вторник, 6 януари 2009 г.

Светлина през зимата

Докато милиони хора по света се приготвяха да отпразнуват раждането на Божия син (в малкото китно селце Звъниче, семейството на Айдин Осман сърбаше затоплената на бумтящата печка леща) в едно смолянско село двегодишното дете на обущаря изгаряше от треска.
От 18 часа валеше сняг на едри парцали, пътищата бяха затрупани, снегорините не смогваха да разчистят (но това не плашеше коравите родопски жители, защото бяха свикнали на суровата зима) и Айдин и жена му нямаха никаква надежда, че ще намерят помощ отвън за дъщеричката си.
Исик не беше подвила крак от сутринта, когато дланта й се допря до горещото челце на малката Сирин. (Отзивчивата млада лекарка, която живееше през три къщи, веднага наметна шала си и закрачи заедно с Айдин по труднопроходимите пътеки към болното дете.) Барис, селският лекар, лежеше с гипс на крака, съседките му притичваха да пометат, да примъкнат дърва за печката или да му донесат нещо за ядене. Взря се в угриженото лице на Айдин и попита:
- Кой е тоя път?
- Малката - едва отрони Айдин и стисна очи. Сирин дойде на тоя свят с големи мъки, не беше чудно че много й трепереха, а сега и тая треска дето я беше омаломощила. - Температура има, не пада, даже напротив, какво да правим, градът е далече, кой ще дойде по тия пътища.. - Въздъхна и избърса чело с опакото на лявата си ръка.
Докторът го погледна съчувствено и с усилие се протегна за патерицата.
- Давайте й от тия през 4 часа, - подаде му шишенце с таблетки - утре пак ела ако не е добре. Другите илачи ги знаете. Дано тоя антибиотик помогне.
Накацалите по склона къщи едва успяваха да сигнализират с по някоя светлина че са там през гъстата пелена от сняг. (Айдин стискаше пластмасовото шишенце в джоба си и в тревожното му съзнание се прокрадна надежда, че ето това лекарство вече ще помогне.) Хапчетата тракаха о пластмасовата си опаковка в джоба му, Айдин крачеше в преспите и мислите му бяха все там, при топлото малко телце у дома.
Жена му го посрещна с още по-дълбока отвесна бразда между черните вежди, краката й се преплитаха от умора, детето бълнуваше.
Айдин й подаде лекарството и докато тя се завтече към Сирин, разръчка огъня и добави още дърва.
На вратата се потропа. Спогледаха се. Не им беше до гости. (На вратата стоеше непознат старец с бяла брада и тояжка.) На прага стоеше голобрад младеж и пристъпваше от крак на крак да изтупа снега.
- Добра вечер, байно. Може ли да вляза, замръкнах във ваше село, никой не познавам, вашата къща най-близо ми се видя.
- Добра да е - каза Айдин - ама не е, детето ни е болно.
- Лошо - кимна момчето - аз поназнайвам това-онова, ще я погледна. Да се стопля само ако може.
Айдин кимна, затвори вратата след госта и го загледа под вежди. Момчето потърка ръце над печката, в косата му, малко по-дълга, отколкото Айдин беше свикнал да е мъжката коса, блестяха капки разтопен сняг.
- Светлин се казвам - подаде вече постоплената си ръка момчето на домакина и после повтори тихо името му, явно за първи път го чуваше. Исик обаче погледна право в очите и рече:
- Ще излезе, че сме адаши с вас - и се усмихна.
На Исик не й беше нито до усмивки, нито до запознанства, обърна се към леглото на детето и сигурно веднага щеше да забрави, че в къщата има и друг човек, ако той не я беше изпреварил да седне на стола до главата на малката пръв. Погледа червените й бузки известно време, после потърси очите на Айдин и след едва доловимото му кимване сложи ръка на челото й. И толкова. Стояха така - домакините с тревожно отворени очи и свити устни и госта - и тримата като за снимка. Само отблясъците от огъня и детето помръдваха в стаята. И снегът, който продължаваше да вали зад стъклото.

Явно лекарството беше подействало, защото на сутринта детето беше по-добре. Температурата му спадна и майка му дори успя да го нахрани. Снегът беше спрял дълго преди да изпратят госта и когато Айдин излезе да вземе дърва за печката дълго се чуди, защото от вратата към пътя стъпки нямаше.

Няма коментари: