Всичко
се беше случвало и преди. Пак го причакваха в ниското, зад лавката. Иван Манев
с къдравия перчем и характерното подухване, с което го отмахваше от очите, Ради
Новия, изключен от предишното училище за отсъствия и побой и Петлето, чието име
никой от връстниците му не употребяваше, защото последният, който го нарече
Пройчо, буквално си събра предните няколко зъба от земята.
Камен знаеше много добре схемата – няколко обиди, два-три леки шамара
и/или удари зад врата, претарашване на раницата, прибиране на джобните и ритник
за довиждане. Иван и Ради бяха по-високи и по-едри от него, Петлето беше дребен
и гърчав, но скачаше и на десетокласници без да се замисля. Разбира се,
големите го правеха да изглежда труден за рисуване, но той си носеше раните и белезите
гордо и се перчеше като младо петле, откъдето беше дошъл и прякорът му, макар
той самият да твърдеше, че е от категорията в бокса.
С тормоза Камен беше свикнал. Унижението обаче, все още не можеше да
преглътне. Беше виждал това да се случва и на други и всеки път изпитваше едно
и също – облекчение, че не е той и съчувствие към потърпевшия. Съчувствие
обаче, беше последното нещо, което му се искаше Ани Колева, от първия чин, да
изпитва към него.
С нея се познаваха още от детската градина, майките им се редуваха да ги
водят и взимат, живееха на 200м. един от друг. Бяха като брата и сестрата,
които нямаха, понякога учеха заедно. И двамата обичаха да четат, често си
разменяха книги. Тихи и ненатрапчиви, предпочитаха собствената си компания,
пред тази на шумните си съученици. Тя свиреше на пиано от шестгодишна, той беше
запален по модели на самолети. И двамата бяха родени през май, с осем дни
разлика. На последния му рожден ден, тя му подари биографията на братята Райт и
той чете цяла нощ. На другата сутрин, по пътя за училище, в замъгленото му от
безсъние съзнание с изненадваща яснота се оформи увереността, че летенето е
съвсем изпълнима мечта и той окончателно и твърдо реши да стане пилот.
Приятелството им беше важно за него, но от няколко месеца започна да
гледа на нея по друг, по-особен начин. Струваше му се, че за 13те си години не
беше виждал нищо по-красиво. Без значение дали косата й свободно се разпиляваше
по гърба като кестеняв пух или беше вързана на опашка, сърцето му всеки път
започваше силно да бие и въздухът сякаш не му достигаше. И преди се беше
заглеждал в очите й, но сега, в ясносиньото море там, откриваше цял нов свят,
за който не беше и подозирал. Можеше да познае в какво настроение е само по
погледа, а когато очите й се усмихваха, цялото му същество искаше само едно –
да я прегърне и да я пази от всичко, което би могло да изтрие тази усмивка.
Унесен в мислите си, дори не забеляза кога се изравни с гърба на
лавката. Огледа се, бяха сами - те тримата и той. “Хайде да се приключва.”,
помисли и примирено въздъхна.
“К’во ста’а, смотльо?”, перна го зад врата Манев и духна снопчето коса.
Камен сви устни, повдигна рамене и подритна камъче.
“Мълчиш си, а? Умно!”, подхвърли Петлето и също го удари зад врата, само
че по-силно.
“Дай раницата и парите.”, делово нареди Новия и нагло се ухили.
Нямаше нужда да го подканят, той също имаше основателна причина да
бърза. Изхлузи презрамките и я подаде. Новия дръпна ципа, обърна раницата и
заизсипва съдържанието на земята.
“Нищо интересно”, изплю се той върху изтребителя на корицата на
тетрадката по математика, докато побутваше едно-друго с крак. “Колко пари
имаш?”
“Какво си мислите, че правите?”, изумено попита някой зад него и Камен
замръзна. Кошмарът му се сбъдваше. Извърна се, макар да знаеше какво ще види.
Присвила очи, Ани местеше поглед от Манев към Петлето и после обратно. Новия
явно не й изглеждаше важен. Точно той проговори.
“Не е твоя работа, кифло!”
Манев упорито се взираше в маратонките си, а обикновено нахаканото Петле
нервно преместваше тежестта си от единия крак на другия и гледаше встрани.
“Не ви ли е срам?”, тихичко каза Ани и точно когато Камен си помисли, че
няма как да стане по-зле, Новия небрежно се пресегна и й залепи звучна
плесница. Манев изви невярващо вежди и се опули, а Петлето така зяпна, че в
устата му спокойно можеше да пъхнеш яйце. Дясната длан на Ани неволно се вдигна
към ударената буза и синьото на очите й разми очертания от избилите сълзи от
болка и обида.
Без да има ясна идея какво прави, Камен, който до този момент не беше
взимал участие в никаква форма на физическо насилие, скочи към Новия. Той дори
не мигна, презрително изкриви уста и го бутна в гърдите с две ръце. Камен се
спъна в раницата си и заби нос в праха.
“Смешко! Събирай си парцалите, взимай си кифлата и се омитайте!”,
развеселено каза Новия и извади кутия Боро от джоба си. Пушеше от 11годишен.
Унижението изстуди вътрешностите на Камен, после сякаш ги запали и
стомахът му се превърна в гореща лава. Той се подпря на земята, за да се
изправи и дясната му ръка болезнено попадна точно върху твърдия релеф на макетния
нож за часа по Приложни изкуства.
После всичко стана за секунди. Звукът от щръкването на острието съвпадна
с щракането на запалката и никой не му обърна внимание, но когато Камен за
втори път скочи към приведения над огънчето Ради и замахна, Ани изпищя. Зипо-то
на Новия глухо тупна в праха, коленете му се подгънаха и той притисна ръка към
врата си, но напразно – кръвта шуртеше изпод пръстите му като гейзер, а на
лицето му беше изписано единствено учудване.
1 коментар:
Благодаря ви за интересният блог, който поддържате и дано по често да ни пишете.Тази статия е малко тъжна и дори притеснителна особено ако се е случила в действителност.В училищата стават какви ли не неща, всеки се бие или е хвърлило на някого, но не бива да свършват по този начин както е тук.Където са всички учители и къде отиде възпитанието и ценността на всеки един живот не знам.Явно днешната младеж е без никакъв морал.Ще очакваме една по положителна история да ни напишете имате уникален стил на предаване с думите.
Публикуване на коментар