Това на стената беше НЕГОВАТА сянка и въпреки проклетата обездвиженост, в която той се намираше вече трети месец, това безформие кипеше от живот; превръщаше се в хиляди фантазми; разтегляше се до безкрайност или се свиваше в точка, по-малка от зеницата му; после се изливаше в дъга или се раздробяваше на ромбоидни късчета, които се разбягваха в ъглите.
Мъка, голяма мъка беше да гледа движението отстрани, без да може да мръдне поне пръст. Чувстваше се като вързан за стълб покрай лентите на магистрала – колите профучават, различни са, понякога успява да зърне и лицата на хората в тях, всички отиват нанякъде, а той може само да крещи докато прегракне.
Когато крещеше му биеха успокоителни. Вече привикваше към действието им, май си личеше и скоро щяха да увеличат дозата. В полусънно състояние сянката му заемаше предимно човешки форми, най-често седеше, подпряла глава с ръка. Какво ли не би дал да може да седне. Защо клечките за зъби ги правят само в една и съща форма, защо няма пречупени под прав ъгъл, нямаше ли да са по-удобни, деветдесетте градуса така го привличаха сега, искам да съм различна клечка поне за малко..
Няма коментари:
Публикуване на коментар