MFXmas!

..again..

Archive - Again
by rockandthecity

... makes the whole world blind

Синовете на Карамустафа

Още по времето, когато в училищата в Гърция се изучавали различни способи за мамене, Света Гора била управлявана от някой си Карамустафа бей, разбойник и насилник, който обичал да казва, че в седмицата един ден е на Бога, а останалите шест са негови. Имал кон, за който се носели слухове, че в неделя се моли пред църквата, а в огнището му винаги горял огън, който наричал "София" и с него плашел и палел когато си поискал и когото искал да вразуми. От време на време пращал хабер в Света гора, че ще опожари "Хилендар", един от най-големите манастири на Атон, който откъм суша бил и най-лесно достъпен. Преди поход и грабеж къпели белите хрътки на бея със синка за дрехи, а господарят им знаел как да сече с канията като със сабя. Вместо с ръка имал обичай да души хората с дългата си мазна плитка. Знаело се, че отдавна се е обърнал на див звяр, в чиято сянка не търси заслон дори вятърът, че някъде в Африка бил срещнал една от онези маймуни, които могат да се видят само веднъж в живота и които от време на време ходят до оня свят. Протегнал ръка към маймуната, дал на животното да го ухапе и оттогава всяка сутрин карал ходжата да му чете написаното, което оставили маймунските зъби върху плътта му.
- Този живот ни е даден назаем - повтарял Карамустафа, слушал как хрътките му нощем се смеят насън и често плачел, гризейки от мъка сабята си, че няма наследници. Един ден дошли калугери от Света гора, от "Хилендар" да си платят данъка и той ги попитал истина ли е, че в техния манастир расте лоза още от царско време и че в нейните зърна, едри колкото биволски очи, помагат при безплодие. Щом получил утвърдителен отговор, беят изпратил с тях хрътката си да я назобят с грозде, защото при него дори и кучетата не се плодели..
Монасите отвели кучката със себе си, но я държали на кораба, защото нищо, което няма брада, не може да стъпи на Света гора. Върнали я след деветдесет дни и тя окучила седем кученца. Това било знак беят да се покае, да облече власеница и да се запъти към границата на Света гора, понесъл сабята си забодена в пън, а зъбите си намазани с чернилка. След него под малко покривало яздела кадъната, с празна детска люлка. Монасите ги посрещнали и настанили на границата на хилендарския метох, който е и северната граница на Света гора. Всяка сутрин носели на кадъната грозде от лозата, която расте под гроба на Неманя край зида на хилендарския храм "Въведение", където едрите зърна боядисват каменните плочи в синьо.
- Сдобия ли се със син - обещавал беят на монасите, - ще ви пренесе през морето огън в устата си, та да запали с него свещ, и ще ви го дам да служи цял живот в манастира.
Когато надеждите се сбъднали и утробата на кадъната се развързала, беят се сдобил не с едно, а с две деца наведнъж. Сега се налагало да заплати двукратно обещанието си! Не един, а двама сина дължал на монасите. Оттогава изтекла много вода, влачеща орехи и ябълки в морето, на бея му се народили още деца и той отново се превърнал в оня стар кръвник, който отмервал крачките си със сабята.
Първородните му синове растели и хората приказвали, че далеч ще стигнат. Но зад безпримерната им храброст, която бързо прераснала в легенда, всъщност се криела болест. Едното от момчетата отрано забелязало, че не усеща болка и че ударът с бич привлича вниманието му със свистенето си, а не с раната. Брат му открил истината по друг начин. Някъде към петнадесетата му година на улицата в Солун го срещнала и го погледнала крадешком в огледалцето си една девойка. Като се разминавали, тя го шибнала с косите си и черните й кичури порязали лицето му. Ала той не усетил болка. Само видял кръвта си по косите на девойката. Така двамата братя разбрали какво им е. Била им отказана благодатта на болката. Единственото, от което започнали да се страхуват, било, че ще ги убият в някоя схватка, без дори да забележат. В първата битка, в която ги повел Карамустафа, синовете му изклали толкова народ, че три пъти трябвало да сменят конете под себе си. След битката се затворили в шатрата, около която се носели радостните възгласи на ордата, и започнали да оглеждат телата си за рани, които без болката не можели да усетят, а трябвало да пипнат, за да ги открият. В тези страшни глухи минути между атаката и търсенето на рани братята се настървили така, че станали по-страшни и от баща си, и никой дори насън не можел да си представи, че Карамустафа след седемнадесет години, когато синовете му навършили пълнолетие, ще осъмне една сутрин отново пред манастира с двамата си първородни синове и ще ги даде на монасите, както бил обещал.
- Кой ли е принудил бея да стори това? - питали се по войнишките лагери.
- Кой ли ще посмее да пусне двамата бейски синове в манастира? - питали се и монасите в килиите, - я си им отворил и си ги пуснал вътре, все едно че са влезли рисове подире ти!
- Има си начин - обадил се един от игумените в манастира, - знае се как:
На единия даваш ключа и парите, а на другия кръста и книгата. Единия слагаш за иконом, нека търгува, нека управлява манастирското имущество, нека кесията е у него и се разпорежда с добитъка, със земята и водата. Не му давай обаче кръст в ръката и го дръж далеч от всякакви почести и похвали; дръж го в дъното на трапезата, нека името му стои под капата, а езикът - зад зъбите, нека ти е в ръцете, та да можеш лесно да го отстраниш..
А другия сложи начело на трапезата, с кръста и книгата, дай му слава, направи го сред най-прочутите тълкуватели на светите книги, сочи го с пръст като пример на другите, като човек с най-чисти помисли.. Ала не му давай ключа и кесията в ръцете, не му давай никаква власт, нека всичко, което има, да е у теб. И нека той и брат му да са като реката, която би текла, ако имаше корито, и коритото, което би било река, ако имаше вода. Дорде се надборват, ние ще сме спокойни. Ала съюзят ли се, венчаят ли ключа с кръста, разберат ли че са от едно име, тогава ще трябва да връзваме магарета за корабите, че да ни се намира в морето осолено месо. Защото тук не ще оцелеем..
Тъй съветвал старецът, но когато в уречения ден пред манастирската порта се появили двамата синове на бея с юзди на врата и с огън от морето в устата си, всички се разколебали. Момците влезли тържествено в манастира: след тях вървели двама слуги, понесли на сребърен поднос плитките на господарите си, сплетени в едно. Тогава игуменът размислил. Обърнал се към госта с мъдро предложение, от което останали доволни и Бог, и беят:
- Не ние сме ти дали синовете - рекъл монахът на Карамустафа, - затуй не можем ние да ти ги вземем. Нека ти ги вземе оня, който ти ги е дал - Всевишният..
Момците отхапали върховете на току-що запалените свещи, отнесли огъня в устите си назад през морето и не станали монаси..
Разправят, че загинали край река Прут в кървава свада помежду си. Единият бил хазнедар - ковчежник в турската войска, а другият - дервиш, и казват, че бил ненадминат тълкувател на Корана.

Милорад Павич
"Пейзаж, рисуван с чай"

Mistake

Mistake (Animated version) from Moby on Vimeo.

* * *

"За да наречеш един човек приятел, трябва да знаеш във всеки един момент какво можеш да очакваш от него - не за друго, ами ако реши да се претрепе да го спреш."

(един мъдър човек)

La Maison En Petits Cubes

http://shortsbay.com/film/la-maison-en-petites-cubes

* * *

Това, което не можеш да промениш, променя теб..

Teardrop

Love, love is a verb
Love is a doing word
Fearless on my breath
Gentle impulsion
Shakes me makes me lighter
Fearless on my breath

Teardrop on the fire
Fearless on my breath

Nine night of matter
Black flowers blossom
Fearless on my breath
Black flowers blossom
Fearless on my breath

Teardrop on the fire
Fearless on my breath

Water is my eye
Most faithful mirror
Fearless on my breath
Teardrop on the fire of a confession
Fearless on my breath
Most faithful mirror
Fearless on my breath

Teardrop on the fire
Fearless on my breath

Stumbling a little
Stumbling a little

http://www.youtube.com/watch?v=yftOy8kz7aE

Coffee To Go

Джули нарича малките ми умопомрачения профилактични. Казва, че ако дълго време караш по магистрала, е добре да спираш по пътя за кафе, иначе има опасност да заспиш на волана. Обяснявам й, че ако пътуваш с приятна компания кафето е само физически стимул, защото кой ще се сети за кофеин когато се залива от смях или нечии пръсти са обвили дланта му, обаче тя си държи на своето. Прагматичен човек е, обича дните й да си имат изпълним и полезен сценарий.
Веднъж ми подари седем червени рози за рождения ден. Знае че ги обичам, каза ми "Радвай им се докато съм тук". На тръгване издърпа седемте стръка от вазата, хвана ги с кожените си ръкавици и ги счупи на две, после още на две. От пръстите й заваля червено кадифе. Изхвърли разголените цветя в близкото кошче и на изумения ми поглед отвърна с "Не искам да ги гледаш как умират".
Джули не разбира, че бих заменила шофирането по широката магистрала с изтощително вървене, ако знам че няма да ми се допие кафе.

Moonlight

As a pale phantom with a lamp
Ascends some ruined haunted stair,
So glides the moon along the damp
Mysterious chambers of the air.

Now hidden in cloud, and now revealed,
As if this phantom, full of pain,
Were by the crumbling walls concealed,
And at the windows seen again.

Until at last, serene and proud
In all the splendour of her light,
She walks the terraces of cloud,
Supreme as Empress of the Night.

I look, but recognize no more
Objects familiar to my view;
The very pathway to my door
Is an enchanted avenue.

All things are changed. One mass of shade,
The elm-trees drop their curtains down;
By palace, park, and colonnade
I walk as in a foreign town.

The very ground beneath my feet
Is clothed with a diviner air;
White marble paves the silent street
And glimmers in the empty square.

Illusion! Underneath there lies
The common life of everyday;
Only the spirit glorifies
With its own tints the sober grey.

In vain we look, in vain uplift
Our eyes to heaven, if we are blind;
We see but what we have the gift
Of seeing; what we bring we find.

by Henry Wadsworth Longfellow

http://www.youtube.com/watch?v=E10K73GvCKU

Класика в жанра

Как да накараш овцете от най-тъпата порода "очевидна туристическа" да не щракат със сапунерките си по време на концерт класическа музика? Най-напред учтиво ги молиш черно на бяло и на същото място им напомняш, че яденето също е забранено. Правиш го, защото им знаеш характерните черти на породата. Това второто го спазват, понеже времето е след вечеря и гладни няма. Първото обаче - сложна работа.
Преди да започне концерта, се изтрепват да се снимат един друг на столовете в залата, сигурно за да покажат вкъщи, че си изглеждат умно и преди духовната храна, после на фона на Щраус, Моцарт и Бетовен се започва: а) търсят ме на мобилния, който забравих да изключа; б) я да видим какво си нося в чантата с ципа; в) искам да ти споделя впечатленията си на момента; г) мисля, че много помагам на симпатичната цигуларка и талантливия тенор със светкавицата. Идилия!
Интересно ми беше, че всъщност не младите хора бяха проблема, а предимно хора на средна възраст, на които отдавна трябва да им е ясно, че въпросът не е само да знаеш че по време на Радецки марш се пляска, а и да помълчиш и да забравиш за фотоапарата си поне за час и половина..

Птица в клетка

Тя беше заключена. И раздвоена.
Изживя голямата си любов преди да се омъжи. Беше от ония изпепеляващите, разтърси я из основи, превърна я в сомнамбул, в човек който се луташе между това, което очакваха от нея и това, което тя самата искаше неистово. Той беше женен, с дете, но не живееше с жена си, физически бяха разделени отдавна, а онова което духовно ги свързваше си беше отишло много преди това.
Връзката им продължи около година. Тя нямаше сили да се откъсне от човека, за когото майка й я чакаше да се омъжи, с него се виждаха все по-рядко и срещите им бяха все по-хладни. Това, че живееха в различни градове ги отдалечаваше още повече и тя пропадаше в страстите си, отваряше се за чувства, които не беше изпитвала дотогава, презираше се за това което правеше и това, което не правеше и беше почти на ръба на лудостта, когато той й каза, че заминава извън страната. Каза още, че тя ще може да отиде при него след около година, че я обича безумно, че иска само нея, че животът му е тя и какво ли още не и все пак замина. Написа й писмо, в което обвиняваше повече нея, отколкото себе си. Това писмо, което можеше да ти скъса сърцето, тя пазеше и препрочиташе години след това.
Тя се омъжи след един месец. На сватбата си беше като хипнотизирана. Ходеше, говореше и се усмихваше в бялата си рокля, приемаше поздравления и танцуваше с приятелките си, но духът и не беше там.
Бракът им започна стандартно. Съпругът й, израснал в матриархата на семейството си, естествено поставяше майка си преди нея. Наложи й се да свикне с второто място, плачеше когато беше сама и не намираше смелост да се противопостави нито на него, нито на властната му майка, която изговаряше около хиляда думи в минута, пръскаше слюнки и неоспорими възгледи на метри около себе си и когато не говореше за скъпоценния си син, говореше за пари.
После дойде детето. Тя го прие като избавление, посвети му се изцяло и покрай него напълно успяваше да забрави за собствените си желания. Светът й се завъртя около памперсите и малкото му телце, болестите и усмивките му, кошмарите и първите му стъпки. Когато детето тръгна на градина, тя изведнъж се озова с време за себе си и ужасена установи, че след като мине през фризьорския салон и зъболекаря, изчисти къщата и сготви, няма с какво друго да се занимава. Започна работа и не след дълго се наложи да тръгне по лекари, които неосновано я информираха за най-лошото, а после небрежно я успокоиха че са сбъркали. След времето, прекарано по болници и безсънните нощи, разбра че животът не е даденост, че всичко е преходно и може да свърши изведнъж, затъна във фобии, светът се стесни и тя спря да излиза от вкъщи. Напусна стресиращата си работа, не искаше нито да вижда хора, нито те да виждат нея. Непрекъснатите пристъпи на паника я изтощаваха. Посети един добър психоаналитик и с негова помощ и няколко вида хапчета успя да си стъпи на краката.
Един ден реши да се възползва от възможностите на комуникацията по интернет и по чиста случайност или поръчка на Вселената, първият човек на когото попадна, се оказа от този тип, до когото тя нямаше допир в живота си. Умен, забавен и възпитан, с чувство за хумор, което можеше да я ядоса ако го употребяваше иронично или да я разсмее до сълзи. Беше чужденец с няколко брака и няколко деца. Не му липсваха нито пари, нито опит и в разговорите им, които се превърнаха в единствения й слънчев лъч, тя разбра че той също не търси просто физическата страна на нещата, а партньор, който да сподели не само леглото, а и ума му.
Отношението му към нея беше такова, каквото тя не би могла и да сънува в брака си. Дали защото съпругът й отдавна не беше момчето, в което тя се влюби едно време, дали защото детето порасна и започна само да върши доста от нещата, с които тя беше ангажирана преди, дали защото първият човек, с когото тя се заговори в интернет беше като от приказките или защото всичко това се случи почти наведнъж тя не разбра, но светът изведнъж стана по-хубав и се оказа, че зад стените на тристайния, добре обзаведен апартамент има и нещо друго и тя си позволи да мечтае за пръв път от години. Мечтаеше за топлина от друго човешко същество, което я разбира и не я приема само като жена, а и като човек, за щастие и спокойствие и други подобни "егоистични" удоволствия, с чиято липса тя бе принудена да се примирява през десетте години брак.
Съпругът й, който я обичаше по своему, но за жалост не можеше да изрази любовта си по начин който й допада също не издържа и тя почти случайно откри, че той има връзка, за която твърдеше че е платонична. Проведоха изяснителен разговор, решиха да се опитат да започнат отначало и не след дълго се оказа, че нищо не може да се промени в настройките им един към друг. Нейната любов към него отдавна беше увяхнала, а неговата, наранена от липсващата взаимност, се превръщаше в обичайните гневни изблици за съвсем дребни неща.
Тя не смееше да напусне съпруга си заради детето. Те двамата бяха много близки, малкият хем беше копие на големия, хем беше взел от нея по-задълбоченото отношение към света и тя нямаше сили да му представи нов човек и да му каже, че от утре ще вижда по-често него, отколкото баща си, а да го остави при него беше изключено, животът й нямаше да има смисъл ако не беше с детето си всеки ден.
Чувствата й напираха, разумът й ги държеше заключени в тристайния, а съцето й я теглеше все към другия. Редките откраднати моменти заедно я зареждаха със сила да понесе промеждутъците между тях, с щастие и с много тъга, че винаги имаха край. Беше изключително приятно някой да я обича по нейния начин и тежко, че връзката им, реално лесно осъществима й се струваше почти невъзможна, заради цената, която детето трябваше да плати за нея.
И тя чакаше. Чакаше недоволството в нея да вземе връх, да я мобилизира, да й даде сила да направи първата крачка към новия си живот. Ужасена, че може да повтори грешката си от преди години и да се остави на течението, което да я понесе към живот без любовта на живота й, тя се събуждаше всяка сутрин с малко повече увереност в себе си, но все още не напълно готова за Голямата Промяна.
А времето си течеше, детето растеше и се привързваше все повече към баща си, този същият, който не можеше да я направи щастлива и тя, отдавна изстинала към желанията на съпруга си, го правеше нещастен кога без да иска, кога нарочно, като полуосъзнато отмъщение за нейното собствено нещастие и в тяхното тричленно, привидно нормално семейство, единственият доволен човек беше детето, а тя заключена и раздвоена между неговото щастие и своето, продължаваше да размишлява до кога двама, преструващи се на щастливи родители, могат да продължат да осигуряват щастието на детето си и какво ще им остане и на двамата после, когато то вече няма да има нужда от тях..

* * *

There are two types of things we usually ignore - those that are not important to us and those that we wish weren't. Wishing never works..

Прогнозата за времето днес

Парченца синьо небе, облаци, остатъци от сняг, по-смелите птичета се обаждат, студено, с обещание за затопляне, не много сигурно, чести промени на температурите, всичко може да се очаква, вземете си връхна дреха и имайте готовност за парти :)

http://uk.youtube.com/watch?v=blypORq3HMc

* * *

Слънцето припичаше, пред очите му плуваха червени петна, въздухът трептеше в дъното и от това трептене му се струваше, че кълбото танцува на едно място като буй над вълна. Мина покрай кофата, като суеверно повдигаше краката си по-високо и внимаваше да не настъпи някое черно мастилено петно, а после, като затъваше в рохкавата пръст, се помъкна напряко през цялата кариера към танцуващото и намигащо кълбо. Целият беше облян в пот, задъхваше се от горещината и в същото време го побиваха ледени тръпки, тресеше го яко, сякаш беше махмурлия, а в зъбите му скърцаше блудкава тебеширена прах. И повече не се стараеше да мисли. Само отчаяно повтаряше на ум едно и също като молитва: "Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко знаеш, и всичко разбираш.. намери му цаката! Надникни в душата ми, знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти само изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо лошо! .. Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези неговите, детските думи: "Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!"

Аркадий и Борис Стругацки, Пикник край пътя

Светлина през зимата

Докато милиони хора по света се приготвяха да отпразнуват раждането на Божия син (в малкото китно селце Звъниче, семейството на Айдин Осман сърбаше затоплената на бумтящата печка леща) в едно смолянско село двегодишното дете на обущаря изгаряше от треска.
От 18 часа валеше сняг на едри парцали, пътищата бяха затрупани, снегорините не смогваха да разчистят (но това не плашеше коравите родопски жители, защото бяха свикнали на суровата зима) и Айдин и жена му нямаха никаква надежда, че ще намерят помощ отвън за дъщеричката си.
Исик не беше подвила крак от сутринта, когато дланта й се допря до горещото челце на малката Сирин. (Отзивчивата млада лекарка, която живееше през три къщи, веднага наметна шала си и закрачи заедно с Айдин по труднопроходимите пътеки към болното дете.) Барис, селският лекар, лежеше с гипс на крака, съседките му притичваха да пометат, да примъкнат дърва за печката или да му донесат нещо за ядене. Взря се в угриженото лице на Айдин и попита:
- Кой е тоя път?
- Малката - едва отрони Айдин и стисна очи. Сирин дойде на тоя свят с големи мъки, не беше чудно че много й трепереха, а сега и тая треска дето я беше омаломощила. - Температура има, не пада, даже напротив, какво да правим, градът е далече, кой ще дойде по тия пътища.. - Въздъхна и избърса чело с опакото на лявата си ръка.
Докторът го погледна съчувствено и с усилие се протегна за патерицата.
- Давайте й от тия през 4 часа, - подаде му шишенце с таблетки - утре пак ела ако не е добре. Другите илачи ги знаете. Дано тоя антибиотик помогне.
Накацалите по склона къщи едва успяваха да сигнализират с по някоя светлина че са там през гъстата пелена от сняг. (Айдин стискаше пластмасовото шишенце в джоба си и в тревожното му съзнание се прокрадна надежда, че ето това лекарство вече ще помогне.) Хапчетата тракаха о пластмасовата си опаковка в джоба му, Айдин крачеше в преспите и мислите му бяха все там, при топлото малко телце у дома.
Жена му го посрещна с още по-дълбока отвесна бразда между черните вежди, краката й се преплитаха от умора, детето бълнуваше.
Айдин й подаде лекарството и докато тя се завтече към Сирин, разръчка огъня и добави още дърва.
На вратата се потропа. Спогледаха се. Не им беше до гости. (На вратата стоеше непознат старец с бяла брада и тояжка.) На прага стоеше голобрад младеж и пристъпваше от крак на крак да изтупа снега.
- Добра вечер, байно. Може ли да вляза, замръкнах във ваше село, никой не познавам, вашата къща най-близо ми се видя.
- Добра да е - каза Айдин - ама не е, детето ни е болно.
- Лошо - кимна момчето - аз поназнайвам това-онова, ще я погледна. Да се стопля само ако може.
Айдин кимна, затвори вратата след госта и го загледа под вежди. Момчето потърка ръце над печката, в косата му, малко по-дълга, отколкото Айдин беше свикнал да е мъжката коса, блестяха капки разтопен сняг.
- Светлин се казвам - подаде вече постоплената си ръка момчето на домакина и после повтори тихо името му, явно за първи път го чуваше. Исик обаче погледна право в очите и рече:
- Ще излезе, че сме адаши с вас - и се усмихна.
На Исик не й беше нито до усмивки, нито до запознанства, обърна се към леглото на детето и сигурно веднага щеше да забрави, че в къщата има и друг човек, ако той не я беше изпреварил да седне на стола до главата на малката пръв. Погледа червените й бузки известно време, после потърси очите на Айдин и след едва доловимото му кимване сложи ръка на челото й. И толкова. Стояха така - домакините с тревожно отворени очи и свити устни и госта - и тримата като за снимка. Само отблясъците от огъня и детето помръдваха в стаята. И снегът, който продължаваше да вали зад стъклото.

Явно лекарството беше подействало, защото на сутринта детето беше по-добре. Температурата му спадна и майка му дори успя да го нахрани. Снегът беше спрял дълго преди да изпратят госта и когато Айдин излезе да вземе дърва за печката дълго се чуди, защото от вратата към пътя стъпки нямаше.

Revelation

Мисля, че станах по-добър човек. Или поне се чувствам по-добра от миналата година по това време. Започвам не само да изживявам момента, а и да го ценя. Нещо като в емблематичните коледни филми, в които героите изведнъж осъзнават, че всичко е преходно и всеки миг е неповторим като окраската на тигър, прилича си с останалите само привидно и ако не си добър с другите сега, точно сега, ако не им покажеш че ги цениш и обичаш, може да нямаш друга възможност.
Обичайте се! И не само това, показвайте си, че се обичате. Няма по-голяма щедрост от това, да стоплиш сърцето на някого..