"Имам..

.. много по-голямо търпение за другите, отколкото за себе си, и съм много по-добра да открия най-доброто у другите, отколкото у себе си. Просто съм си такава. Аз съм драскалото на кибритена кутийка. И това е хубаво. Нямам нищо против. По-добре да си качествена кибритена кутийка, отколкото некачествена клечка кибрит."

Х. Мураками, "Норвежка гора"

Егото..

.. не е плевел, който не се нуждае от грижи за да избуява, макар че също като плевелите задушава и подтиска доста други страни от същността ни.
Егото е хищно цвете, което трябва да се подхранва, за да съществува и расте. Храни се с одобрение, с подчинение, със съгласие. Расте върху почвата на собствената ни представа за значимост, която в повечето случаи е илюзорна, защото се крепи върху чужди думи и реакции, а те често пъти не са искрени и умело преследват целта на притежателя си. Ако са - е възможно да са резултат от недостатъчно трезва преценка или да са повлияни от някой друг, сляпо следван като пример източник. И в двата случая, изграждането на самоуважение върху основите на чуждо мнение крие риска от загуба на реална представа за собствена стойност и размиване на индивидуалността. Крачката от консумиращ обожание до превръщане в храна на собственото си его е удивително лесна, изведнъж да загубиш тухличките, от които го изграждаш - също. Мнението на хората е с рязко променлив характер, тъй като е склонно да зависи от тенденции, дружески кръг и желание за вписване в мнозинството.
Да уважаваш себе си заради това, което мислят другите за теб е като да ходиш по въже - в голяма степен зависиш от вятъра. Аз не бих прекарала живота си в страх вятърът да не се усили или да смени посоката си. В моето море корабите се задвижват от двигатели с вътрешно горене, а вятърът е добре дошъл, стига да не се взима на сериозно :)

You'll never be lonely if you like the person you're alone with

В неделния юлски следобед, София прилича на куче, което временно се е отървало от досадните бълхи в козината си и се е изтегнало доволно под слънчевите лъчи. Филмът се върти на бавни обороти, даже върволицата от сватбени коли окичени с балони не бърза за никъде, усетили че лятното изкривяване във времето ще ги отведе до където са тръгнали и без обичайната припряност и суетене. Ако в тая застиналост мине кола, която се движи с висока скорост, като нищо ще остави след себе си размазана следа върху картината.
Безкрайно уважавам хората, които се чувстват комфортно сами със себе си. Не посягат към мобилния в джоба си, за да запълнят времето, през което се преместват от точка А до точка Б; не се стараят да изглеждат заети с ровене в чантата си или джобовете си, ако погледът ти случайно се спре на тях; не се опитват да изглеждат целеустремено вървящи или съсредоточено разглеждащи, за да не ги заподозреш в самотност; не фиксират часовника си с нетърпелив поглед, който казва "чакам някого, не си мислете че съм сам/а".
Сетивата ни приемат света най-пълно, когато не са ангажирани с нечие чуждо присъствие, не сте ли забелязали? Не апелирам към отчуждаване, нито към самоцелно отделяне от социума, общуването е приятна необходимост, но ми се струва, че собственото, личното, най-интимното единение със заобикалящото ни е жестоко пренебрегвано, заради широко разпространеното схващане, че изживяването е по-стойностно ако е споделено. Обръщаме ли достатъчно внимание на риска общият дух да повлияе на индивидуалното ни възприятие и не се ли оставяме прекалено лесно да бъдем моделирани от представата на някой друг за честотите, на които е "необходимо" да се настроим, за да заемем достойно мястото си в света. В стремежа си да оправдаем очакванията на другите за нас и да се впишем в картината, се превръщаме в още една тухла в стената, загладили различията, прегърнали нормата, усилено кимащи след всяко ново правило, което измества центъра на собствената ни тежест, в името на това да не бъдем отхвърлени и обявени за аутсайдери. Колко му е да поизмениш възгледите си, за да бъдеш приет в големия организъм с отворени обятия. Малко тук, малко там, едно-две кръцвания няма да се отразят на цялостния дизайн, ден след ден от уникален артикул се превръщаме в прет-а-порте, готова за носене обвивка, еднакви по размер, с малко разлика в цвета, като "жълтите" павета, по които бавно се развива кълбото на лятна София..

Най-горният пласт

Нивото, на което не задаваш въпроси. Приемаш фактите такива каквито са и се опитваш да свикнеш с тях. Приемаш, че не те интересува защо се е стигнало до там. Убеждаваш се че не те интересува по-точно, защото за всичко си има причина, нищо не е случайно и това много добре го знаеш. Пренебрегваш чувствителните сензори от по-долните пластове. Показваш на другите, нерядко съвсем убедително, че не усещаш сигналите им. Искаш да изглеждаш неуязвим, затрупваш вътрешното с тонове горни пластове, понякога дори самият ти забравяш че съществува, защото с времето си го приспал. Няма как да го убиеш обаче. В нас дремят мигащи сензори, като от вътрешността на космически кораб и всеки незачетен импулс отнема по нещо от истинското ни аз. Не сме себе си, за да се предпазим, видоизменяме се в стремежа си да не показваме слабост или заинтересованост, за да не се наложи да понасяме рикошетите им. Мимикрията е самозащита и признание за слабост, истинската сила е не да отблъскваш стрелите с дебела слонска кожа, а да си позволиш да заплачеш когато те прободат, особено пред някой друг..

Кадри_Автентични_оТ Пловдив

Опашката в 8.30 пред сградата на пловдивския КАТ е като част от нискобюджетен холивудски екшън. Статистите са много, търпеливо чакат да си кажат двете реплики, завързват мимолетни запознанства помежду си, обединени от общата загуба на време. Отсреща, обезглавен стълб за осветление напомня на изгоряла до половината кибритена клечка. Великолепните увиснали мустаци на мъж в сигнално жълта жилетка ме подсещат, че на друга снимачна площадка явно правят римейк на "Време разделно". Повечето от статистите очевидно признават безусловното предимство на джапанките и леките летни сандалки, има ги във всякакъв вид и форма. Миризмите също. Добре че все още е сутрин, по обед ароматите ще са еволюирали в нещо много близко до биологично оръжие - вдишваш и умираш в мъчителни конвулсии. Мъж в униформа, с походка на Рамбо, е надянал съсредоточено-отговорна физиономия, тип "Добре че сме ние да се грижим за спокойствието ви". Поглеждам "спокойните" граждани около мен, примирено преместват тежестта си от единия на другия крак и изобщо не ми изглеждат доволни от закрилата му. "За какво е опашката?", пита неразбрал. "Затвориха солариума", ми се ще да му отвърна, "и тук е доста удобно да зачервиш врат, заповядайте при нас". Моят, белият, вече започва да усеща UV лъчите, скоро ще заприличам на добре препържена поничка.
Зад гърба ми е първата линия на римския, извинете ромския квартал. Приятни къщички. Трудолюбивите им обитатели сигурно вече изкарват прехраната си по улиците, за разлика от нас. Ние, чакащите, имаме удоволствието да си спомним за черноморието ни и по-точно какво е усещането след един час без шапка и чадър на плажа. Аз съм от привилегированите, само придружител съм, мога да се разходя до края на опашката без да се боя че ще си изпусна реда. Правя го. Един от последните обобщава ситуацията по телефона: "А, не ме чакайте, тука ще откарам най-малко до обяд".
На връщане имам щастието да мина зад първата линия симпатични къщички на ромския квартал. Това, което виждам, поразително прилича на кадри от военен репортаж.
Мила родино..

Истината..

Колкото и да я определяме като "нещо относително" и "различна за всеки" има ясен и болезнен контур.
Истината не е гола, макар че те кара да се чувстваш такъв, когато я обличаш с думи.
Истината е бял, ефирен ангел, защото те прави свободен, макар че те изправя срещу всичките ти мрачни чудовища.
Истината е смелост да загубиш всичко което имаш, освен себе си, въпреки себе си, намирайки себе си.
Търся се..

Съботно

Във въздуха витае спокойствие, ако това е думата, с която да назовеш това, което остава, ако всички са заети с нещо точно определено, никой не се лута безцелно и животът убедително тече по разклоненията си, като кръв, задвижваща огромен организъм. Ситуацията ми напомня за мравуняк, в който всяка мравка подсъзнателно знае ролята си и тича насам-натам, за да я изпълни. Само че, в този случай хората седят, само очите и ръцете им се стрелкат насам-натам, а устните им се движат. Никой не рее поглед, от тях извира енергия, сякаш съботната сутрин е заредила батериите им и те, измили от себе си делничното напрежение, кипят от желание да изразят себе си. Не, почакайте, на съседната маса говорят за работа, чертаят линии, пишат цифри, обсъждат дали наклона да е наляво или надясно. Дамата с късите панталони компетентно обяснява, а мъжът срещу нея, който заема пространство за двама, е обгърнал подмишниците си и кима, сипейки въпрос след въпрос. От тонколоните се лее музика като от стар детективски филм и ме кара да очаквам Филип Марлоу всеки момент да влезе и да повдигне галантно крайчеца на шапката си. Хладно е като в оазис, виждам как навън струйка пот се стича по слепоочието на преминаващ човек, който бърка в джоба си, вади кърпа и трие лицето си. В какво убеждава събеседничките си мъжът със синята блуза не знам, но жестикулира все по-настойчиво, ръцете и пръстите му танцуват непрекъснато, той чертае въображаеми линии във въздуха, около тялото си, разперва ръце, скръства ги като за молитва, после размахва пръст, прилича на черен пастор от неделна служба, къде са негърките в дълги роби, които да пляскат с ръце, полюшвайки пълни тазове в подкрепа на думите му.. Ставам за нова порция салфетки и се разминавам с Ивайло Христов. Има същата многострадална физиономия като по телевизията, поглежда ме право в очите, навеждам поглед, иска ми се да го заговоря и да му кажа колко голям почитател съм му, вместо това се връщам на масата и забивам поглед в бележника си. Чудя се какво минава през главата му и как бих реагирала, ако стане и започне някой монолог, от който да ме заболи корема от смях. Като че ли не му давам право да бъде обикновен човек, веднага се опитвам да го вкарам във вече изградения образ в главата ми. До него сяда девойка. Той й говори. Гласът му.. Краищата на устата ми започват да се разтягат. Не чувам какво говори, само отделни думи, но тембърът на гласа му ме кара, като кучето на Павлов, да се усмихвам. А той е сериозен, споменава думите "ужасно", "проблем", "общество". Не го виждам, хубавата дълга, тъмноруса коса на девойката го скрива. Радиотеатър. Пиесата е драматична. Тя мълчи. И аз бих мълчала, не бих го прекъсвала. Става ми топло, въпреки хладината, която се засилва. Отново се сещам за мравките и се питам, дали някоя от тях изпълнява ролята на наблюдател, като мен..