Нивото, на което не задаваш въпроси. Приемаш фактите такива каквито са и се опитваш да свикнеш с тях. Приемаш, че не те интересува защо се е стигнало до там. Убеждаваш се че не те интересува по-точно, защото за всичко си има причина, нищо не е случайно и това много добре го знаеш. Пренебрегваш чувствителните сензори от по-долните пластове. Показваш на другите, нерядко съвсем убедително, че не усещаш сигналите им. Искаш да изглеждаш неуязвим, затрупваш вътрешното с тонове горни пластове, понякога дори самият ти забравяш че съществува, защото с времето си го приспал. Няма как да го убиеш обаче. В нас дремят мигащи сензори, като от вътрешността на космически кораб и всеки незачетен импулс отнема по нещо от истинското ни аз. Не сме себе си, за да се предпазим, видоизменяме се в стремежа си да не показваме слабост или заинтересованост, за да не се наложи да понасяме рикошетите им. Мимикрията е самозащита и признание за слабост, истинската сила е не да отблъскваш стрелите с дебела слонска кожа, а да си позволиш да заплачеш когато те прободат, особено пред някой друг..
2 коментара:
Е това вече направо ме застреля...
Ем.. от дартса ще да е, нали съм свикнала да се прицелвам ;)
Публикуване на коментар