Къщата губеше керемидите си като старица косите си. Силният вятър събаряше разхлабените и потъмнели от времето керамични плочици и когато някоя от тях паднеше с трясък на двора, котките се разбягваха с ужасено квичене.
Старата къща помнеше и по-добри времена. Преди години, когато мазилката й беше още прясна, а дървенията на прозорците лъщеше от блажната боя, в мансардата живееха художник и малкото му момиченце. Ния спеше в малка, скосена от едната страна стая, в която винаги миришеше на градински цветя от букетите с които момиченцето пълнеше стъклени буркани, а в голямата стая, пълна със стативи, изцапани с боя парцали, тубички застинали в невероятни форми от трескавото изстискване и четки с различни размери, живееше баща й. В ателието му винаги цареше хаос, той не смяташе за нужно да подрежда, а малката се беше отказала, след като веднъж по невнимание изхвърли, както в последствие се оказа, три от най-ценните бои на баща си. Момиченцето не можеше да разбере какво толкова специално има в изкривените и омазани с петна от пръсти, прилични на кучешки изпражнения тубички, но свикна да не пипа нищо в голямата стая и влизаше там само за да занесе на баща си чаша чай и да провери какво ново има на покритите с тензух платна.
Баща й рисуваше основно коне. Големи табуни с развети гриви или малки кончета, току-що изправили се на тънките си крачета, черни арабски кобили с луд пламък в очите или петнисти жребци с изящни задници. Обичаше да казва, че свободните коне са като вятъра - може да те погалят ласкаво като бриз, а може и да минат през теб като буря.
Ния с удоволствие слушаше разказите на баща си за коне непознали ездачи и мечтаеше някой ден да впие пръсти в гривата на някой от тях, да усети парещия му дъх и дълго да му говори за хилядите моменти на трепетно очакване преди срещата им.
Как да се грижи за малката си градинка беше научила от баба си Рената. Старата жена почина внезапно в съня си преди година и половина и двамата с баща й, след като се посъвзеха от удара, решиха че не могат да продължат да живеят на място, пропито с уханието на лавандуловия спирт и подправките на Рената, продадоха къщата, в която Ния беше израснала и се преместиха.
Парите им стигнаха само за двустайната мансарда със светла кухня, но промяната посъживи и двамата, и Ния, като истинска малка Рената, веднага запретна ръкави и започна да запълва кафявото парче земя, което собственикът им даде без пари, с цветята на баба си.
Малката градинка беше като уютно, галещо окото одеалце от цветни парчета. Здравецът се редуваше с латинки и петунии, а петльовият гребен гордо пазеше нежните теменужки. Когато се върнеше от училище, първата работа на Ния беше да провери дали цветята й са добре, после доволна изтичваше нагоре по витата стълба да целуне баща си по изцапания нос.
Един ден, Ния намери градинката си разкопана и разровена сякаш хала беше вилняла. Смачканите цветя унило застилаха земята с килим от листенца, а стъблата им бяха полуизтръгнати. Детето с мъка преглътна сълзите си, седна насред унищожената си гордост с широко отворени очи и се зачуди кой би могъл да й причини това. Съседите нямаха нищо против цветното петно, дори окуражаваха малката градинарка, сигурно беше някой лош непознат заключи тя и се замисли след колко време щеше да има отново градинката си.
В следващия момент, по каменната пътечка, която свързваше улицата и вътрешния двор влетя малък черен кон, а под копитата му или изхвърчаха искри, или на Ния й се привиждаше. Той обиколи детето няколко пъти, като изцвилваше и ноздрите му потрепваха, а момиченцето, което за пръв път виждаше жив кон, зяпна от изумление и възхитено загледа малкия разбойник без да помръдва.
Конят спря на около половин метър от нея и внимателно я погледна, после вдигна предния си ляв крак, постоя така няколко секунди и изчезна както се беше появил - като мълния.
От къде се беше взел коня Ния не знаеше, след няколко дни се чу че през града минава цигански катун, техен ли беше никой не разбра, а и черният дявол не се появи отново.
Момиченцето се захвана с опустошената си градинка, а споменът за впереното в нея, лъскаво като голямо мънисто око, никога не я напусна. Сега като погледнеше картините на баща си, те сякаш оживяваха; конете се движеха, говореха й; тя прекарваше повече време в стаята на баща си, отколкото при цветята.
След време, самата тя започна да рисува, премести се в голяма къща в подножието на хълма, имаше добре поддържана градина която обожаваше, но не спираше да мечтае да я види разорана от копита на сутринта..
Старата къща помнеше и по-добри времена. Преди години, когато мазилката й беше още прясна, а дървенията на прозорците лъщеше от блажната боя, в мансардата живееха художник и малкото му момиченце. Ния спеше в малка, скосена от едната страна стая, в която винаги миришеше на градински цветя от букетите с които момиченцето пълнеше стъклени буркани, а в голямата стая, пълна със стативи, изцапани с боя парцали, тубички застинали в невероятни форми от трескавото изстискване и четки с различни размери, живееше баща й. В ателието му винаги цареше хаос, той не смяташе за нужно да подрежда, а малката се беше отказала, след като веднъж по невнимание изхвърли, както в последствие се оказа, три от най-ценните бои на баща си. Момиченцето не можеше да разбере какво толкова специално има в изкривените и омазани с петна от пръсти, прилични на кучешки изпражнения тубички, но свикна да не пипа нищо в голямата стая и влизаше там само за да занесе на баща си чаша чай и да провери какво ново има на покритите с тензух платна.
Баща й рисуваше основно коне. Големи табуни с развети гриви или малки кончета, току-що изправили се на тънките си крачета, черни арабски кобили с луд пламък в очите или петнисти жребци с изящни задници. Обичаше да казва, че свободните коне са като вятъра - може да те погалят ласкаво като бриз, а може и да минат през теб като буря.
Ния с удоволствие слушаше разказите на баща си за коне непознали ездачи и мечтаеше някой ден да впие пръсти в гривата на някой от тях, да усети парещия му дъх и дълго да му говори за хилядите моменти на трепетно очакване преди срещата им.
Как да се грижи за малката си градинка беше научила от баба си Рената. Старата жена почина внезапно в съня си преди година и половина и двамата с баща й, след като се посъвзеха от удара, решиха че не могат да продължат да живеят на място, пропито с уханието на лавандуловия спирт и подправките на Рената, продадоха къщата, в която Ния беше израснала и се преместиха.
Парите им стигнаха само за двустайната мансарда със светла кухня, но промяната посъживи и двамата, и Ния, като истинска малка Рената, веднага запретна ръкави и започна да запълва кафявото парче земя, което собственикът им даде без пари, с цветята на баба си.
Малката градинка беше като уютно, галещо окото одеалце от цветни парчета. Здравецът се редуваше с латинки и петунии, а петльовият гребен гордо пазеше нежните теменужки. Когато се върнеше от училище, първата работа на Ния беше да провери дали цветята й са добре, после доволна изтичваше нагоре по витата стълба да целуне баща си по изцапания нос.
Един ден, Ния намери градинката си разкопана и разровена сякаш хала беше вилняла. Смачканите цветя унило застилаха земята с килим от листенца, а стъблата им бяха полуизтръгнати. Детето с мъка преглътна сълзите си, седна насред унищожената си гордост с широко отворени очи и се зачуди кой би могъл да й причини това. Съседите нямаха нищо против цветното петно, дори окуражаваха малката градинарка, сигурно беше някой лош непознат заключи тя и се замисли след колко време щеше да има отново градинката си.
В следващия момент, по каменната пътечка, която свързваше улицата и вътрешния двор влетя малък черен кон, а под копитата му или изхвърчаха искри, или на Ния й се привиждаше. Той обиколи детето няколко пъти, като изцвилваше и ноздрите му потрепваха, а момиченцето, което за пръв път виждаше жив кон, зяпна от изумление и възхитено загледа малкия разбойник без да помръдва.
Конят спря на около половин метър от нея и внимателно я погледна, после вдигна предния си ляв крак, постоя така няколко секунди и изчезна както се беше появил - като мълния.
От къде се беше взел коня Ния не знаеше, след няколко дни се чу че през града минава цигански катун, техен ли беше никой не разбра, а и черният дявол не се появи отново.
Момиченцето се захвана с опустошената си градинка, а споменът за впереното в нея, лъскаво като голямо мънисто око, никога не я напусна. Сега като погледнеше картините на баща си, те сякаш оживяваха; конете се движеха, говореха й; тя прекарваше повече време в стаята на баща си, отколкото при цветята.
След време, самата тя започна да рисува, премести се в голяма къща в подножието на хълма, имаше добре поддържана градина която обожаваше, но не спираше да мечтае да я види разорана от копита на сутринта..
Няма коментари:
Публикуване на коментар