нечие неодобрение. Не че мнението на околните го интересуваше чак толкова, но той считаше себе си за интелигентно и интересно човешко същество и дори и минималната негативна оценка му се струваше като огромна несправедливост.

Първата му мисъл когато се запозна с Катя бе, че тя доста му напомня за него самия – освен че литературните и музикалните им интереси съвпадаха, тя – също като него – се отличаваше от повечето хора със склонността си да се отказва от нещо, ако то не беше съвсем по вкуса й, а такъв тя очевидно имаше. Двамата проведоха обстойна дискусия на тема „Какво е перфекционизъм и има ли възможност да бъде постигнато съвършенството?” и още след десетата минута установиха, че разговорът им едва ли би могъл да бъде окачествен като спор, защото и двамата споделяха една и съща гледна точка – съвършеното не съществува, но стремежът то да бъде постигнато би трябвало да бъде основната движеща сила на човека.

След срещата им, Стилян заживя с новото чувство на споделеност и взаимност. Това че съществува друг човек, освен майка му, на когото с чиста съвест да може да постави такава висока оценка, го изпълваше с оптимизъм и даваше смисъл на всичко с което се занимаваше. Катя винаги знаеше как да го успокои или окуражи и той започна да се отпуска, да премахва стените, които беше градил толкова дълго и да се наслаждава как съществото му, освободено от напластените с години брони, диша без усилие и се движи в крачка със себеподобно.

Връзката им беше колкото сексуална, толкова и духовна. Всяка среща зареждаше Стилян неимоверно и той се чувстваше значим, уважаван и обичан. Искаше да я затвори някъде, където тя да бъде само негова и по цял ден да си говорят и да се докосват, друго от нея той не искаше или поне така си мислеше.

Всичко започна да се срива, когато един ден Катя си позволи да оспори приноса му в един проект, за който той беше загубил безобразно много, според самия него, време и усилия. Самият Стилян знаеше, че това не беше критика, а по-скоро само непредубедено мнение, но беше толкова афектиран, че когато тя се опита да му обясни позицията си се ядоса още повече, развика й се и побърза да си тръгне с чувство на наранено достойнство от това че е бил предаден от много близък човек. От тогава той поставяше под съмнение всичко, което тя казваше, струваше му се че думите й имат скрит смисъл, търсеше го и винаги го намираше, а на опитите й да обясни че няма нищо подобно се усмихваше знаещо и поклащаше глава.

Така изминаха около три месеца и един ден когато Стилян потърси Катя на служебния телефон, разбра че е напуснала работа. Мобилният й не отговаряше и той не успя да се свърже с нея нито на следващия, нито на по-следващия ден, защото не знаеше точния й адрес. Тогава той се замисли, че увлечен в собствената си чувствителност, не бе обърнал внимание на очевидното – и Катя беше човек, който се нуждаеше от внимание.

Изпълнен с угризения и разкъсван от чувство за огромна липса, Стилян се опита да се самонакаже като изгради образа на вината си и установи, че смята всичко което е казал или направил за обосновано и смислено. Сърцето му тъжеше за Катя и той започна да не се храни и да не спи, но въпреки това не знаеше за какво точно да се укори и все си представяше че ако тя беше направила това или онова по друг начин, сега още щяха да са заедно..

Фил

Денят, в който Фил се почувства различен, по нищо не се отличаваше от останалите в живота му. Не можеш да откриеш нищо особено в един ветровит есенен ден, извадил късмета да е малко по-топъл от нормалното за сезона. Тук-таме по небето се виждаха малки късчета весело синьо, но по-голямата част имаше мръсносивия цвят на ... “КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ ...?!” Усещането така го стресна, че едва не заля ръката си с горещо кафе. Под кожата му пробягваха къси, но силни импулси и левият му крак започна да изтръпва. Опита се да се изправи, залитна и непохватно се опря с дясната си ръка на масата, чашата с кафе се заклати и няколко капки загубиха третото си измерение, превръщайки се в нескопосана рисунка на страницата на отворената книга.

Принуден да седне отново, Фил се опита да ревизира ситуацията. Чувстваше се отлично с изключение на все повече изтръпващия си ляв крак. Запретна панталона си и изпита странното усещане че дори може да види изтръпването. Хвана крака си малко под коляното и стисна здраво. Нищо. Не усещаше абсолютно нищо. Ако очите му бяха затворени, мозъкът му нямаше да регистрира докосването. Паниката започна да пълзи по гърба му, а изтръпването нагоре по хълбока.

Сякаш за да засили чувството му на безпомощност, телефонът започна да звъни. Фил погледна ръбестия му силует на около два метра от себе си, после изтръпналия си крайник и ужасено разбра че дори и да се опита да допълзи до там, едва ли ще успее да се изправи, за да откачи слушалката от стената. Въздъхна отчаяно, събра последните си остатъци здрав разум и реши да изчака изтръпването да отшуми, без да драматизира прекалено.

Точно в този момент пръстите на другия му крак регистрираха познато усещане и започнаха да изтръпват, а нервната система на Фил милостиво натисна копчето за изключване и той загуби съзнание.

Когато се свести, май всичко си беше по старому. Изтръпване нямаше, само че.. „КЪДЕ СА МИ КРАКАТА??” Фил премигна няколко пъти, ущипа се за да провери дали не сънува, погледна пак.. Не, нямаше ги. Всъщност да, там си бяха защото установи че може да се изправи и да се движи съвсем нормално, но не се виждаха..

* * *

С времето Фил свикна да контролира изтръпването, свикна и с осезаемата загуба на плътност, дори започна да му харесва. Най-трудно беше с главата, там освен изтръпване, чувстваше и болка, но се надяваше с практиката да изчезне..