На четвъртата им нощ в комплекса той видя русалка. Прибираха се цялата компания от „Натали”, второто от ляво на дясно заведение на плажа, онова с кръглия бар и барманката с големите цици и дълбокото деколте, когато той изостана от Дидо и Марти и увисналите на вратовете им Лина и Мая и заравяйки пръстите на краката си в пясъка на всяка стъпка, се опита да си припомни вечерта.
Щяха уж да вечерят в „Последен пристан”, но освен салатите на двете девойки, на масата се оказаха няколко порции пържени картофи и около каса бира, после в „Натали” изпиха 5-6 кани Grasshopper, любимия му коктейл, и към три и половина сутринта решиха да се прибират. Двете двойки очевидно имаха романтични планове поне за следващия час и той ги остави свободно да се мляскат по пътя. Не че те се притесняваха, само че на него му идваха в повече тия любовни излияния.
Беше изминал почти половината път по плажната ивица, когато я видя. Седеше, потопила опашката си във водата, а дългата й руса коса падаше доста под раменете й и почти скриваше заоблените й извивки. Той спря и я загледа. Около нея имаше някакво сияние, не, не беше от лунната пътека, сякаш идваше от гърдите й или от странния медальон върху тях. Не беше гола, но тия два триъгълника по-скоро очертаваха формите й, отколкото ги скриваха. И беше красива тая русалка, имаше големи и сини, извити като бадеми очи и бели, изваяни ръце. Играеше си с опашката, чиито люспи проблясваха приглушено, а той стоеше и я зяпаше като пълен идиот с отворена уста. Тя не даваше знак че се страхува от него, седеше на пясъка, цялата море и лунна светлина и закачливо му се усмихваше. Той не повярва на късмета си, но окуражен от алкохола се приближи с леко залитане, протегна ръка и отметна дългите къдрици от едното й рамо. Не каза нищо, едва ли щеше да го разбере, какъв език говореха русалките се зачуди, а и не искаше да я изплаши с несвързаното си бръщолевене. Всъщност май нямаше нужда да говорят, разбираха се прекрасно. Ама какво имат русалките между.. чакай, те нямаха крака! Умът му забоксува, после тя протегна ръце и го притегли към себе си и те станаха едно цяло, там на пясъка. Опашката й ту я имаше, ту я нямаше, вълните ги галеха, кожата й беше хладна, но целувките й го пареха като медузи. Светът продължаваше да се върти, но нищо освен нея и мирисът й на море не го интересуваше..
Как се прибра в хотела нямаше спомен. На сутринта отвори очи в леглото си, тялото му беше като разглобено, а в главата му дрънчаха камбани. Преглътна с усилие, идеше му да се гръмне. Бързият студен душ успя да го досъбуди, набързо навлече фланелка и къси панталони и тръгна да търси останалите.
Намери ги в обичайната поза за 11 сутринта – изтегнати върху меките възглавници на ратановите столове в кафето на хотела. Пред тях имаше чинии с недоядени сандвичи и чаши студено кафе. Тръшна се върху стола, който Дидо придърпа за него и се опита да си събере мислите.
- Как мина с девойката снощи, бро? – ухили се Дидо.
Загледа го недоумяващо.
- Русата на плажа, видяхме, че бързо се запознахте – добави Марти и му смигна.
- Беше танцьорката от „Нептун” – поясни винаги осведомената Мая. – Май че е дъщеря на собственика. Облича се като русалка и танцува, докато оня с брадата свири на йоника.
Той отвори уста да каже нещо, после махна с ръка, отпъждайки завинаги илюзията за проблясващи люспи и къдрици ухаещи на море и извика сервитьорката за двойно кафе. Без захар.
неделя, 31 август 2008 г.
Дъщерята на Нептун
понеделник, 25 август 2008 г.
Неблагодарен свят
Повръщаше му се от децата пред блока. Идеше му да им извие тънките вратлета едно по едно. Тия пискуни нямаха ли си майки, все се намираше по някое да му вгорчи живота, беше му писнало от тях. Влачеха навсякъде малките си колела с ярки цветове, кофички, лопатки, топки, оставяха хартийки и картички с картинки по цялата площадка. Веднъж в тъмното така се спъна в една забравена кукла, че си изкълчи глезена и после два дни накуцваше. Нито децата, нито семействата им имаха елементарно възпитание. Мъкнеха ги с тях даже в кварталното заведение, където сядаше да обърне няколко питиета. Не че те бяха единствените, които го дразнеха. Ако около него не мрънкаха или не се гонеха пищящи деца, имаше групи младежи, които се смееха високо и телефоните им цвърчаха с невъобразими звуци. Накъде отиваше тоя свят, никъде нямаше спокойствие! Не му се мислеше за претъпканите автобуси, с които отиваше на работа, там все го настъпваха, бутаха, блъскаха, дърпаха. Ако можеше, щеше да направи така че всички хора да изчезнат. Както изчезна жена му преди десет години, събра си проклетите парцалки и замина на майната си. Там трябваше да е, защото от тогава нито я беше чувал, нито виждал. Нямаха деца, два месеца след нея се затри и кучето. Вярно че той забравяше да го храни, ама и то беше един досадник, непрекъснато му разбъркваше обувките или го събуждаше с тоя негов дрезгав лай, та не му беше мъчно като се загуби, нищо че живя пет години при тях. Оставаше и да жали за някакъв си пес.
Ето и тия линейки с тъпите им пронизителни сирени и те му бъркаха в здравето. Като ги чуеше после или го болеше глава или получаваше съцебиене, или всичко му тръгваше накриво. И тоя просяк, дето всеки ден киснеше от другата страна на улицата го нервираше с мръсните си дрипи, ломотеше нещо неразбираемо и протягаше ръка. Ще не ще, трябваше да мине покрай него като пресече и пак щеше..
Линейката така го помете от платното, че изречението му остана незавършено.
сряда, 20 август 2008 г.
A Momentary Lapse Of Reason
В душата й се отваряше мрачна пропаст, пълна с преплитащи се спирали, по които пропадаше все по-надолу в тъмното. Сърцето й се свиваше, задушено от жилави пръсти с огромни, остри нокти, които стискаха с все сила, между тях бликваше кръв и то се обливаше в тая яркочервена кръв и туптеше все по-задъхано. Болеше, болката беше толкова поглъщаща, че блокираше сетивата й, оставяше я без дъх, под тъмните й очила неконтролируемо бликваха сълзи. Морето неумолимо заливаше брега отново и отново, а тя пропадаше все по-надолу по спиралата, без надежда за връщане, въпреки волята си, въпреки неангажиращата музика, въпреки привидно нехайната релаксираща обстановка. Сърцето й се обля още веднъж в кръв, която стана черна от тъга, и после замря.
Контрастът с яркото слънце беше толкова голям, че тя се сепна, уплаши се от себе си и за себе си, опита се да се надскочи, да преодолее слабостта, да надвие спазъма, вгледа се в синьото на вълните, вдигна очи към по-светлото синьо на пространството над хоризонта, чу смеха на човека с очилата, толкова ведър че я засрами, после още веднъж погледна на себе си отстрани, видя унижението да се чувстваш сам сред близки хора, отрече го и се усмихна през сълзи, запали цигара и стана едно с бялата пяна на вълните, разходи се в себе си, хареса това което видя и разбра че се обича почти толкова, колкото обичаше целия останал свят и многообразието му във всички цветове на дъгата..
понеделник, 18 август 2008 г.
High Hopes
In a world of magnets and miracles
Our thoughts strayed constantly and without boundary
The ringing of the division bell had begun
Along the long road and on down the causeway
Do they still meet there by the cut
There was a ragged band that followed in our footsteps
Running before time took our dreams away
Leaving the myriad small creatures trying to tie us to the ground
To a life consumed by slow decay
The grass was greener
The light was brighter
With friends surrounded
The nights of wonder
Looking beyond the embers of bridges glowing behind us
To a glimpse of how green it was on the other side
Steps taken forwards but sleepwalking back again
Dragged by the force of some inner tide
At a higher altitude with flag unfurled
We reached the dizzy heights of that dreamed of world
****
Encumbered forever by desire and ambition
There's a hunger still unsatisfied
Our weary eyes still stray to the horizon
Though down this road we've been so many times
The grass was greener
The light was brighter
The taste was sweeter
The nights of wonder
With friends surrounded
The dawn mist glowing
The water flowing
The endless river
Forever and ever
http://www.youtube.com/watch?v=mUxKgtFHDo8
петък, 15 август 2008 г.
Сянката
Това на стената беше НЕГОВАТА сянка и въпреки проклетата обездвиженост, в която той се намираше вече трети месец, това безформие кипеше от живот; превръщаше се в хиляди фантазми; разтегляше се до безкрайност или се свиваше в точка, по-малка от зеницата му; после се изливаше в дъга или се раздробяваше на ромбоидни късчета, които се разбягваха в ъглите.
Мъка, голяма мъка беше да гледа движението отстрани, без да може да мръдне поне пръст. Чувстваше се като вързан за стълб покрай лентите на магистрала – колите профучават, различни са, понякога успява да зърне и лицата на хората в тях, всички отиват нанякъде, а той може само да крещи докато прегракне.
Когато крещеше му биеха успокоителни. Вече привикваше към действието им, май си личеше и скоро щяха да увеличат дозата. В полусънно състояние сянката му заемаше предимно човешки форми, най-често седеше, подпряла глава с ръка. Какво ли не би дал да може да седне. Защо клечките за зъби ги правят само в една и съща форма, защо няма пречупени под прав ъгъл, нямаше ли да са по-удобни, деветдесетте градуса така го привличаха сега, искам да съм различна клечка поне за малко..
понеделник, 11 август 2008 г.
Имало едно време - част 4
Речено, сторено. Разнесла се мълвата, че след по-малко от два месеца в кралския дворец ще има голям и пищен бал и отвсякъде заприиждали танцьорки, змиеукротители, огнегълтачи, фокусници, шутове, актьори - всички с надеждата да покажат на какво са способни и да получат богато възнаграждение от щедрия крал.
В двореца закипяло трескаво оживление. Предмети се пренасяли от една зала в друга, почиствали се до блясък, пренареждали се; рамките на свалените картини внимателно се забърсвали със специално приготвена отвара; прислужници се катерели по високи стълби, за да почистят изящните, висящи от тавана свещници; градинарите копаели, засаждали, плевели и оформяли цветните лехи; конярите решели гривите на жребците с удвоена грижа, а готвачите прелиствали старите книги и до късна вечер обсъждали подправки и гозби.
Ентусиазмът не бил обхванал единствено Бела. Забързаното ежедневие на целия кралски двор, суетенето вътре-вън и неспирното жужене на гласовете нито пречело на девойката, нито запалвало в нея искрата на очакването. Дните й все така преминавали в разходки през гората до езерото и в спокойно съзерцание на ленивите му води.
(to be continued)
понеделник, 4 август 2008 г.
Имало едно време - част 3
Женитбата била последното нещо, което минавало през ума на Бела, а да се омъжи за човек, когото никога не била виждала й изглеждало толкова безсмислено и далечно, че тя изобщо не взела под внимание нито предложението, нито красивата златна кутия и съдържанието й. Доловил незаинтересувания й поглед, кралят побързал да благодари на Казимир за щедрия подарък и огромното внимание, което им оказвал Риас с предложението си, и обещал принца да получи отговор възможно най-скоро.
Веднага след като пратеникът си заминал, кралят повикал Бела при себе си и без да се бави я попитал:
- До кога мислиш да продължаваш да се държиш като обикновено момиче, Бела? Скиташ по цял ден на онова езеро. Принцесите имат задължения и да се омъжат за достоен принц е едно от тях. Чувал съм хубави неща за Риас и смятам че той може да те направи щастлива. Майка ти би се радвала да те види омъжена за подходящ човек. Обещай ми поне да помислиш върху предложението му.
Бела извила глава и погледнала баща си право в очите.
- Защо искаш да се омъжа за човек, когото не познавам, татко? Та аз не мога да си представя дори цвета на очите му, не знам дали обича лунната светлина колкото мен и дали може да вижда сенките и чудните форми на облаците, а ти искаш да прекарам живота си с него.
Старият крал въздъхнал. Сякаш отдавна загубената му съпруга говорела с думите на Бела. Същата замечтаност и същото вълшебно синьо на очите й го бяха накарали да загуби ума си по нея преди години.
- Ех, дъще.. Кога ще пораснеш? – замислено поклатил глава той.
- Надявам се никога, татко – засмяла се девойката и погалила ръката на баща си, а той въпреки желанието си да остане сериозен се усмихнал и я целунал по челото.
(to be continued)