понеделник, 5 май 2014 г.

Ваканция в Спарта



Като малък, много обичах филмите от две или три части, защото баба ми като прочетеше на края на филма “Следва продължение” и не я свърташе, докато не изгледа и последната смърт или сватба на екрана. Понякога излъчваха сериите в поредни дни, тогава болестта на баба минаваше бързо, а моето щастие траеше кратко, но когато филмът беше от три части и ги даваха само в неделя, в живота ми настъпваше неочаквана двуседмична ваканция.
   За да ме разберете правилно, най-напред трябва да обясня, че семейството ми е съставено предимно от дипломати. Дядо ми, чичо ми, майка ми и баща ми, а вече и по-големият ми брат, който завърши МИО преди четири години – всички те имат повече прекарани дни в чужбина, отколкото в собствената си страна. Брат ми, защото и като по-малък го взимаха със себе си. Правото на първородния, предполагам. Мен ме отгледа майката на баща ми. Чужбина виждах само през ваканциите.
   Знам какво ще кажете – баси якото, без надзор, подаръци, глезене.. Да, ама не. Баба ми, ми прилагаше най-спартанското възпитание, което жив човек може да си представи.
   Сутрин ме вдигаше два часа преди началото на първия учебен час, макар че пътят до входната врата на 135-то беше 11 минути с мноого бавна крачка. През ваканциите “милостиво” ме будеше чак в 8. След като си измиех очите и зъбите, следваха задължителните 30 минути гимнастика, подбрани специално от нея, под съпровода на класическа музика, най-често Моцарт и Верди – единият защото раздвижвал кръвта, а другият, защото стимулирал мисленето. Закърмена от учителка по музика и възпитавана от учител по физическо, баба имаше неизчерпаем запас от плочи и спортен дух. Обложката на плочата с образа на композитора се поставяше на видно място, после баба ми тържествено обявяваше музикалните произведения предвидени за днес и аз започвах. Упражнения с гирички, клекове, коремни, напади, лицеви – вярвайте ми, тя изобщо не се шегуваше. Нямаше как да изклинча, защото тя никога не напускаше поста си. И не само това. Отсечено даваше команди и ме подканяше да не се мотам. Бях толкова добре трениран за възрастта си, че и руски атлет можеше да ми завиди. После имах 10 минути за къпане и обличане. Всяка минутка отгоре се  наказваше по стройно изградена точкова система. Събирането на максимума от 10 точки означаваше лишаване от единствената порция сладолед за седмицата. Това, естествено, ме ужасяваше най-много, защото сладкото под всяка друга форма беше строго забранено. Мазното – също. Виж млякото, сиренето и яйцата присъстваха в мвнюто всеки ден. Месото – на всяко нечетно число. Сряда и петък ядяхме риба, никога месни и млечни заедно. По-малките наказания включваха допълнителни задачи по математика, изразително четене на глас на произведения на руски и английски класици или лишаване от музика. Не бабината, разбира се, моята си. Нямах право да гледам телевизия до 8 без 10, а след това само ако си бях отметнал всички задължения от дневния график, който ме чакаше на кухненската маса още преди баба да сервира закуската. В противен случай се занимавах в стаята си.
   Не помня да съм имал слаба оценка. С баба минавахме учебния материал от предстоящата година още през лятото. Четях толкова странична литература, която тя лично подбираше от градската библиотека, че можех да се явявам на олимпиади не само от собствената си възрастова категория. И го правех с успех. Не съм бил дете-чудо, това беше резултат от здравата дисциплина на баба и умелата й организация на времето ми. Сама избра учителките по немски и английски, които идваха вкъщи по три пъти в седмицата, плащаше им от собствените си пари и често ме караше да й чета домашните си, макар че единствения чужд език, който разбираше, беше руския. През ден ме водеше на плуване, без значение дали тротоарите бяха заледени или печеше силно слънце. Не съм я чувал да се оплаква, нито съм я виждал да плаче. Баба ми показваше емоции само пред малкия екран.
   Телевизията беше единствената й слабост. Когато не беше заета с мен, я поглъщаше на големи порции и имаше всички признаци на пристрастеност – червени очи, треперещи ръце и нетърпение, граничещо с избухливост, когато нещо й попречеше да си получи дажбата – телефонът или някоя неразумна съседка, отбила се за чаша захар или бакпулвер.
   С многосерийните сапунки баба беше свикнала. Знаеше, че ще се точат с месеци и беше претръпнала. Дву- и трисерийните филми обаче, я подлудяваха. Все се заричаше да не гледа такива и никога не устояваше на изкушението. Надписът “Следва продължение” така й бъркаше в здравето, че грижливо подредените й дни се превръщаха в нетърпелив хаос – манджите загаряха, прането се втвърдяваше забравено на простора, а аз ликувах, свободен като птичка. В дните на трескаво очакване на неделните вечери, баба ходеше като сомнамбул, забравяше да ми пуска Моцарт и веднъж дори не забеляза, че си сипах втора порция сладолед.
   Веднъж обаче, токът спря точно 5 минути преди началото на третата, последна серия. Баба бръкна в джоба си, извади кибрит и драсна клечка. Отиде до прозореца, установи че целият квартал е потънал в мрак и тежко въздъхна. Аз застинах в очакване на бурята, но тя драсна втора клечка, запали свещ и седна кротко на стола с длани на коленете. Въздъхна отново, а въздишката й, събрала цялата горест на света, накара пламъка на свещта да затанцува. После баба вдигна поглед към мен и лъчезарно ми се усмихна.
- Най-накрая сама ще си измисля продължението. – каза тя и засия още повече. – Уморих се да чакам техните версии. Хайде, дай Не се сърди човече-то да потъркаляме зарчетата. И без това няма какво друго да правим в тая тъмница.

четвъртък, 3 април 2014 г.

Късмет



Петър спечели от лотарията. Не мижавите един-два милиона лева, плюс бонус показване по телевизията и снимка с голото теме на Захари Бахаров, а тлъстите 13 милиона паунда от Британската национална лотария. “Това го има само по филмите.”, беше първото, което мина през ума му, когато в обедната почивка на обекта, върху мазното копие на Дейли Мирър от миналата седмица, отвори днешния вестник на страницата с числата от последното теглене и по-скоро като да си отбие номера, отколкото с надеждата, с която ги проверяваше в началото, ги прегледа. Нямаше грешка. Неговите шест числа. Знаеше ги наизуст, играеше с тях, още откакто беше пъпчив тийнеджър в Дупница. Всичките бяха под 31, защото бяха рождени дати – неговата, на училищната му любов Вики, на майка му, на двете му сестри и на ротвайлера му, който отдавна не беше между живите.
   Погледна пак. Числата си стояха в карето, плътно напечатани с черно мастило. Не се бяха променили, явно наистина беше ударил кьоравото тоя път. Петър преглътна почти несдъвкано парчето сандвич, което беше отхапал докато разлистваше вестника и се изправи. Седна почти веднага, коленете му трепереха. Огледа се. Българи, поляци и няколкото румънци движеха челюстите си почти в ритъм и с пълни усти обсъждаха положението в Украйна, тъпите си преки началници и досадните си жени на смесица от четири езика. Ръката му несъзнателно попипа горния вътрешен ляв джоб – портфейлът си беше там; билетът му за лотарията, уютно сгушен между сметката за тока и няколко касови бележки – също.
   Прилежно сгъна вестника и отново го напъха в задния джоб на работните си панталони. Бавно задъвка остатъка от сандвича и се замисли. Сега всичко щеше да се промени.
   Същата вечер, докато седеше на затворения капак на тоалетната чиния и се взираше в лотарийния си билет (в тристайната квартира, която наемаха с още шест човека, това беше единственото място, където можеш да се усамотиш), телефонът му звънна. Петър излезе от унеса си чак на четвъртото позвъняване и с неохота бръкна в джоба си. Беше по-малката му сестра Илияна. Ако не звъняха от България, вероятно нямаше и да вдигне. Майка му беше получила инфаркт.
   Вечерта мина в телефонни разговори и задъхани обяснения с роднини и шефове, а нощта в накъсан сън и кошмари. На другия ден, Петър събра няколко неща в един сак, плати половин състояние за самолетен билет до България и замина.
   В болницата седеше с глава в шепите си до сестрите си, които не спираха да кудкудякат тревожно и мислеше, че явно големите пари също идват на някаква цена. Още не беше казал на никой.
   През следващите десет дни, половината от спестяванията му отиде за частната клиника, в която премести майка си и спешната операция, която се наложи. Беше ги отгледала сама и той я обичаше безкрайно. Мисълта, че може да я загуби, беше нещо което помътняваше разума му, а болката, която изпитваше от тази мисъл – едва поносима. Тогава, в Лондон, на тоалетната чиния, първото нещо, което реши да купи с големите пари, беше нова и хубава къща за нея.
   Сега тя лежеше полужива в болничното легло, а билетът с числата сякаш прогаряше джоба му. Трябваше да се върне и да ги потърси. Замисли се колко беше срока за прибиране на печалбата. После майка му със слаб глас поиска вода и парите изхвръкнаха от ума му.
   На сутринта по-голямата му сестра и мъжът й се удариха челно в неправилно изпреварваща кола на път за болницата. Той почина на място, за нея даваха слаба надежда. Болниците, които посещаваше Петър, станаха две. Не се беше сещал за парите от няколко дни.
   В петък, малката дъщеря на Илияна падна на ски училището. Вътрешни кръвоизливи, счупени крак и ръка. Петър остана да гледа болните сам. Сега вече, мисълта за парите не излизаше от ума му. Само че вече не беше сама. Вървеше плътно с друга: “Ами ако всичко е свързано? Ами ако 13те милиона паунда се заплащат със смърт? Ами ако това е цената на късмета?”
   В неделя, когато в Лондон теглеха новите числа, Петър изгори лотарийния си билет.

неделя, 23 февруари 2014 г.

Бунтът на мравката



 Всичко се беше случвало и преди. Пак го причакваха в ниското, зад лавката. Иван Манев с къдравия перчем и характерното подухване, с което го отмахваше от очите, Ради Новия, изключен от предишното училище за отсъствия и побой и Петлето, чието име никой от връстниците му не употребяваше, защото последният, който го нарече Пройчо, буквално си събра предните няколко зъба от земята.
   Камен знаеше много добре схемата – няколко обиди, два-три леки шамара и/или удари зад врата, претарашване на раницата, прибиране на джобните и ритник за довиждане. Иван и Ради бяха по-високи и по-едри от него, Петлето беше дребен и гърчав, но скачаше и на десетокласници без да се замисля. Разбира се, големите го правеха да изглежда труден за рисуване, но той си носеше раните и белезите гордо и се перчеше като младо петле, откъдето беше дошъл и прякорът му, макар той самият да твърдеше, че е от категорията в бокса.
   С тормоза Камен беше свикнал. Унижението обаче, все още не можеше да преглътне. Беше виждал това да се случва и на други и всеки път изпитваше едно и също – облекчение, че не е той и съчувствие към потърпевшия. Съчувствие обаче, беше последното нещо, което му се искаше Ани Колева, от първия чин, да изпитва към него.
   С нея се познаваха още от детската градина, майките им се редуваха да ги водят и взимат, живееха на 200м. един от друг. Бяха като брата и сестрата, които нямаха, понякога учеха заедно. И двамата обичаха да четат, често си разменяха книги. Тихи и ненатрапчиви, предпочитаха собствената си компания, пред тази на шумните си съученици. Тя свиреше на пиано от шестгодишна, той беше запален по модели на самолети. И двамата бяха родени през май, с осем дни разлика. На последния му рожден ден, тя му подари биографията на братята Райт и той чете цяла нощ. На другата сутрин, по пътя за училище, в замъгленото му от безсъние съзнание с изненадваща яснота се оформи увереността, че летенето е съвсем изпълнима мечта и той окончателно и твърдо реши да стане пилот.
   Приятелството им беше важно за него, но от няколко месеца започна да гледа на нея по друг, по-особен начин. Струваше му се, че за 13те си години не беше виждал нищо по-красиво. Без значение дали косата й свободно се разпиляваше по гърба като кестеняв пух или беше вързана на опашка, сърцето му всеки път започваше силно да бие и въздухът сякаш не му достигаше. И преди се беше заглеждал в очите й, но сега, в ясносиньото море там, откриваше цял нов свят, за който не беше и подозирал. Можеше да познае в какво настроение е само по погледа, а когато очите й се усмихваха, цялото му същество искаше само едно – да я прегърне и да я пази от всичко, което би могло да изтрие тази усмивка.
   Унесен в мислите си, дори не забеляза кога се изравни с гърба на лавката. Огледа се, бяха сами - те тримата и той. “Хайде да се приключва.”, помисли и примирено въздъхна.
   “К’во ста’а, смотльо?”, перна го зад врата Манев и духна снопчето коса.
   Камен сви устни, повдигна рамене и подритна камъче.
   “Мълчиш си, а? Умно!”, подхвърли Петлето и също го удари зад врата, само че по-силно.
   “Дай раницата и парите.”, делово нареди Новия и нагло се ухили.
   Нямаше нужда да го подканят, той също имаше основателна причина да бърза. Изхлузи презрамките и я подаде. Новия дръпна ципа, обърна раницата и заизсипва съдържанието на земята.
   “Нищо интересно”, изплю се той върху изтребителя на корицата на тетрадката по математика, докато побутваше едно-друго с крак. “Колко пари имаш?”
   “Какво си мислите, че правите?”, изумено попита някой зад него и Камен замръзна. Кошмарът му се сбъдваше. Извърна се, макар да знаеше какво ще види. Присвила очи, Ани местеше поглед от Манев към Петлето и после обратно. Новия явно не й изглеждаше важен. Точно той проговори.
   “Не е твоя работа, кифло!”
   Манев упорито се взираше в маратонките си, а обикновено нахаканото Петле нервно преместваше тежестта си от единия крак на другия и гледаше встрани.
   “Не ви ли е срам?”, тихичко каза Ани и точно когато Камен си помисли, че няма как да стане по-зле, Новия небрежно се пресегна и й залепи звучна плесница. Манев изви невярващо вежди и се опули, а Петлето така зяпна, че в устата му спокойно можеше да пъхнеш яйце. Дясната длан на Ани неволно се вдигна към ударената буза и синьото на очите й разми очертания от избилите сълзи от болка и обида.
   Без да има ясна идея какво прави, Камен, който до този момент не беше взимал участие в никаква форма на физическо насилие, скочи към Новия. Той дори не мигна, презрително изкриви уста и го бутна в гърдите с две ръце. Камен се спъна в раницата си и заби нос в праха.
   “Смешко! Събирай си парцалите, взимай си кифлата и се омитайте!”, развеселено каза Новия и извади кутия Боро от джоба си. Пушеше от 11годишен.
   Унижението изстуди вътрешностите на Камен, после сякаш ги запали и стомахът му се превърна в гореща лава. Той се подпря на земята, за да се изправи и дясната му ръка болезнено попадна точно върху твърдия релеф на макетния нож за часа по Приложни изкуства.
   После всичко стана за секунди. Звукът от щръкването на острието съвпадна с щракането на запалката и никой не му обърна внимание, но когато Камен за втори път скочи към приведения над огънчето Ради и замахна, Ани изпищя. Зипо-то на Новия глухо тупна в праха, коленете му се подгънаха и той притисна ръка към врата си, но напразно – кръвта шуртеше изпод пръстите му като гейзер, а на лицето му беше изписано единствено учудване.

вторник, 18 февруари 2014 г.

Патиланци



Слаб ми е ангелът. То, не че ако ми беше дебел щях да цъфна и да вържа, ама поне като ми звъннеше Петя да ме пита “Айде, идваш ли?”, щях да й кажа да оди да се пЕре. А ся кво, дремя в тоя гардероб и чакам мъжа й да отиде да сЕре, та да си тръгна. Живот..
   То тва не е сефтето. Нищо ново. Всичко се е случвало и преди. Като в оня филм “Цикълът на времето”. Дрън дрън ярина, ама ако й беше дошъл цикълът на Петя, нямаше да съм тука, а на боулинг, щото нямаше да кажа на Кирето, че имам секс вечер и щях да пипам други топки, не да си чеша моите заради нафталиновите топчета.
   Аз пак съм добре, ами Кирето как се беше омазал! Той нали тираджия и миналата година се беше хванал с Весето фризьорката от съседния вход. Казваше на жена му, че отива на курс и една седмица стоеше у Весето – тя му готви, той я сготвя и заспиват щастливи. Обаче един път, не щеш ли, да вземе да се съклетяса, щото то да не мърдаш една седмица от шейсе квадрата си е бая зор, нищо че топиш чушката всяка вечер. Та като се съклетясал Кирето, решил да отиде да изхвърли боклука, колкото да се раздвижи малко. Лятна вечер, топло, тъмно, издебнал да няма никой пред блока и изприпкал до кофата по боксерки. Ама тъпакът, по навик, да вземе да се прибере вкъщи след тва. Не е лесно да си тиква. Жена му, гъската, пък забравила да заключи и преди да се усети, бате Киро се намърдал в кухнята с кофата за боклук на Весето и по боксерки. На ти навици, на ти куче, на ти Павлов. Горкото копеле! Жена му първо се шашардисала, после го набила и накрая го изгонила с все багаж. Те заради тва все кисне в боулинг залата, когато наистина не е на курс.
   Киро тъп, ами аз! Дремя в тоя гардероб за найсти път, до на Петя лисиците, гол като пушка. Бас държа, че и в театъра да съм, като чуя “Мъжът ми идва!” ще отида да се скрия в гардероба.
   Чакай, тия стъпки не са на Петя! Тоя пък какво търси в спалнята?! Съблича се? Може пък да се къпе? Ма тя ми е казвала, че мъжът й се къпе веднъж на високосна. Аз иначе щях ли да го чакам да се накани да друса крушата, та да си ходя? Ааа не, е те ТОВА до сега не се беше случвало! Той секс ли ще иска да правят? Кирее, не си ти най-тъпото копеле, брат. И това ли ще трябва да преживея? Веднъж да се измъкна от тука, няма начин да повторя тва упражнение. Петя ше има да взима!
   Той, мъжът й, е бакшиш. Дали пък не е станало като оня път, когато бяха големите опашки за бензин? Петя ми разправяше, че веднъж Емчо, тва нейния, се бил наредил на дългата опашка с голфа и като го напънало, дигнал десния крак да даде боен салют, та да освободи напрежението, ма то се оказало че разстройство имал, та да вземе да се омаже като на Инчето малкия в памперса. И се прибрал да си мие насрания задник. А тя точно с приятелки, кафенце пият. Смяяятай ква картинка е било като им е замирисало!
   Уф, то с тоя нафталин тука, аз на Лили Иванова ще се вмириша. Къде отиде тоя сега? Ако е безопасно, Петя ще дойде да подраска по вратата да излизам. Ма не идва. Кво става тука, лайката си обрало, нерви не ми останаха. И бузата ми се опира в неква закачалка, чудна приказка. Барем трикрилен да беше, за по-широчко, а то няква тясна евтиния, не мога да мръдна. Ти мани, ами почва и да ми се пикае. Което ме подсеща пък за Любчо, дето на една Нова година така се беше напил, че объркал кенефа с гардероба и познайте дали не го намерихме със свалени гащи, клекнал и заспал. Ма работата си я беше свършил преди това де, чистачката сигурно си е мислела, че всичко й се е случвало да чисти до тогава, ама кво ли си е рекла женицата, като е видяла на Любчо инсталацията, само тя си знае.
  Ето, драска се на вратата, излизам значи. Ама стъпки не чух. Само да не е котката, че аз девет живота нямам, ако ме барне тука Емчо, с една патка по-малко ще си остана. Като казах патка, дано Петя да се е сетила да остави отключено, че аз през врати не минавам още. През прозорци се е случвало. На Коледа, като уж Емчо даваше нощна, че нали големите кинти са тогава, а се прибра пак по никое време, бях като Спайдърмен. Хубаво, че са на първия, иначе щях да се претрепя. Отървах се само със замръзнали топки, 2-3 одрани места и изкълчен глезен. Поне лед нямаше, че щях да се натроша като за световно.
   Което пък ме подсеща за оня път на европейското, като не се прибра сам, ами с половината таксиметрова гилдия, да гледат мачове. Е те тогава откарах тука до 3 без 15. Тия пиха, крещяха. Наложи се да пикая в една пластмасова кутия за шапки, щях да пукна. После като се разотидоха и Емчо влезе в кенефа, на излизане си я крепях като олимпийския огън.
   Айде ма, Петьо, най-накрая! Животът ми мина в тоя гардероб. ПАзи на вратата да се облека. Ставам и се мащам, че не мога да те гледам, черна си ми! Айде, утре ще се чуем.

вторник, 4 февруари 2014 г.

Спасителят в мазето



   “Нищо лично”, промърмори той и пусна резачката. В крайна сметка, наистина му беше все едно чие гърло щеше да пререже, стига под него да имаше чифт цици. Беше убивал всякакви. Дори не го правеше за удоволствие. Изпитваше удовлетворение от добре свършената работа, разбира се, но то беше само за кратко -  в онзи момент, когато ужасът в очите им потъмняваше от осъзнаването, че няма да се спасят и той е последното което виждат. Всичко останало вече беше рутина – подготовката, избора на жертва, обичайното шофиране до вкъщи, бутилката вино, чашата й, в която сипваше приспивателни, пренасянето в мазето, кожените каиши, с които се погрижваше да я обездвижи преди да се събуди и почистването след това. Считаше го за досадно и неизбежно – като хаоса, който създаваше баща му в кухнята, за да сготви.
   Отгледа го сам. Беше грижовен, макар и разхвърлян. Майка си не помнеше, защото умряла при раждането му. В къщата нямаше нищо нейно, дори снимка. Не говореха за нея, не ходеха на гроба й; баща му твърдеше че е погребана в друг град. На десетия си рожден ден, когато от градинското парти се промъкна в къщата за още торта, без да иска чу ядосаният си чичо да се кара с баща му и да нарича “оная” с думи, чието значение знаеше, но бяха забранени вкъщи. Според чичо му “оная” ги зарязала, когато той бил на 6 месеца и избягала с шофьор на камион. Поводът за гнева му беше: “10 години вече един ред не драсна тая никаквица, можеше поне днес да се обади, никога не се е интересувала от това дете!”. Баща му вяло се опитваше да му опонира, че може вече да не е между живите, но гласът му беше задавен и изреченията му увисваха недовършени. Той слушаше зашеметен от разкритието и в сърцето му се раждаше гняв към безсърдечната жена, която не бе искала да го опознае. Не каза нищо, но със събраните от рождения си ден пари купи синя рокля на бели цветя, наряза я на дълги ивици и после я изгори в задния двор. Представяше си, че изгаря и нея и болката от изоставянето му леко понамаля. Но не изчезна.
   Порасна саможив и озлобен. Опитваше се да прости и не можеше. Към майките на съучениците си изпитваше необясним яд, а към тях самите завист. Мразеше ги всички.
   На 15 преби кучето на съседката. Обичаше това куче. Беше умен и приветлив лабрадор. Обаче и тя го обичаше и плака за него с дни. Зачервените й очи го изпълваха с радост, че я е накарал да страда. Започна да обикаля съседните квартали и да храни и други кучета с месо, предварително поръсено с отрова. Винаги се връщаше, за да види дали кучето им липсва.
   Интересът, който предизвикваше у момичетата, не го ласкаеше, даже напротив – дразнеше го. Искаха да го имат, за да може после да го зарежат, както беше направила “оная”. Нямаше да им го позволи. Докосването им предизвикваше у него само погнуса. Започнаха да го мислят за обратен. Не му пукаше.
   Имаше фантазии, които винаги завършваха със смърт на жена. И еякулация. Вечер преди да заспи си представяше как продавачката в магазина умира от заразна болест в страшни мъки или инкасаторката я прегазва кола. Затваряше очи и гледаше в техните. Ужасът им от смъртта го възбуждаше. Веднъж мастурбира до болка, защото този път умря учителката по история. Преди да си легне беше гледал документален филм за хищници и някак съвсем логично видя в ума си как я разкъсват диви животни. Тя живя, докато се превърна в кървава дрипа и появилият се отнякъде огромен алигатор не отхапа главата й. В този момент разбра, че целостта им го дразнеше. Свързаните с тялото крайници, които обличаха в къси поли и предизвикателното показване на голи ръце и дълбоки деколтета. Изложба на плът за шофьори на камиони.
   Беше умен и точно обратното на баща си – подреден и организиран. Поставеше ли си цел, нищо не можеше да го разсее. Завърши училище втори по успех, въпреки че рядко поемаше самоинициатива и говореше малко. Лесно си взе изпитите за университета и също толкова лесно го завърши. Веднага го наеха в престижна адвокатска кантора и за няколко години стана старши съдружник.
   Купи си професионален фотоапарат, за няколко дни го разучи в детайли, допълни го с още няколко хай тек джаджи и започна да прекарва половината от свободното си време в парка. Поставяше го на статив и се правеше, че снима пейзажи. Всъщност снимаше жените отдалече, после изрязваше главите им и ги събираше. Започна да си купува списания с разголени красавици, залепяше главите върху полуголите им тела и после се забавляваше да маха крайниците им един по един. Ножицата не му беше достатъчна. Не беше напълно реалистично за вкуса му. Отрязваше ги с едно движение на нож за хартия.
   В редките вечери, в които излизаше, ходеше в стрип барове на другия край на града. Винаги слагаше перука и мустаци. Не че някой му обръщаше внимание. Мъжете точeха лиги по танцьорките, а те точеха лиги по парите им. Лицата нямаха значение. Притежателите им – също. Важна беше само покупко-продажбата на танцуващо месо и струйката удоволствие. Той никога не им даваше пари. Седеше сам в ъгъла и с присвити очи си представяше едрогърдестата блондинка с един крак или с шия, от която шурти кръв. Ето така всичко си идваше на мястото.
   След като баща му почина от запушване на кръвоносните съдове, вероятно от тоновете пържено, което беше погълнал в разхвърляната кухня, той продаде къщата, в която беше живяла и “оная” и купи нова в богаташки квартал. И тук, подобно на стрип клубовете, никой не се интересуваше от никого. Всички къщи имаха високи огради, съседите не се познаваха и не си пречеха. Той разполагаше с 80 кв.м. мазе, 100 кв.м. градина и просторен заден двор с басейн. Разполагаше и с време. Живееше и се хранеше здравословно, не беше боледувал от нищо сериозно, плащаше си данъците навреме и до стотинка, нямаше дори глоба за паркиране. Всяка сутрин тичаше по 5 км., нахлупил ниско плетена шапка, вечер плуваше половин час.
   Една вечер, докато гледаше извиващото се около пилона тяло, разбра че нищо не му пречи да спре да фантазира и да започне да го кара да се случва. Шумоизолира мазето си и се обзаведе с всичко необходимо.
   Останалото беше като дежа вю. Толкова пъти го беше преживявал на ум, че другото беше само механика и автоматизация на процеса. Започна с барове за самотници, защото там ходеха най-отчаяните. Толкова лесно се съгласяваха да го придружат до вкъщи, че чак не беше интересно. Интересното идваше после, когато ги навестеше в мазето, вече събудени, завързани и достатъчно уплашени. Забрави да залепи устата на първата и докато успее да го направи беше принуден да слуша жалното й хленчене, което почти го накара да започне с главата. След това никога не пропусна. Може би точно заради мрънкането й, с което искаше да го накара да й съчувства и да я пусне, започна да казва на всяка “Нищо лично.”, преди да започне с нея. Разбира се, че нямаше нищо лично. Не ги познаваше, не го интересуваше с какъв характер са, къде живеят, какво обичат, това което бяха нямаше значение. Всички те бяха потенциални избягали майки. За съжаление, може би някои от тях вече го бяха направили, нямаше как да знае. На тях той раздаваше възмездие. Останалите обаче спасяваше от самите тях, от евентуалната възможност да изоставят умишлено и по своя воля децата си. Заради някой шофьор на камион.

петък, 10 януари 2014 г.

Покана за..



На Владимир Владимирович, с уважение

  “Имам за Вас една добра и една лоша новина.”, каза Професорът и си облиза очилата. Тънките косми на перуката му се ветрееха като кокоша перушина, макар че въздухът в кабинета не помръдваше. Обратно на сърцето на ПарапЕтков, което при думите “лоша” и “новина”, казани една след друга, лудо заблъска в гърдите му като чук на ковач гонещ краен срок на поръчка.
   “Вие, драги мой, не сте болен.”, продължи човекът зад бюрото. “Всъщност сте напълно здрав. Отчайващо здрав, дори бих могъл да допълня. Здрав сте като, така да се каже, новия ми стоманен сейф, за който платих цяло състояние.” Той помълча, за да погледа как сравнението му смутено се измъкна по чорапи от стаята и от притеснение затръшна вратата. От очилата му се стече набрала инерция слюнка и с трясък падна на пода. От новообразувалата се дупка се подаде сива миша глава, озърна се с тренирани движения и бързо изчезна.
   Пръстите на Професора забарабаниха по дървената повърхност. Ритъмът почти съвпадна със сърцебиенето на ПарапЕтков, после показа оригиналност и се видоизмени в съпровод на зулуски сватбен ритуал. “Защо сте обул тези грозни чорапи?”, строго попита притежателят на десетте барабанни палки. “Изобщо не си отиват с.. За какво говорехме? А, да – здравето Ви. То е с напълно ясно и обособено присъствие, без пукнатини. В организма Ви е светло като бял ден и да искате, не бихте могъл да се разболеете.” Той подуши въздуха и с отвращение добави “Но този одеколон.. Сигурен ли сте, че не сте се напръскал с дезинфектант?”
   “А.. лошата?”, най-накрая плахо успя да артикулира ПарапЕтков и още повече стисна колене. Едната му обувка закачливо се изплези на другата и после се скри зад прасеца.
   “Лошата винаги я наказват накрая, нали знаете?” Въпросът, произнесен с нетърпящ възражение тон, седна на края на бюрото и загледа нагло.
   “Не, аз за новината, нали казахте..” Гласът на ПарапЕтков изтъня до степен на невидимост.
   “Нетърпеливи сме, а?”, намигна му професор Сандъков. “Не бива така, ПарапЕтков, къде остана търпението? Ами благостта? Хубава работа, като дете сте”, нахока го той и духна върху влажните стъкла на очилата. В лявото се оформи картина на езеро забулено в мъгла, примигна два пъти и изчезна.
   “Ама все пак, нали за мен.. редно е да кажете, вълнувам се..”, запелтечи ПарапЕтков, кихна и от смущение забрави да си каже “наздраве”.
   “Ех, все за Вас, все за Вас, егоистично някакси.. Хайде за разнообразие да поговорим за мен”, смигна му Професорът. “Ето например вчера, Махагона Сандъкова, милата ми уважаема съпруга имаше рожден ден. Вие, Парапетков, пръста не си мръднахте да се поинтересувате, да я поздравите, букетче да поднесете. А тя, знаете, се беше приготвила, супичка беше сготвила, белтъци на сняг беше разбила, после децата такъв хубав снежен човек направиха, даже морковче му забодоха..”
   “Но аз не знаех, Бога ми, та нали съм тук при Вас от цяла седмица, все ме изследвате и изследвате. Дори не познавам съпругата Ви! Кажете ми, моля Ви, лошото, вътречерепното ми налягане се увеличава заплашително, ръцете ми треперят, а вие нехаете!”, стреснат от собствената си дързост ПарапЕтков се присви на стола и затвори очи.
   “По-полека, по-полека и до там ще стигнем, за къде сте се разбързал, влак ли гоните, любезни?”, изсумтя Професорът и по бузите му избиха червени розови пъпки, които цъфнаха и прецъфтяха за 30 секунди. Сандъков наблюдаваше с гордост процеса, а ПарапЕтков от напрежение започна да се смалява с по 2 милиметра в минута.
   “Спрете с това нахално поведение или ще се нацупя и нищо няма да Ви кажа!”, предупреди го Професорът и злобно присви очи. “Няма да я караме както Вие решите я! Достатъчно главоболия причинихте на всички ни. А и това е моят кабинет, тук мога да правя каквото си искам!” И за да го докаже той стана, издърпа произволен том от библиотеката, отвори го и започна да къса страници от него и да ги пуска на пода.
   ПарапЕт ПарапЕтков го гледаше изпод вежди и кривеше уста. Въздухът вече не му стигаше; той провери – беше му останал съвсем малко.
   Огънят лумна изневиделица. Сандъков не пушеше, но винаги носеше в джоба си кибрит за случаи като този. Страниците се гърчеха една върху друга и почерняваха от безплодните си усилия да останат цели. Замириса неприятно. В пристъп на ентусиазъм, Професорът беше прибавил и перуката си. Пламъчетата закачливо играеха по очилата му. На криеница.
   “А новината..”, подхвана пак ПарапЕтков.
   “Ех, ПарапЕт,”, свойски, почти любовно изгука Сандъков. “Новината, та новината. Ами добре, ето я Вашата новина. В страната ни не е имало по-здрав 33годишен човек от Вас. Ни ко га! Направихме всички необходими изследвания, използвахме най-модерната апаратура и нищо не открихме. Разбира се, опитахме се да го скрием, но се разчу. Лаборантите, знаете, са приказливи; администраторките също. Хората започнаха да говорят, завиждат, безпокоят се заради Вас. Та Вие не знаете дори какво е главоболие, кръвното Ви с години не е мръднало с един пункт, захарта Ви е прекрасна, органите Ви са като на новородено, пълно безумие. Повечето хора не могат да си позволят дори половината лекарства, от които имат нужда, а ето ви Вас – здрав като скала.” Разочарованието в гласа на Сандъков беше толкова наситено, че ПарапЕт почти видя очертанията на силуета му. Професорът щракна с пръсти и сивкав лист хартия, явно добре дресиран, скочи от купчината пред него и застана на долния си ляв ъгъл. Буквите в него се разтанцуваха по двойки, после отново се подредиха в изходно положение.
   “Ето тук всичко е написано.” Сандъков енергично разтърси листа и една невнимателна запетая се плъзна през края му, застина в недоумение във въздуха и после се разтвори в себе си. “Здравното министерство реши да Ви приспи. Не се безпокойте, безболезнено е. Ами че Вие сте бомба със закъснител, ПарапЕтков. Хората само това чакат – повод за безредици. Не можем да си го позволим. През последните 5 дни от престоя Ви тук, се опитахме да вкараме в организма Ви 35те най-опасни вируса на последните 150 години и знаете ли какво се получи? Ни що!”, пораженчески отрони Професорът и недоволно издаде напред долната си устна. “Вие отхвърлихте най-заразните болести на последните 2 века! Нечувано! Какво ще Ви правим такъв, а ПарапЕт? “
   Изчезналата запетайка се беше превърнала в лявата вежда на ПарапЕтков и сега извита като по учебник се надвесваше над левия му клепач.
   “Как “приспи”?”, едва сега Парапет започна да осъзнава значението на думата.
   “Ами така. Завинаги. Публично. Утре.” Професорът загрижено се загледа в паяка на корниза. Отглеждаше го от няколко седмици и доста беше свикнал с него, но на горката животинка май не й оставаше още много, вече не пъплеше насам-натам като преди. Натъжено въздъхна, но с удоволствие проследи как, след като натисна бутона под бюрото си, двама яки санитари извлякоха навън ритащия, крещящ обидни думи ПарапЕтков.
   Паякът нямаше време за развлечения. Той делово побутваше оплетената с тънки нишки слюнка муха, която вече спираше да помръдва..

четвъртък, 9 януари 2014 г.

Никос



Никос разбра, че животът му никога няма да бъде същият в деня, когато навърши 40. Толкова се беше ужасявал от този момент, че когато наистина настъпи се почувства като гол охлюв – открит и уязвим за света. На 20, 40годишните му изглеждаха като грохнали старци; на 40, 20годишните му изглеждаха като деца. Е, с изключение на девойките с дълги крака и къси поли, разбира се.
   Никос не беше грък. Името си дължеше на влюбената си в творчеството на Казандзакис майка, която знаеше цели пасажи наизуст и често ги цитираше с вперен някъде напред поглед. Майка му цял живот мечтаеше за свободния дух на Зорба и за дни и нощи изпълнени с морски мирис. След като помълчеше изразително няколко минути, тя се сепваше и отиваше да мие чиниите, да реже лук или да разбърка супата. Детето си възпитаваше в любов към живота. И Никос обичаше. Обичаше да го глезят, да му угаждат и да го обичат. Така, както правеше майка му. Само че, първо за съученичките му, а после и за всички останали жени в живота му това не важеше. Всяка от тях искаше той да се грижи за нея и да я глези. Беше го правил, но му идваше толкова неестествено и така го уморяваше, че нито една жена не се задържаше в живота му. До 40тия му рожден ден.
   В ресторанта, където Никос събра няколко приятели да почерпи, беше пълно с хора. Някаква счетоводна фирма имаше банкет и повечето от служителите й бяха жени. С най-различна форма и цвят. Някои от тях дори бяха хубави. Той по навик огледа 2-3 задника и още толкова чифта цици и после мисълта му се върна към разговора на масата.
   В 21.30 Никос навърши 40 години. В 21.45 стана, за да отиде до тоалетната. Ресторантът беше хубав, но тоалетната беше унисекс и на вратата той почти се сблъска с девойката, която излизаше. Тази беше от хубавите и вероятно надутите, си помисли той, защото девойката веднага го изгледа все едно е онова на подметката й, което току-що е настъпила. “Извинете”, каза Никос и в този момент всичко се промени. Девойката го зяпна изумена и започна да се извинява за причиненото неудобство. Никос на свой ред я изгледа изненадано, после надутият му мехур го сръчка в слабините, той влезе в тоалетната и забрави за случилото се. Само за 15 минути, защото подпийналите му приятели шумно го накараха да стане и да каже няколко думи по повод кръглата годишнина. След второто му изречение, врявата в ресторанта беше стихнала и всички жени го гледаха сякаш беше таблетка Прозак. В този момент той осъзна, че нещо в гласа му ги караше да спират да мислят. А да накара една жена да спре да мисли без грам физическо усилие, досега не му се беше случвало. Никос говореше глупости, девойките зяпаха унесено и накрая на вечерта той се прибра с двете най-хубави и с още 30на телефона, надраскани на брандирани салфетки.
   “Гласът ти ме кара да изтръпвам”, по-късно каза едната. “От думите ти ме побиват тръпки и забравям да дишам”, каза другата. Тази нощ, Никос почти постигна нирвана. Двете девойки сбъдваха мечтите му една по една и не искаха нищо в замяна, само да го слушат.
   Три дни след това, след един баскетболен мач, Никос почти умря от ужас, когато прегракналият му глас пропусна да произведе очаквания ефект върху русата барманка. След този случай той пазеше гласа си като зеницата на окото си и скоро потъна в такива неспирни секс игри с толкова разнообразни партньорки, че едва успяваше да се наспива поне 2 дни в седмицата. Всички от жените, които преди да го срещнат посещаваха психотерапевт спряха и до една казваха, че гласът му е единствената терапия, от която имат нужда. След 2 месеца стана най-популярният мъж в страната. Започна да води предаване за жени и нямаше никакво значение какво им говори, те винаги го слушаха в унес. Канеха го навсякъде, спираха го по улицата, гледаха го с влажни погледи. Времето минаваше, Никос се къпеше в женско внимание и не можеше да се нарадва на късмета си. Съдбата му беше направила идеалния подарък, за да смекчи удара от кошмарните 40. И добрата новина беше, че това щеше да продължи до края на живота му.
   Така поне си мислеше той. До 41вия си рожден ден, когато в 21.33 Никос научи лошата новина - гласът му вече действаше само на мъже..