Бунтът на мравката

 Всичко се беше случвало и преди. Пак го причакваха в ниското, зад лавката. Иван Манев с къдравия перчем и характерното подухване, с което го отмахваше от очите, Ради Новия, изключен от предишното училище за отсъствия и побой и Петлето, чието име никой от връстниците му не употребяваше, защото последният, който го нарече Пройчо, буквално си събра предните няколко зъба от земята.

   Камен знаеше много добре схемата – няколко обиди, два-три леки шамара и/или удари зад врата, претарашване на раницата, прибиране на джобните и ритник за довиждане. Иван и Ради бяха по-високи и по-едри от него, Петлето беше дребен и гърчав, но скачаше и на десетокласници без да се замисля. Разбира се, големите го правеха да изглежда труден за рисуване, но той си носеше раните и белезите гордо и се перчеше като младо петле, откъдето беше дошъл и прякорът му, макар той самият да твърдеше, че е от категорията в бокса.

   С тормоза Камен беше свикнал. Унижението обаче, все още не можеше да преглътне. Беше виждал това да се случва и на други и всеки път изпитваше едно и също – облекчение, че не е той и съчувствие към потърпевшия. Съчувствие обаче, беше последното нещо, което му се искаше Ани Колева, от първия чин, да изпитва към него.

   С нея се познаваха още от детската градина, майките им се редуваха да ги водят и взимат, живееха на 200м. един от друг. Бяха като брата и сестрата, които нямаха, понякога учеха заедно. И двамата обичаха да четат, често си разменяха книги. Тихи и ненатрапчиви, предпочитаха собствената си компания, пред тази на шумните си съученици. Тя свиреше на пиано от шестгодишна, той беше запален по модели на самолети. И двамата бяха родени през май, с осем дни разлика. На последния му рожден ден, тя му подари биографията на братята Райт и той чете цяла нощ. На другата сутрин, по пътя за училище, в замъгленото му от безсъние съзнание с изненадваща яснота се оформи увереността, че летенето е съвсем изпълнима мечта и той окончателно и твърдо реши да стане пилот.

   Приятелството им беше важно за него, но от няколко месеца започна да гледа на нея по друг, по-особен начин. Струваше му се, че за 13те си години не беше виждал нищо по-красиво. Без значение дали косата й свободно се разпиляваше по гърба като кестеняв пух или беше вързана на опашка, сърцето му всеки път започваше силно да бие и въздухът сякаш не му достигаше. И преди се беше заглеждал в очите й, но сега, в ясносиньото море там, откриваше цял нов свят, за който не беше и подозирал. Можеше да познае в какво настроение е само по погледа, а когато очите й се усмихваха, цялото му същество искаше само едно – да я прегърне и да я пази от всичко, което би могло да изтрие тази усмивка.

   Унесен в мислите си, дори не забеляза кога се изравни с гърба на лавката. Огледа се, бяха сами - те тримата и той. “Хайде да се приключва.”, помисли и примирено въздъхна.

   “К’во ста’а, смотльо?”, перна го зад врата Манев и духна снопчето коса.

   Камен сви устни, повдигна рамене и подритна камъче.

   “Мълчиш си, а? Умно!”, подхвърли Петлето и също го удари зад врата, само че по-силно.

   “Дай раницата и парите.”, делово нареди Новия и нагло се ухили.

   Нямаше нужда да го подканят, той също имаше основателна причина да бърза. Изхлузи презрамките и я подаде. Новия дръпна ципа, обърна раницата и заизсипва съдържанието на земята.

   “Нищо интересно”, изплю се той върху изтребителя на корицата на тетрадката по математика, докато побутваше едно-друго с крак. “Колко пари имаш?”

   “Какво си мислите, че правите?”, изумено попита някой зад него и Камен замръзна. Кошмарът му се сбъдваше. Извърна се, макар да знаеше какво ще види. Присвила очи, Ани местеше поглед от Манев към Петлето и после обратно. Новия явно не й изглеждаше важен. Точно той проговори.

   “Не е твоя работа, кифло!”

   Манев упорито се взираше в маратонките си, а обикновено нахаканото Петле нервно преместваше тежестта си от единия крак на другия и гледаше встрани.

   “Не ви ли е срам?”, тихичко каза Ани и точно когато Камен си помисли, че няма как да стане по-зле, Новия небрежно се пресегна и й залепи звучна плесница. Манев изви невярващо вежди и се опули, а Петлето така зяпна, че в устата му спокойно можеше да пъхнеш яйце. Дясната длан на Ани неволно се вдигна към ударената буза и синьото на очите й разми очертания от избилите сълзи от болка и обида.

   Без да има ясна идея какво прави, Камен, който до този момент не беше взимал участие в никаква форма на физическо насилие, скочи към Новия. Той дори не мигна, презрително изкриви уста и го бутна в гърдите с две ръце. Камен се спъна в раницата си и заби нос в праха.

   “Смешко! Събирай си парцалите, взимай си кифлата и се омитайте!”, развеселено каза Новия и извади кутия Боро от джоба си. Пушеше от 11годишен.

   Унижението изстуди вътрешностите на Камен, после сякаш ги запали и стомахът му се превърна в гореща лава. Той се подпря на земята, за да се изправи и дясната му ръка болезнено попадна точно върху твърдия релеф на макетния нож за часа по Приложни изкуства.

   После всичко стана за секунди. Звукът от щръкването на острието съвпадна с щракането на запалката и никой не му обърна внимание, но когато Камен за втори път скочи към приведения над огънчето Ради и замахна, Ани изпищя. Зипо-то на Новия глухо тупна в праха, коленете му се подгънаха и той притисна ръка към врата си, но напразно – кръвта шуртеше изпод пръстите му като гейзер, а на лицето му беше изписано единствено учудване.