Покана за..

На Владимир Владимирович, с уважение

  “Имам за Вас една добра и една лоша новина.”, каза Професорът и си облиза очилата. Тънките косми на перуката му се ветрееха като кокоша перушина, макар че въздухът в кабинета не помръдваше. Обратно на сърцето на ПарапЕтков, което при думите “лоша” и “новина”, казани една след друга, лудо заблъска в гърдите му като чук на ковач гонещ краен срок на поръчка.

   “Вие, драги мой, не сте болен.”, продължи човекът зад бюрото. “Всъщност сте напълно здрав. Отчайващо здрав, дори бих могъл да допълня. Здрав сте като, така да се каже, новия ми стоманен сейф, за който платих цяло състояние.” Той помълча, за да погледа как сравнението му смутено се измъкна по чорапи от стаята и от притеснение затръшна вратата. От очилата му се стече набрала инерция слюнка и с трясък падна на пода. От новообразувалата се дупка се подаде сива миша глава, озърна се с тренирани движения и бързо изчезна.

   Пръстите на Професора забарабаниха по дървената повърхност. Ритъмът почти съвпадна със сърцебиенето на ПарапЕтков, после показа оригиналност и се видоизмени в съпровод на зулуски сватбен ритуал. “Защо сте обул тези грозни чорапи?”, строго попита притежателят на десетте барабанни палки. “Изобщо не си отиват с.. За какво говорехме? А, да – здравето Ви. То е с напълно ясно и обособено присъствие, без пукнатини. В организма Ви е светло като бял ден и да искате, не бихте могъл да се разболеете.” Той подуши въздуха и с отвращение добави “Но този одеколон.. Сигурен ли сте, че не сте се напръскал с дезинфектант?”

   “А.. лошата?”, най-накрая плахо успя да артикулира ПарапЕтков и още повече стисна колене. Едната му обувка закачливо се изплези на другата и после се скри зад прасеца.

   “Лошата винаги я наказват накрая, нали знаете?” Въпросът, произнесен с нетърпящ възражение тон, седна на края на бюрото и загледа нагло.

   “Не, аз за новината, нали казахте..” Гласът на ПарапЕтков изтъня до степен на невидимост.

   “Нетърпеливи сме, а?”, намигна му професор Сандъков. “Не бива така, ПарапЕтков, къде остана търпението? Ами благостта? Хубава работа, като дете сте”, нахока го той и духна върху влажните стъкла на очилата. В лявото се оформи картина на езеро забулено в мъгла, примигна два пъти и изчезна.

   “Ама все пак, нали за мен.. редно е да кажете, вълнувам се..”, запелтечи ПарапЕтков, кихна и от смущение забрави да си каже “наздраве”.

   “Ех, все за Вас, все за Вас, егоистично някакси.. Хайде за разнообразие да поговорим за мен”, смигна му Професорът. “Ето например вчера, Махагона Сандъкова, милата ми уважаема съпруга имаше рожден ден. Вие, Парапетков, пръста не си мръднахте да се поинтересувате, да я поздравите, букетче да поднесете. А тя, знаете, се беше приготвила, супичка беше сготвила, белтъци на сняг беше разбила, после децата такъв хубав снежен човек направиха, даже морковче му забодоха..”

   “Но аз не знаех, Бога ми, та нали съм тук при Вас от цяла седмица, все ме изследвате и изследвате. Дори не познавам съпругата Ви! Кажете ми, моля Ви, лошото, вътречерепното ми налягане се увеличава заплашително, ръцете ми треперят, а вие нехаете!”, стреснат от собствената си дързост ПарапЕтков се присви на стола и затвори очи.

   “По-полека, по-полека и до там ще стигнем, за къде сте се разбързал, влак ли гоните, любезни?”, изсумтя Професорът и по бузите му избиха червени розови пъпки, които цъфнаха и прецъфтяха за 30 секунди. Сандъков наблюдаваше с гордост процеса, а ПарапЕтков от напрежение започна да се смалява с по 2 милиметра в минута.

   “Спрете с това нахално поведение или ще се нацупя и нищо няма да Ви кажа!”, предупреди го Професорът и злобно присви очи. “Няма да я караме както Вие решите я! Достатъчно главоболия причинихте на всички ни. А и това е моят кабинет, тук мога да правя каквото си искам!” И за да го докаже той стана, издърпа произволен том от библиотеката, отвори го и започна да къса страници от него и да ги пуска на пода.

   ПарапЕт ПарапЕтков го гледаше изпод вежди и кривеше уста. Въздухът вече не му стигаше; той провери – беше му останал съвсем малко.

   Огънят лумна изневиделица. Сандъков не пушеше, но винаги носеше в джоба си кибрит за случаи като този. Страниците се гърчеха една върху друга и почерняваха от безплодните си усилия да останат цели. Замириса неприятно. В пристъп на ентусиазъм, Професорът беше прибавил и перуката си. Пламъчетата закачливо играеха по очилата му. На криеница.

   “А новината..”, подхвана пак ПарапЕтков.

   “Ех, ПарапЕт,”, свойски, почти любовно изгука Сандъков. “Новината, та новината. Ами добре, ето я Вашата новина. В страната ни не е имало по-здрав 33годишен човек от Вас. Ни ко га! Направихме всички необходими изследвания, използвахме най-модерната апаратура и нищо не открихме. Разбира се, опитахме се да го скрием, но се разчу. Лаборантите, знаете, са приказливи; администраторките също. Хората започнаха да говорят, завиждат, безпокоят се заради Вас. Та Вие не знаете дори какво е главоболие, кръвното Ви с години не е мръднало с един пункт, захарта Ви е прекрасна, органите Ви са като на новородено, пълно безумие. Повечето хора не могат да си позволят дори половината лекарства, от които имат нужда, а ето ви Вас – здрав като скала.” Разочарованието в гласа на Сандъков беше толкова наситено, че ПарапЕт почти видя очертанията на силуета му. Професорът щракна с пръсти и сивкав лист хартия, явно добре дресиран, скочи от купчината пред него и застана на долния си ляв ъгъл. Буквите в него се разтанцуваха по двойки, после отново се подредиха в изходно положение.

   “Ето тук всичко е написано.” Сандъков енергично разтърси листа и една невнимателна запетая се плъзна през края му, застина в недоумение във въздуха и после се разтвори в себе си. “Здравното министерство реши да Ви приспи. Не се безпокойте, безболезнено е. Ами че Вие сте бомба със закъснител, ПарапЕтков. Хората само това чакат – повод за безредици. Не можем да си го позволим. През последните 5 дни от престоя Ви тук, се опитахме да вкараме в организма Ви 35те най-опасни вируса на последните 150 години и знаете ли какво се получи? Ни що!”, пораженчески отрони Професорът и недоволно издаде напред долната си устна. “Вие отхвърлихте най-заразните болести на последните 2 века! Нечувано! Какво ще Ви правим такъв, а ПарапЕт? “

   Изчезналата запетайка се беше превърнала в лявата вежда на ПарапЕтков и сега извита като по учебник се надвесваше над левия му клепач.

   “Как “приспи”?”, едва сега Парапет започна да осъзнава значението на думата.

   “Ами така. Завинаги. Публично. Утре.” Професорът загрижено се загледа в паяка на корниза. Отглеждаше го от няколко седмици и доста беше свикнал с него, но на горката животинка май не й оставаше още много, вече не пъплеше насам-натам като преди. Натъжено въздъхна, но с удоволствие проследи как, след като натисна бутона под бюрото си, двама яки санитари извлякоха навън ритащия, крещящ обидни думи ПарапЕтков.

   Паякът нямаше време за развлечения. Той делово побутваше оплетената с тънки нишки слюнка муха, която вече спираше да помръдва..

Никос

Никос разбра, че животът му никога няма да бъде същият в деня, когато навърши 40. Толкова се беше ужасявал от този момент, че когато наистина настъпи се почувства като гол охлюв – открит и уязвим за света. На 20, 40годишните му изглеждаха като грохнали старци; на 40, 20годишните му изглеждаха като деца. Е, с изключение на девойките с дълги крака и къси поли, разбира се.

   Никос не беше грък. Името си дължеше на влюбената си в творчеството на Казандзакис майка, която знаеше цели пасажи наизуст и често ги цитираше с вперен някъде напред поглед. Майка му цял живот мечтаеше за свободния дух на Зорба и за дни и нощи изпълнени с морски мирис. След като помълчеше изразително няколко минути, тя се сепваше и отиваше да мие чиниите, да реже лук или да разбърка супата. Детето си възпитаваше в любов към живота. И Никос обичаше. Обичаше да го глезят, да му угаждат и да го обичат. Така, както правеше майка му. Само че, първо за съученичките му, а после и за всички останали жени в живота му това не важеше. Всяка от тях искаше той да се грижи за нея и да я глези. Беше го правил, но му идваше толкова неестествено и така го уморяваше, че нито една жена не се задържаше в живота му. До 40тия му рожден ден.

   В ресторанта, където Никос събра няколко приятели да почерпи, беше пълно с хора. Някаква счетоводна фирма имаше банкет и повечето от служителите й бяха жени. С най-различна форма и цвят. Някои от тях дори бяха хубави. Той по навик огледа 2-3 задника и още толкова чифта цици и после мисълта му се върна към разговора на масата.

   В 21.30 Никос навърши 40 години. В 21.45 стана, за да отиде до тоалетната. Ресторантът беше хубав, но тоалетната беше унисекс и на вратата той почти се сблъска с девойката, която излизаше. Тази беше от хубавите и вероятно надутите, си помисли той, защото девойката веднага го изгледа все едно е онова на подметката й, което току-що е настъпила. “Извинете”, каза Никос и в този момент всичко се промени. Девойката го зяпна изумена и започна да се извинява за причиненото неудобство. Никос на свой ред я изгледа изненадано, после надутият му мехур го сръчка в слабините, той влезе в тоалетната и забрави за случилото се. Само за 15 минути, защото подпийналите му приятели шумно го накараха да стане и да каже няколко думи по повод кръглата годишнина. След второто му изречение, врявата в ресторанта беше стихнала и всички жени го гледаха сякаш беше таблетка Прозак. В този момент той осъзна, че нещо в гласа му ги караше да спират да мислят. А да накара една жена да спре да мисли без грам физическо усилие, досега не му се беше случвало. Никос говореше глупости, девойките зяпаха унесено и накрая на вечерта той се прибра с двете най-хубави и с още 30на телефона, надраскани на брандирани салфетки.

   “Гласът ти ме кара да изтръпвам”, по-късно каза едната. “От думите ти ме побиват тръпки и забравям да дишам”, каза другата. Тази нощ, Никос почти постигна нирвана. Двете девойки сбъдваха мечтите му една по една и не искаха нищо в замяна, само да го слушат.

   Три дни след това, след един баскетболен мач, Никос почти умря от ужас, когато прегракналият му глас пропусна да произведе очаквания ефект върху русата барманка. След този случай той пазеше гласа си като зеницата на окото си и скоро потъна в такива неспирни секс игри с толкова разнообразни партньорки, че едва успяваше да се наспива поне 2 дни в седмицата. Всички от жените, които преди да го срещнат посещаваха психотерапевт спряха и до една казваха, че гласът му е единствената терапия, от която имат нужда. След 2 месеца стана най-популярният мъж в страната. Започна да води предаване за жени и нямаше никакво значение какво им говори, те винаги го слушаха в унес. Канеха го навсякъде, спираха го по улицата, гледаха го с влажни погледи. Времето минаваше, Никос се къпеше в женско внимание и не можеше да се нарадва на късмета си. Съдбата му беше направила идеалния подарък, за да смекчи удара от кошмарните 40. И добрата новина беше, че това щеше да продължи до края на живота му.

   Така поне си мислеше той. До 41вия си рожден ден, когато в 21.33 Никос научи лошата новина - гласът му вече действаше само на мъже..

Книгите

Аз бях малък книжен плъх. Вече не съм толкова малък, предвид възрастта и размерите и не толкова плъх, поради афинитета ми към Нейно Величество Котката, но все по-книжен.

   Баба ми ме научи да чета на 4 години и няколко месеца. Не беше поради огромното й желание, а от чиста самозащита. Колкото и да беше държелива жена, лека й пръст, нервите й поддаваха пред непрекъснатото ми влачене след полата й и мрънливото “Почети ми, бааабо, моооля те!”.

   След като разбрах, че не е нужно някой друг да ми държи книгата, най-напред колебливо, а после жадно, започнах да поглъщам детската ми библиотека, която майка ми не спираше да попълва, после детския отдел на кварталното читалище и накрая, след като се убедих че не мога да чета по-бавно за огромно мое съжаление, (а вярвайте ми дълго и упорито опитвах) беше ред на впечатляващата библиотека на родителите ми.

   Вече като възрастен човек разбрах, че съществува понятието “травми в детството” и осъзнах, че голяма част от моите странности водят началото си от неизбежното въздействие върху крехката ми детска психика на безмилостната проза на Зола и Мопасан. Последният давеше жени на нормандски селяни в бъчви с алкохол, обясняваше как прасета невинно изяждат стопаните си и това така надгради философията на безспорния ми гуру Карлсон, който живее на покрива, че всичко се сля в безкрайна върволица от деца, търсещи приключения; престъпници с добри сърца и зли полицаи; умиращи от глад бедняци по парижките улици, принцове, превърнати в лебеди; жени които се събличат за един хляб; младежи, които убиват заради пари и после полудяват от вина и още, и още..

   В трети клас започнах да пиша роман за пирати в тетрадка на квадратчета. Баща ми беше толкова горд, че почти като Карлсон, който всеки ден изважда от саксията прасковената костилка, за да види колко е пораснала и той всеки ден проверяваше какво е родило въображението ми и с нескрита радост броеше грижливо написаните редове. Майка ми, в това време, беше заета да промива многобройните ми ожулвания и натъртвания от падане от колело, дървета, стени, огради, всъщност почти всичко, което е на поне 2 стъпки от земята.

   Четях нощем. Денем пишех домашни и вършех лудории. Не помня кога спях.

   Бавно, понякога не толкова бавно, но методично и с любов трупах книги като катеричка орехи. Хората свикнаха да не се чудят какво да ми подаряват. Свикнаха и да ме питат “Тая имаш ли я?”, за да не повторят някоя. Както сега на всеки 2-3 месеца гледам “Две димящи дула” или “Глутница кучета”, така тогава на всеки 2-3 месеца препрочитах Карлсон. Била книга за деца. Как не! Мъдростта на вековете е скрита в нея. Освен това е безумно забавна. Да си мъдър и в същото време забавен – няма толкова впечатляваща комбинация. Да си вдигнат ръцете които го могат. Аз познавам една такава жена – и тя (без)умна по своята същност, ужасно мъдра за възрастта си и с удивителната способност да ме разсмива, докато ми трие сол на главата. Не защото ми е весело, а защото от устата й капят бисери като в българска народна приказка. Въпросната жена е най-добрата ми приятелка, да ми е жива и здрава!

   По-късно напълних рафтовете с Фауълз, Набоков, Виан, Мураками, Стивън Кинг. Те са забавни колкото катафалка. Обаче са големи. По-големи са от шума който вдига ламборгини първите 10 секунди. А тоя шум може да ви разплаче. Те също. Само че няма да си останете само със сълзите – ще ги роните сковани от ужас или недоумение как тия хора могат да пишат така и от коя планета са. Като казах “планета”, за малко да забравя Рей Бредбъри; виното му от глухарчета, което ще върже сърцето ви на панделка и ще ви остави завинаги дете и книжната му полиция. Колко нощи подред сънувах как униформени нахлуват вкъщи и изгарят my precioussss хартиени дечица..

   Кадърните пишещи и жадните четящи, те да са живи! Както казва Торин, син на Траин и внук на Трор: “Дано козината по краката им никога да не опада, а виното и бирата им да са все така хубави!” Това, че все още ги има е добрата новина. Лошата е, че за съжаление “книга” е обидна или ненужна дума за огромен брой хора, a IQ-то им е по-малко от размера на обувките..

Реклама на слушалки. Каквито и да е.

Маршрутка. Номер 29.

"Бате, цял живот чакам тая жена да ми пусне, ся не знам к'во ми става.." .. "Хобит, да те е*а в болида, ае не ме засичай. Е аз съм зад петицата де, баба ти ли да е?" .. "Няма да дойда, Танче, гле'й последния път к'во стана, тря' да ставам рано, вие излезте да хапнете, а после като се приберете, всяка да ми звънне и да ми разкаже нейната версия за вечерта." .. "Любчо, сложи картофите да се варят, аз се прибирам." .. "Гле'й, гле'й к'во качване само!" .. "Госпожо, айде само не се бутайте, много ше ви замоля!" .. "Поркаш, а? Кой ще те кара на връщане, Грозния ли?" .. "Маамо, падна ми дъъвката." .. "А'е гледай къде караш бе, изрод!" .. "Симона, утре в 7, да не се налага пак да се търсим." .. "Господине, дадох Ви два лева!" .. "Колежке, мръдни малко тая чанта!" .. "Тук ли слизаме, брат?" .. "Не бе, тъпсън, на Плиска." .. "Баси шефа колко е смотан.." ... "Тебе пък кога не съм те почерпил бе, ай гле'й си работата." ..

Маелстрьом

   “Събуди се облян в пот”.  Фразата се беше вкопала в ума му от евтина кримка с меки корици, която през последната седмица четеше в трамвая, докато отиваше на работа. Не си спомняше защо героят се събужда облян в пот, вероятно ставаше въпрос за кошмари, едва ли потта беше резултат от сънища за розови слончета или девойки по бикини.

   Беше се събудил в чудесно настроение, без спомен за сънища; от тогава бяха минали 2 часа и за около 120 минути фразата за потното събуждане се беше появила около 15 пъти. Тостерът изплю две филийки - “Събуди се..”, момичето от прогнозата говореше за затопляне – “..облян в пот..”, репортаж за пожар в столичен блок и навременното му гасене – “..облян..”. Плочата се въртеше отново и отново. Потърси книгата, за да провери каква беше причината за обливането в пот и осъзна, че я беше оставил на седалката на седмИцата. Беше от тия романи, които забравяш веднага щом прочетеш; не си спомняше нито заглавието, нито автора, нито имената на героите – Том, може би Тим.. Защо въпросният се събуждаше облян в пот и защо това се беше загнездило така упорито в мислите му започваше да го тревожи.

   По-късно оглеждаше седалките в трамвая с натрапчивото усещане, че книгата е някъде там, само че преминала в друго измерение и тайничко се надсмива над явната му безпомощност да овладее ситуацията. Глупавата фраза се превръщаше в мантра, която изгонваше всички останали мисли от главата му. От чудесното му настроение сутринта не бе останал и помен.

   В офиса обърка два документа, разля си кафето върху купчина стари бележки и се спъна в стола си. Колегата му отдясно усилено печаташе нещо и на челото му се беше оформила голяма капка пот. По дяволите! Дали и той се беше събудил облян в пот или сега нарочно отделяше телесни течности, за да го тормози?! Разбира се че не, плахо се прокрадна малко здрав разум, това е глупаво съвпадение. Зареян в мислите си направи излишна стъпка вдясно и водата в чашата на колегата се озова върху панталоните му. Сега не беше само потен, беше и .. облян. Кръгът се затваряше.

   По време на обяда забеляза още няколко потни хора; единият от тях се прозяваше, девойката от ксерокса заливаше салатата си с дресинг. Вселената се потеше, опитваше се да се събуди, обливаше се в течности. Главата му пулсираше, дланите му студенееха влажно, сърцето му блъскаше в гърдите и той безпогрешно разпозна симптомите на задаваща се паник атака. Изхвърли недовършения си сандвич в коша и олюлявайки се тръгна към изхода. “Събудете сетивата си!”, призоваваше цветен билборд точно срещу офис сградата; “24 часа защитени от изпотяване” – малко по-вляво. И фонтан. С две лъскави топки. Обливащи се, въртящи се. И светът се завъртя, после изчезна. Две минути по-късно го плискаха с вода от фонтана, а ризата му беше разкопчана. “Събуди ли се?”, тревожно го питаше непозната жена с тъмносив костюм и от въпроса й му се доповръща. Независимо от лекия ветрец, памучната тъкан беше залепнала за гърба му. От пот, разбира се. Щеше да закрещи ако можеше. Това не може да е съвпадение, няма съвпадения, сигурно щеше да го блъсне кола на път за вкъщи и щеше да се събуди облян в кръв в някоя болница. Така де, ако имаше съвпадения, нито Дан Браун щеше да направи толкова пари, нито Паулу Коелю щеше да издигне в култ вселенския замисъл. Тези двамата поне бяха известни; тъпата книга, от която беше още по-тъпата фраза, която се въртеше в главата му като Маелстрьом, беше написана от никой, който вероятно щеше да си остане никой и след петата си книга. “Събуди се..” отново отекна в главата му и докато слънцето се скриваше зад облак, той си обеща да не чете незапомнящи се книги със запомнящи се фрази.

Санчо

Санчо живееше в панелка в Люлин. С мама, тате и по-голямата си сестра Сийка, която от 5 години беше на път да се омъжва. Беше по-скоро на кръстопът, защото излизаше с двама и нито единият от тях не си беше направил устата да я иска за жена, но тя редовно си купуваше булчински списания и всеки месец сменяше фасона на роклята и списъка на гостите за сватбата. Само едно нещо знаеше със сигурност – щяха да отпразнуват началото на брачния си живот в “Ловъра” – най-лъскавият чалга клуб на Люлин. Много й харесваше там – по стените имаше големи рисунки на модерните поп-фолк икони в красиви рамки, точно като в оня музей в Париж. Въпреки това, клубът не беше кръстен на него, а на собственика – най-желания любовник в микрорайоните, караше Ауди, носеше Армани и беше минал поне половината звезди по стените. И Сийчето си мечтаеше за него, ама нямаше да я огрее; чашките й откак се помнеше бяха А размер, а устата и беше толкова тънка, че ако не я намажеше с ярко червило, все едно я нямаше. На нейните двама ухажори обаче, това изобщо не пречеше. Устните й може и да бяха тънки, но устата и беше голяма и тя доволно добре я използваше по предназначение. Стойко, инженера, даже веднъж й каза: “Сийче, мацка, евала, с тая уста хляба може да си вадиш”. Тя всъщност това и правеше – раздаваше рекламни листовки на улицата и по 5 часа на ден казваше на хората: “Добър ден, заповядайте, приятен ден”. Станчо, футболиста, много не говореше, но по звуците които издаваше, когато се виждаха, си личеше, че Сийчето е най-добрата. Тя и като човек беше добра, с всички се разбираше, само с онова малко келеменце брат й все се дърляха. Той непрекъснато я подмяташе, че ще си остане стара мома, защото е грозна като смъртта. Не че му дремеше дали сестра му някога ще се задоми, никак даже, той по-скоро се надяваше някой да вземе да я прибере най-накрая, за да може спокойно да се разполага сам в хола, където сега се налагаше да спят и двамата.

   Санчо завърши кварталната гимназия миналата година. Беше най-лаченият абитуриент, чичо Стамат го закара в Плаза-та с почти чистоновото си БМВе, беше се барнал целия в бордо, нямаше толко елегантен костюм като неговия. Хем и евтино му излезе, пак чичо Стамат му го донесе от някакъв модерен секъндхенд в Испания. Вярно, че ръкавите му бяха малко тесни, а крачолите една идея по-къси, но като цяло си беше трепач. И цвета се оказа идеален, защото почти не си личеше че го заля с червено вино на бала. Ами то танци ли не бяха по масите, свалки ли не бяха, голям купон ей!

   Хубаво беше, ама свърши. Сега се мотаеше по цял ден из махалата, събираха се с аверите в КаЦеМе-то, цъкаха карти, сваляха ученички и обсъждаха кризата. КаЦеМе-то го държаха кака Цецка и мъжа й Мето. Много се разбираха с тях, от време на време им вършеха по някоя работа – да поступат някой закъснял с вересията, да пренесат касите с бира, нищо работа и КаЦеМе-то им беше като втори дом.

   От няколко месеца беше още по-интересно, защото групата на Санчо протестираше. Честно казано, Санчо си нямаше грам понятие срещу какво точно протестира, той живота си го харесваше, ама веднъж кака Цецка му каза, че ако тая държава не беше толкова скапана и той щеше да кара БМВе като чичо си Стамат и в тоя момент Санчо осъзна цялата несправедливост на която е подложен и твърдо реши да протестира до последно.

   Пък и то се оказа даже забавно тва протестиране. Разходят се до центъра, вземат си бирички (от големите певецета че по-евтино), помотаят се покрай девойките, повикат, често и бой ставаше, ако не - си го търсеха, веднъж даже счупиха стъкло на полицейска кола – голям кеф! Важно е човек да си изрази гражданската позиция, всяко мнение е от значение, казваше кака Цецка и Санчо беше съгласен. Мето, мъжа на кака Цецка, нищо не казваше, ама според Санчо и добре правеше, защото няколко пъти го засичаха с насинено око и то не от справедлив бой на улицата, той си беше кротък човек; по-скоро кака Цецка реагираше доста бурно на стреса от кризата. То кой ли нямаше така да реагира, съсипаха ни нервите тия политици. Та Мето си мълчеше, той не беше и много умен според Санчо, сигурно нямаше и какво толкова да каже. Оправяше сметките и въртеше КаЦеМе-то, ама то това всеки го може. Санчо се беше хващал, че си мечтае да е на мястото на Мето. Кака Цецка може и да беше над 40, ама беше засукана, а и с тоя готов бизнес.. Криза-мриза, паричките си капеха; в махалата беше пълно с алкохолици, все там киснеха; учениците от там си купуваха вафли и чипс, добре вървеше, да. Мето не можеше да му стъпи на малкия пръст на Санчо, как щеше само да го разработи тва КаЦеМе, ако беше негова работа – щеше да пусне коктейлчета, шейкчета, тва-онова, имаше си Санчо бизнес нюх. Абе има си значение дали си задръстен като Мето, дето даже и не протестираше, или си млад хубав, отракан и с гражданска позиция като Санчо. Не БМВе, ами Ферари щеше да си купи за 2-3 години в бизнеса аама ха!

* * *

A few times in my life I've had moments of absolute clarity, when for a few brief seconds the silence drowns out the noise and I can feel rather than think, and things seem so sharp and the world seems so fresh. I can never make these moments last. I cling to them, but like everything, they fade. I have lived my life on these moments. They pull me back to the present, and I realize that everything is exactly the way it was meant to be.