Тя беше заключена. И раздвоена.
Изживя голямата си любов преди да се омъжи. Беше от ония изпепеляващите, разтърси я из основи, превърна я в сомнамбул, в човек който се луташе между това, което очакваха от нея и това, което тя самата искаше неистово. Той беше женен, с дете, но не живееше с жена си, физически бяха разделени отдавна, а онова което духовно ги свързваше си беше отишло много преди това.
Връзката им продължи около година. Тя нямаше сили да се откъсне от човека, за когото майка й я чакаше да се омъжи, с него се виждаха все по-рядко и срещите им бяха все по-хладни. Това, че живееха в различни градове ги отдалечаваше още повече и тя пропадаше в страстите си, отваряше се за чувства, които не беше изпитвала дотогава, презираше се за това което правеше и това, което не правеше и беше почти на ръба на лудостта, когато той й каза, че заминава извън страната. Каза още, че тя ще може да отиде при него след около година, че я обича безумно, че иска само нея, че животът му е тя и какво ли още не и все пак замина. Написа й писмо, в което обвиняваше повече нея, отколкото себе си. Това писмо, което можеше да ти скъса сърцето, тя пазеше и препрочиташе години след това.
Тя се омъжи след един месец. На сватбата си беше като хипнотизирана. Ходеше, говореше и се усмихваше в бялата си рокля, приемаше поздравления и танцуваше с приятелките си, но духът и не беше там.
Бракът им започна стандартно. Съпругът й, израснал в матриархата на семейството си, естествено поставяше майка си преди нея. Наложи й се да свикне с второто място, плачеше когато беше сама и не намираше смелост да се противопостави нито на него, нито на властната му майка, която изговаряше около хиляда думи в минута, пръскаше слюнки и неоспорими възгледи на метри около себе си и когато не говореше за скъпоценния си син, говореше за пари.
После дойде детето. Тя го прие като избавление, посвети му се изцяло и покрай него напълно успяваше да забрави за собствените си желания. Светът й се завъртя около памперсите и малкото му телце, болестите и усмивките му, кошмарите и първите му стъпки. Когато детето тръгна на градина, тя изведнъж се озова с време за себе си и ужасена установи, че след като мине през фризьорския салон и зъболекаря, изчисти къщата и сготви, няма с какво друго да се занимава. Започна работа и не след дълго се наложи да тръгне по лекари, които неосновано я информираха за най-лошото, а после небрежно я успокоиха че са сбъркали. След времето, прекарано по болници и безсънните нощи, разбра че животът не е даденост, че всичко е преходно и може да свърши изведнъж, затъна във фобии, светът се стесни и тя спря да излиза от вкъщи. Напусна стресиращата си работа, не искаше нито да вижда хора, нито те да виждат нея. Непрекъснатите пристъпи на паника я изтощаваха. Посети един добър психоаналитик и с негова помощ и няколко вида хапчета успя да си стъпи на краката.
Един ден реши да се възползва от възможностите на комуникацията по интернет и по чиста случайност или поръчка на Вселената, първият човек на когото попадна, се оказа от този тип, до когото тя нямаше допир в живота си. Умен, забавен и възпитан, с чувство за хумор, което можеше да я ядоса ако го употребяваше иронично или да я разсмее до сълзи. Беше чужденец с няколко брака и няколко деца. Не му липсваха нито пари, нито опит и в разговорите им, които се превърнаха в единствения й слънчев лъч, тя разбра че той също не търси просто физическата страна на нещата, а партньор, който да сподели не само леглото, а и ума му.
Отношението му към нея беше такова, каквото тя не би могла и да сънува в брака си. Дали защото съпругът й отдавна не беше момчето, в което тя се влюби едно време, дали защото детето порасна и започна само да върши доста от нещата, с които тя беше ангажирана преди, дали защото първият човек, с когото тя се заговори в интернет беше като от приказките или защото всичко това се случи почти наведнъж тя не разбра, но светът изведнъж стана по-хубав и се оказа, че зад стените на тристайния, добре обзаведен апартамент има и нещо друго и тя си позволи да мечтае за пръв път от години. Мечтаеше за топлина от друго човешко същество, което я разбира и не я приема само като жена, а и като човек, за щастие и спокойствие и други подобни "егоистични" удоволствия, с чиято липса тя бе принудена да се примирява през десетте години брак.
Съпругът й, който я обичаше по своему, но за жалост не можеше да изрази любовта си по начин който й допада също не издържа и тя почти случайно откри, че той има връзка, за която твърдеше че е платонична. Проведоха изяснителен разговор, решиха да се опитат да започнат отначало и не след дълго се оказа, че нищо не може да се промени в настройките им един към друг. Нейната любов към него отдавна беше увяхнала, а неговата, наранена от липсващата взаимност, се превръщаше в обичайните гневни изблици за съвсем дребни неща.
Тя не смееше да напусне съпруга си заради детето. Те двамата бяха много близки, малкият хем беше копие на големия, хем беше взел от нея по-задълбоченото отношение към света и тя нямаше сили да му представи нов човек и да му каже, че от утре ще вижда по-често него, отколкото баща си, а да го остави при него беше изключено, животът й нямаше да има смисъл ако не беше с детето си всеки ден.
Чувствата й напираха, разумът й ги държеше заключени в тристайния, а съцето й я теглеше все към другия. Редките откраднати моменти заедно я зареждаха със сила да понесе промеждутъците между тях, с щастие и с много тъга, че винаги имаха край. Беше изключително приятно някой да я обича по нейния начин и тежко, че връзката им, реално лесно осъществима й се струваше почти невъзможна, заради цената, която детето трябваше да плати за нея.
И тя чакаше. Чакаше недоволството в нея да вземе връх, да я мобилизира, да й даде сила да направи първата крачка към новия си живот. Ужасена, че може да повтори грешката си от преди години и да се остави на течението, което да я понесе към живот без любовта на живота й, тя се събуждаше всяка сутрин с малко повече увереност в себе си, но все още не напълно готова за Голямата Промяна.
А времето си течеше, детето растеше и се привързваше все повече към баща си, този същият, който не можеше да я направи щастлива и тя, отдавна изстинала към желанията на съпруга си, го правеше нещастен кога без да иска, кога нарочно, като полуосъзнато отмъщение за нейното собствено нещастие и в тяхното тричленно, привидно нормално семейство, единственият доволен човек беше детето, а тя заключена и раздвоена между неговото щастие и своето, продължаваше да размишлява до кога двама, преструващи се на щастливи родители, могат да продължат да осигуряват щастието на детето си и какво ще им остане и на двамата после, когато то вече няма да има нужда от тях..
