Кадри_Автентични_оТ Пловдив

Опашката в 8.30 пред сградата на пловдивския КАТ е като част от нискобюджетен холивудски екшън. Статистите са много, търпеливо чакат да си кажат двете реплики, завързват мимолетни запознанства помежду си, обединени от общата загуба на време. Отсреща, обезглавен стълб за осветление напомня на изгоряла до половината кибритена клечка. Великолепните увиснали мустаци на мъж в сигнално жълта жилетка ме подсещат, че на друга снимачна площадка явно правят римейк на "Време разделно". Повечето от статистите очевидно признават безусловното предимство на джапанките и леките летни сандалки, има ги във всякакъв вид и форма. Миризмите също. Добре че все още е сутрин, по обед ароматите ще са еволюирали в нещо много близко до биологично оръжие - вдишваш и умираш в мъчителни конвулсии. Мъж в униформа, с походка на Рамбо, е надянал съсредоточено-отговорна физиономия, тип "Добре че сме ние да се грижим за спокойствието ви". Поглеждам "спокойните" граждани около мен, примирено преместват тежестта си от единия на другия крак и изобщо не ми изглеждат доволни от закрилата му. "За какво е опашката?", пита неразбрал. "Затвориха солариума", ми се ще да му отвърна, "и тук е доста удобно да зачервиш врат, заповядайте при нас". Моят, белият, вече започва да усеща UV лъчите, скоро ще заприличам на добре препържена поничка.
Зад гърба ми е първата линия на римския, извинете ромския квартал. Приятни къщички. Трудолюбивите им обитатели сигурно вече изкарват прехраната си по улиците, за разлика от нас. Ние, чакащите, имаме удоволствието да си спомним за черноморието ни и по-точно какво е усещането след един час без шапка и чадър на плажа. Аз съм от привилегированите, само придружител съм, мога да се разходя до края на опашката без да се боя че ще си изпусна реда. Правя го. Един от последните обобщава ситуацията по телефона: "А, не ме чакайте, тука ще откарам най-малко до обяд".
На връщане имам щастието да мина зад първата линия симпатични къщички на ромския квартал. Това, което виждам, поразително прилича на кадри от военен репортаж.
Мила родино..

Истината..

Колкото и да я определяме като "нещо относително" и "различна за всеки" има ясен и болезнен контур.
Истината не е гола, макар че те кара да се чувстваш такъв, когато я обличаш с думи.
Истината е бял, ефирен ангел, защото те прави свободен, макар че те изправя срещу всичките ти мрачни чудовища.
Истината е смелост да загубиш всичко което имаш, освен себе си, въпреки себе си, намирайки себе си.
Търся се..

Съботно

Във въздуха витае спокойствие, ако това е думата, с която да назовеш това, което остава, ако всички са заети с нещо точно определено, никой не се лута безцелно и животът убедително тече по разклоненията си, като кръв, задвижваща огромен организъм. Ситуацията ми напомня за мравуняк, в който всяка мравка подсъзнателно знае ролята си и тича насам-натам, за да я изпълни. Само че, в този случай хората седят, само очите и ръцете им се стрелкат насам-натам, а устните им се движат. Никой не рее поглед, от тях извира енергия, сякаш съботната сутрин е заредила батериите им и те, измили от себе си делничното напрежение, кипят от желание да изразят себе си. Не, почакайте, на съседната маса говорят за работа, чертаят линии, пишат цифри, обсъждат дали наклона да е наляво или надясно. Дамата с късите панталони компетентно обяснява, а мъжът срещу нея, който заема пространство за двама, е обгърнал подмишниците си и кима, сипейки въпрос след въпрос. От тонколоните се лее музика като от стар детективски филм и ме кара да очаквам Филип Марлоу всеки момент да влезе и да повдигне галантно крайчеца на шапката си. Хладно е като в оазис, виждам как навън струйка пот се стича по слепоочието на преминаващ човек, който бърка в джоба си, вади кърпа и трие лицето си. В какво убеждава събеседничките си мъжът със синята блуза не знам, но жестикулира все по-настойчиво, ръцете и пръстите му танцуват непрекъснато, той чертае въображаеми линии във въздуха, около тялото си, разперва ръце, скръства ги като за молитва, после размахва пръст, прилича на черен пастор от неделна служба, къде са негърките в дълги роби, които да пляскат с ръце, полюшвайки пълни тазове в подкрепа на думите му.. Ставам за нова порция салфетки и се разминавам с Ивайло Христов. Има същата многострадална физиономия като по телевизията, поглежда ме право в очите, навеждам поглед, иска ми се да го заговоря и да му кажа колко голям почитател съм му, вместо това се връщам на масата и забивам поглед в бележника си. Чудя се какво минава през главата му и как бих реагирала, ако стане и започне някой монолог, от който да ме заболи корема от смях. Като че ли не му давам право да бъде обикновен човек, веднага се опитвам да го вкарам във вече изградения образ в главата ми. До него сяда девойка. Той й говори. Гласът му.. Краищата на устата ми започват да се разтягат. Не чувам какво говори, само отделни думи, но тембърът на гласа му ме кара, като кучето на Павлов, да се усмихвам. А той е сериозен, споменава думите "ужасно", "проблем", "общество". Не го виждам, хубавата дълга, тъмноруса коса на девойката го скрива. Радиотеатър. Пиесата е драматична. Тя мълчи. И аз бих мълчала, не бих го прекъсвала. Става ми топло, въпреки хладината, която се засилва. Отново се сещам за мравките и се питам, дали някоя от тях изпълнява ролята на наблюдател, като мен..

Learning to Fly..

.. before you die.

Един от любимите клипове на Моби. С благодарности на Дю.

http://youtube.com/watch?v=sdUUx5FdySs

Middle of the Riddle

At the edge of the moon there's a lonely man
And he blows on his horn as strong as he can
And the girl at the bar wipes the breath of winter away with a smile of her face
And a little black dog barks along with a loon
Is this my appointment or did I come too soon
Got a strange invitation for tea time 'twas given by somebody I can't recall
It's the middle of the riddle, it's not very serious
It's nothing but a big surprise
And the president's horse is a rabbit of course that is living in a big boy's mind
Living in a big boy's mind
And I skate on a knife on a wire
That is strung from this song to a distant shore and then I say
Intuition is just another phase of chance
While we're crawling through the old pyramid's floors
(little pharaohs)
And the little black dog, here it comes again
It's a true companion in a foreign land
On a quest for the valley of boojums and birthdays and phonecalls I cannot recall
All of man shan't talk to the one at the helm
And the man at the helm shall talk to no one, shall talk to no one at all
(rule 42)
And a horse is a rabbit of course
(yes, indeed)
Yes, a horse is a rabbit of course

http://youtube.com/watch?v=PDboV5PNefg

Без коментар

На десетина метра преди светофарите на едно от най-оживените софийски кръстовища, една голяма птица настървено кълвеше нещо, сякаш непрестанния поток от коли не я интересуваше. Загледах се в черно-белите й пера и якия й сивкав клюн, който методично се спускаше и вдигаше като игла на шевна машина. Опашката й се вирваше нагоре, когато се навеждаше. Преди колата да се придвижи няколко метра напред, дори успях да зърна лъскавото й като черно мънисто око. Разместването на колите ми позволи да видя премазаното рижаво коте под извития клюн..

Жената..

.. седеше сама на най-безопасното място за самотници в заведение - масата в ъгъла, с гръб към стената и погледът й блуждаеше някъде навън. Не е възможно да разглежда хората, които минаваха пред големите прозорци на кафето, помислих си, главата й беше леко повдигната и мислите й сякаш се провираха между зелените клони на дърветата отсреща. Не изглеждаше нито напрегната, сякаш очаква идването на някого, нито спокойна и доволна от самотата си. Беше.. разпиляно отпусната. Когато отместих погледа си от нея, периферното ми зрение превърна фигурата й в неясен цветен силует и въпреки това, знанието че е още там, вперила очи в света навън или навътре в мислите си, ми носеше някакво странно успокоение, като същевременно възбуждаше любопитството ми.
За секунда ми мина мисълта да отида при нея и да я заговоря, за да получа поне част от отговорите на въпросите, които тя събуждаше, но не го направих, защото усетих че би го приела като грубо вмешателство на непознат. А може би не. Няма как да разбера, защото минути след това тя стана, приглади прическата си и сякаш не тръгна, а заплува към изхода. Проследих гърба й с поглед. Дори няма да я позная, ако я срещна отново, мина ми през ума. Изобщо не бях обърнала внимание на лицето й..
Бавно разбърках капучиното си, ужасена от откритието, че съм приела само като присъствие едно уникално човешко същество, което дори ме бе заинтригувало, без да обърна внимание на външните му характерни особености, които го отличават от останалите..

Питанки

Обречен ли е позитивизмът? По-спокоен ли се чувства човек, ако е защитен от бронята на песимизма? Не наричаме ли често реализъм, страха си да се надяваме на по-доброто или това е по-скоро защитна реакция, предизвикана от преживени разочарования и нежеланието ни отново да се озовем в позицията на наранено и страдащо от неоправданите си надежди същество? По-уязвими ли сме за болката, ако не сме я предвидили и страданието не е ли също толкова болезнено ако е очаквано? Много ли ни струва да счупим черните очила и да започваме всеки път отначало, без да сме обременени от натрупаното горчиво познание? Възможно ли е да усетиш света пълноценно, ако поставиш на лицето си маска и дишаш само през кожата? Страхливи ли сме или това е инстинкта ни за самосъхранение? Боли ли по-малко, ако и ти нараниш отсрещния? Ще разберем ли как изглежда хоризонта, ако никога не напускаме черупката си? Можем ли да се стоплим, ако стоим само на сянка, за да не изгорим?

Те двамата

- Не знам за какво говориш – каза Тя.

- Не знам как да ти го обясня – каза Той. – Не съм сигурен, че и аз самият се разбирам.

- Хайде да започнем разговора отначало – предложи Тя.

- Защо да го правим? – зачуди се Той. – Толкова пъти сме опитвали. Може би просто не ни е писано да се разбираме.

- Някога се разбирахме – отбеляза Тя. – Разбирахме се повече, отколкото много други някога са успели да се разберат.

- Това беше някога – заключи Той и горчивината в гласа му й подсказа, че Той също тъгува по онова време.

- Какво се промени? – искаше да знае Тя.

- Ние се променихме, времето се промени, светът се промени. Не можеш да влезеш в една и съща река два пъти – философски се опита да погледне на ситуацията Той.

- О, я стига глупости – нетърпеливо го прекъсна Тя. – Знаеш, че сме достатъчно умни, за да си обясним нещата и да се опитаме да ги променим към по-добро.

- Защо да ги променяме? – учуди се Той. – Може би „нещата” просто следват естествения си ход.

- Сигурно се шегуваш – Тя изви устни в крива усмивка. – Всичко зависи от нас двамата.

- Ами ако не зависи? – въпросително изви вежди Той.

- Че от кого другиго? – погледна го Тя право в очите.

- Може... може проблемът да няма решение. Може даже да не е проблем, може да е плод на въображението ни. Може да си измисляме занимание за през свободното време, може... – Той спря и затърси продължението.

- Може... просто да се държим глупаво – плахо се съгласи Тя.

- Да, може така само да изпитваме връзката си. Да сме минали на друго ниво, да сме станали по-близки.. – Той не успя да довърши, думата сякаш я ухапа и Тя почти подскочи:

- Това ли е мярката за близост? Да не се разбираме? – изстреля Тя.

- Не издребнявай! – укори я Той, - знаеш че и аз искам да изгладим отношенията си.

- Да беше направил нещо тогава, вместо само да опяваш – нацупи се Тя.

- Стига, мила, - опита се да я успокои Той, - знаеш че тия физиономии не ги обичам, не помагат с нищо. По-добре помисли разумно за...

- Майната му на разумното мислене! – извика Тя. – Писна ми да съм разумна! Ти разсъждаваш ли трезво?

- Опитвам се, - примирено каза Той, - но ти започваш да ме ядосваш с твоите непрекъснати емоционални изблици.

- Моите изблици? – възмути се Тя. – Ами ти? Кой се тръшка като малко дете, когато нещо не е по вкуса му?

- Така няма да стигнем до никъде – мъдро отбеляза Той.

- Значи ще си останем тук – заядливо каза Тя.

- Щом така ти харесва – сви рамене Той.

- Не ми харесва, – оплака се Тя, - но не виждам светлината в тунела. Започвам да се плаша, че нищо няма да излезе.

- Да спрем до тук с разговора – предложи Той. – Имаме и други неща на главата.

- Така е – съгласи се Тя.

„Трябва да сменя тия стари мебели”, помисли си Художника и погледна двете стари кресла. „Вече скърцат, без дори да седя на тях...”

Имало едно време - част 2

Нищо подобно обаче не се случвало. Езерото мързеливо миело основите на голямата скала, точно срещу замислената девойка, а лъчите на слънцето карали повърхността му да изглежда като сребрист похлупак. Дните се редели един след друг като перли в наниз и ако кралят не изпращал доверения си Лио да доведе принцесата от езерото на смрачаване, първите слънчеви лъчи на новия ден щели да заварят Бела на същото място под голямото дърво.
Много се тревожел старият крал за дъщеря си. Опитвал се да заинтригува девойката с интересни предмети от цял свят, но ги намирал небрежно разпръснати из целия дворец. Момичето не се радвало нито на забулените танцьорки с изваяни тела, нито на мустакатите фокусници, които вадели птичета от ръкавите си, нито на гълтачите на саби и огън; в очите й никога не горял огън и както веднъж Лио загрижено споделил с краля, "изглеждала като купчина пясъчни зрънца, която всеки момент ще се разпадне".
Един ден, в двореца съобщили за пристигането на чуден пратеник. Високият точно 80 сантиметра Казимир бил дясната ръка на сина на владетеля на Угавия и пристигал по поръчка на господаря си със златна кутия в едната ръка и свитък хартия в другата. Писмото учтиво съобщавало за недвусмислените намерения на Риас, наследника на трона на Угавия, да поиска ръката на Бела, когато тя навърши 18 години, тоест след по-малко от месец, а в кутията имало, както обяснил Казимир, единствена по рода си вълшебна роза. Цветето било живо, но нежните му листенца били сякаш от метал, нямало нито аромата, нито цвета на роза, а легендата твърдяла, че металът се превръща в най-уханната и красива роза на света, само че никой не знаел при какви точно условия, защото нямало жив свидетел на това вълшебство, а предположенията и историите свързани с розата били толкова много, че никой не знаел каква е истината. Риас давал на Бела този изключително рядък подарък в знак на уважение и надежда тя да приеме предложението му.

(to be continued)