Женитбата била последното нещо, което минавало през ума на Бела, а да се омъжи за човек, когото никога не била виждала й изглеждало толкова безсмислено и далечно, че тя изобщо не взела под внимание нито предложението, нито красивата златна кутия и съдържанието й. Доловил незаинтересувания й поглед, кралят побързал да благодари на Казимир за щедрия подарък и огромното внимание, което им оказвал Риас с предложението си, и обещал принца да получи отговор възможно най-скоро.
Веднага след като пратеникът си заминал, кралят повикал Бела при себе си и без да се бави я попитал:
- До кога мислиш да продължаваш да се държиш като обикновено момиче, Бела? Скиташ по цял ден на онова езеро. Принцесите имат задължения и да се омъжат за достоен принц е едно от тях. Чувал съм хубави неща за Риас и смятам че той може да те направи щастлива. Майка ти би се радвала да те види омъжена за подходящ човек. Обещай ми поне да помислиш върху предложението му.
Бела извила глава и погледнала баща си право в очите.
- Защо искаш да се омъжа за човек, когото не познавам, татко? Та аз не мога да си представя дори цвета на очите му, не знам дали обича лунната светлина колкото мен и дали може да вижда сенките и чудните форми на облаците, а ти искаш да прекарам живота си с него.
Старият крал въздъхнал. Сякаш отдавна загубената му съпруга говорела с думите на Бела. Същата замечтаност и същото вълшебно синьо на очите й го бяха накарали да загуби ума си по нея преди години.
- Ех, дъще.. Кога ще пораснеш? – замислено поклатил глава той.
- Надявам се никога, татко – засмяла се девойката и погалила ръката на баща си, а той въпреки желанието си да остане сериозен се усмихнал и я целунал по челото.
(to be continued)
Няма коментари:
Публикуване на коментар