По мъжки

Понеделникът започва и-де-ал-но. Жената забравила да купи от здравословните боклуци с които ни тъпче всяка сутрин и ни пържи яйца. Зарадван, че няма да отида на работа полугладен както обикновено, се тъпча като прасе. Малката пък, вместо да плати интернета през уикенда, профукала парите които й дадох, и го спрели. И по-добре. Предната седмица, докато се оправя и изляза от къщи се налагаше да слушам новата песен на Джъстин Бийбър по десетина пъти на ден. Това малко лайненце ако го пипна, няма да може да пее поне две-три години.

   В тролея, на път за работа, едно лелче от чистотата с къносана коса и един скинар без никаква, но с повече татуировки по видимите части, отколкото тя имаше косми на главата, правят такъв сеир за една седалка; че ми харесва повече от целия последен сезон на Биг Брадър. После, на лавката до офиса, тъпата овца която ми прави кафето ми връща до двайсе лева на моите десет. Да не съм луд да се обаждам, да е гледала, нали това й е работата. Малко ли е, че всеки ден й правя оборот. То нейното кафе почти не става за пиене, ама от машината на моя етаж е малко по-скъпо.

   На паркинга виждам, че някой е одраскал аудито на шефа с ключ. Кеф! Нека и на него му е кофти, що само на нас. Още по-зле ще му стане, тая циция дава бонуси само на високосна, а неска е 29ти февруари. Довечера ще съм значително по-богат. За десерт, на колежката й се къса най-горното копче на щедрото деколте и докато изнамери безопасна, добре изплакваме окотo. Грозничка е милата, обаче в тялото е един път.

   Симулираме някаква дейност до 12 и слизаме да хапнем. Иванов си накапва новата риза с доматен сос и така смешно се ядосва, че всички се връщаме на работните места в чудесно настроение. Малко седмици са започвали по такъв късметлийски начин. Остава само да избутам следобеда, ще се прибера да си почина един-два часа и ще ходя у Калата да поиграем белот. Карти, биричка, хапване – рай! Жена му не подвива крак докато сме там – готви, пренася, отсервира. Евала му, добре я е дресирал. С мойта тва няма шанс да се получи, с нея си имаме друга уговорка. Щяхме да се развеждаме преди няколко години, обаче се разбрахме да останем заедно заради малката, поне докато завърши гимназия. От тогава всеки си прави каквото си иска, с който си иска, не се гоним да се хващаме като останалите балъци, умни хора сме.

   Към 5 минавам да си взема парите от счетоводителката. Има опашка, обаче настроението едно-такова ведро, никой не мрънка. Приятна атмосфера, говорим си като първи приятели, обсъждаме кой за какво ще ги похарчи. Даже Иванов се усмихва. И как не, с тия пари ще си купи една камара ризи.

   Прибирам плика с парите и потеглям за вкъщи. Доста ми е неприятно да чакам по тия спирки и да слушам простотиите на хората. Тоя път обаче и тролеят идва веднага. Само успявам да си купя един жълт вестник, да видя какви ги вършат випаджиите като се прибера. Много обичам да чета как се дъни елита. Какво като са известни и имат пари, задниците им са по-осрани от нашите.

   Отключвам и вече си представям как обличам анцуга и се тръшвам на дивана с вестничето и какво да видя. Моята се прибрала преди мен, очите й зачервени, реве та се къса. Помислих, че са я уволнили. Още по-зле се оказа, любовникът я зарязал. Досега си ги хващаше някакви стабилни, женени, никакви проблеми нямахме с тях. Водеха си я насам натам, плащаха си, като й омръзнат ги зарязваше и си намираше друг. Спокойствие и за нея, и за мен. Тоя път се хванала с някакъв много по-малък глупачката, необвързан, зарязал я заради друга, по-млада и по-хубава, разказва ми през сълзи и се тюхка какво щяла да прави сега.

   Еййй, баси новината ми сервира! Отиде ми спокойствието. Като я знам каква драма е, със седмици няма да видя бял ден вкъщи. Питам я къде е детето, поне с него да се разсее малко, да идат до мола да си купят по някой парцал, да хапнат по един сандвич, да отидат на кино – като нормалните хора. Щяла да спи у приятелка неска, имали да пишат нещо за училище. Ами сега!? Усещам накъде отива работата, тая цивра и белота ще ми развали, не само настроението. Успокоявам я колкото мога – айде стига, всичко ще се оправи, ще я мине тая новата един-два пъти, с това ще му мине и мерака, после сам ще дотърчи. Аааа, нямало, надува гайдата, казал й че била стара чанта, нямало да се занимава повече с нея. Той се е шегувал бе, Пете, опитвам се да разведря малко обстановката, я се виж ква си лачена. Явно не улучвам точните думи, щото ме поглежда кръвнишки и продължава да реве.

   Да се обади на приятелка, предлагам. Да пийнат по нещо, да си поклюкарят или там каквото правят като се съберат. Не можело, тя на всички била разказвала колко хубаво й било с него, щели да я съжаляват. Какви времена само, човек и на приятел да не може да разчита вече.

   Седим в хола, мойта хълца и бърше сополи, чак на мен ми иде да ревна. Вместо да се опъна на спокойствие и да ходя после да пийна биричка с аверите, съм вързан тука с тая ревяща жена и си разваляме и двамата вечерта, заради някакво малко лайно. Кой знае защо пред очите ми изниква перчема на Джъстин Бийбър и вече не ми се реве. Ядосан съм като бик, на когото са му отказали цяло стадо крави.

   Я ми дай телефона на тоя льольо, процеждам през зъби, аз ще го оправя. Какво си позволява бе? Жената се дърпа известно време, накрая отчаяно ме поглежда през сълзи и ми го написва на едно листче заедно с името. Отивам в кухнята, набирам, не вдига. Вбесявам се. Тоя пък за какъв се мисли? Звъня пак, тоя път някой запъхтяно казва ало. Сашо търся обяснявам, той бил. Казвам кой съм и да не затваря докато не се разберем като мъже. Чудно защо съм спокоен като катаджия на Трифон Зарезан. Питам го какъв му е проблема с Петя, той казва че нямало проблем, разделили се по живо, по здраво. Едно такова плахо звучи, шубелийската. Разделили сте се, ама ти с нея, брат, не тя с тебе, там е проблема. Знаеш ги жените какви са. Помотай я малко, свий и един-два номера да й писне, аз ли да те уча. После тя първа ще тръгне да се разделя. Обяснявам му, че идея си няма как ми е развалил и хубавия ден, и плановете за вечерта. Мълчи. Няма да стане така, усещам. Добре че съм печен и много добре знам какво върти света. А и неска съм богат, мога да си го позволя. Питам го, кажи Саше, арабийската, колко искаш да оправиш на момента тая драма, та да може всички да сме доволни. Въртя, сука, накрая се споразумяхме за една прилична сума и да изчака две-три седмици тя сама да го разкара, та да миряса. Обаче първо искал да види парите в сметката и тогава щял да й се обади. Ти за какъв ме мислиш мен бе, развиках се. Аз съм човек с достойнство, като съм казал че ще ти преведа пари, ще ги имаш. Веднага да й звъниш, че това вкъщи не се търпи.

   Разгеле, разбираме се по мъжки, даже приятна вечер си пожелаваме накрая. Връщам се в хола. Петя спряла да реве и гледа в една точка. Тъкмо отваря уста да ме пита какво става и телефонът й звъни. Поглежда го и цялата грейва. Сега тя отива в кухнята да говори. След малко се връща ухилена, отивам да се къпя и ще излизам, казва. Аз доволно поклащам глава, чувствам се по-мъж от всякога. Като държавен глава, разрешил международен конфликт. Тя изчезва към банята, а аз навличам анцуга, отварям си една биричка за разпускане и се опъвам на дивана. И-де-ал-на вечер се очертава.

Техничарчето

   Благодаря на майката Природа, че като не ме е направила много привлекателен, поне ме е снабдила с анализаторски способности за изграждане на стратегии, иначе и досега щях да си ходя девствен и незабелязан от нежната половина на човечеството. “Половина” всъщност не е много точно казано, светът бъка от жени, сигурен съм че поне по 2-3 на мъж се падат. Не случайно ние мрем по-рано, то издържа ли се лесно на тоя зор. Ако вземат, че се усетят и си направят независима държава, ще ни поробят като едното нищо.

   Не че съм и кой знае колко умен или талантлив. Реално се определям горе-долу като средноинтелигентен. Освен това, всъщност съм доста притеснителен и задръстен, макар че хората, предимно жените, ме мислят за много кадърен и отворен. Всичко е тренировки и стратегия. Открил съм, че е безумно лесно да внушиш на околните, че си по-умен и дори по-секси, отколкото си в действителност, ако добре се подготвиш. Техниките за целта са следните:

   Първата е да си загадъчен. Тренировките са лесни, защото включват предимно автоматизация на лицевите мускули. Ако бях жена на средна възраст, щях да съм мащехата на Снежанка. Сещате се – “Огледалце, огледалце..”. Точно като нея, прекарвам доста време пред огледалото. То изобщо не е загубено, отплаща се и още как! Най-напред, впервам сериозен поглед в отражението си. Тук не мога да не вмъкна – Баси кефа! Ми обичам се, какво лошо има? Не съм особен хубавец, даже по-скоро бия на нежен тип, обаче аз съм му хванал цаката как да превърна дефекта в ефект. Така. Значи първо, започвам да се гледам. Важно е да съм сериозен. После леко нацупвам устни и повдигам вежди. Вече съм установил под какъв ъгъл да си наклоня главата, за да е по-въздействащо. Изглежда лесно, но не е, съвършенството се постига трудно. Наричам това изражение “Аз, загадъчният”. То е като основна сгъвка при оригами – от него произлизат всички останали. Действа безотказно на жени, особено на по-лесно манипулируемите. С него отговарям на голяма част от зададените ми въпроси. Пример: на среща съм, жената срещу мен ме пита нещо. Нямам никаква идея какво иска да чуе. Леко присвивам устни, едва загатнато повдигане на веждите, уверен поглед, мълча и я гледам право в очите. Горката чавка си мисли: “Тоя мой въпрос му е толкова под нивото, как можах да се изложа с него?!”. Притеснено си отговаря сама или бързо сменя темата. Вече е несигурна в себе си. Едно на нула за мен. Притеснените жени говорят много и все глупости, и сами се закопават. Само трябва да слушаш, без да я прекъсваш. Търпението се възнаграждава – ако издържиш, получаваш две бонус точки: едната ти спестява мисленето на реплики; а другата е, че това я кара да си мисли “Той ме цени!”. Ценя я друг път, отегчен съм до смърт. Все едно и двамата не знаем за какво водим тоя разговор-прелюдия – за да не се чувства лесна. Значи фейс експрешънс – чек!

   Втора техника. Отсявам от спама в нета не най-интелигентния, а най-популярния. Много ясно защо – ако двете съвпадаха, народът щеше да е масово умен, а чалгата - отживелица. Повечето от жените, които се имат за интелигентни или наистина са, за съжаление не са особено красиви, пълни са с комплекси и умират да им обърнеш внимание. От друга страна, това, че четеш книги и ходиш на литературни четения, не те прави нито умна, нито начетена. И слава Богу, че иначе нямаше да съм лягал с жена от години. Всички си имаме трески за дялане, важното е да успееш да внушиш на някоя комплексирана, жадна за любов девойка, която все пак хваща око, че я харесваш точно заради това, което я притеснява най-много. Откриваш слабостите й, небрежно подхвърляш че точно това търсиш в жената до себе си и береш плодовете. Но да се върна на спама. Отсявам най-популярния, защото интелигентният хумор изисква интелигентен събеседник и крие потенциалната опасност да не бъда разбран и харесан – и в удобен момент вмъквам в разговора нещо за “баси ръкИте”, Джорджано (може дори да се отпусна да го имитирам), Митьо Пищова, д-р Радева, цитат на Кобилкина (разбира се, произнесен с руски акцент). Тя се залива от смях. Популярното смешно е проверено смешно и винаги действа, а забавляваната жена е почти хоризонтирана. Следователно, чувство за хумор, макар и назаем – чек!

   Трета техника. Ти самият стани популярен. Може да е сред ограничен кръг публика, важното е известен брой хора да говорят за теб. Като оставим настрани чисто мъжките занимания, където и да отидеш, поне две трети са жени, избор колкото искаш. Освен това, социалните мрежи са клюкарник - една ще сподели с приятелка, друга ще се похвали и така, все повече жени ще се блазнят от възможността да са с теб. Чували сте за отразения блясък. Може да си рядко грозен и некадърен, но ако си диджей, акциите ти се вдигат стократно. Единствено защото си централна фигура в партито и от теб зависи какво ще се слуша.

   Аз така открих караокето. Не пея кой знае колко добре, обаче държа микрофон, тоест вече съм в центъра на вниманието. Костваше ми доста усилия да се престраша, вече ви казах че съм притеснителен, обаче резултатът е потресаващ. Всъщност не пея и особено зле, в сравнение с останалите ентусиасти, но за разлика от тях, аз много добре знам как да използвам минутките слава. Тук са важни и движенията на тялото, тях също тренирам пред огледалото. Едва доловимо движение наляво, после лека небрежна стъпка надясно. Внушавайте, че ви идва естествено, дори иронизирайте тези които се кълчат прекалено и сте едно ниво по-близо до идеалния образ. Висок съм, което само по себе си е плюс, жените не харесват ниски мъже. Може да си грозноват, но високото придава особен чар. Винаги подбирам известни песни, за да може повече чавки да припяват, винаги гледам уверено пред себе си, никога точно една определена жена и никога не се усмихвам. Когато има инструментал, отпивам от минералната вода, слагам си “Аз, загадъчният” и погледът ми се рее към публиката. Важно е да съм в клуба редовно, така свикват с присъствието ми и дори започват да ме търсят с очи из бара, когато не съм зад микрофона. По-смелите ме заговарят още на място, по-срамежливите ми пишат във фейсбук, не пропускам да си кажа двете имена преди да започна да пея. Евтина популярност, ще кажете. Не ми пука, откакто ходя в караокето, ми връзва като за световно. Заглавната ми снимка във фейса също е от там – хем лесно да ме разпознават, хем да знаят че не съм кой да е и да драпат неистово, за да се докопат до мен. Това води до сърчица във фейса, “ах, колко беше готин снощии!”, “ти не си ли оня от караокето, толкова се забавлявах на твоето изпълнение!” и подобни. Значи популярност – чек!

   Четвърта техника. Когато все пак казвам нещо на среща, винаги използвам няколко мои любими обобщения. Едно от тях е: “Вие жените нали се интересувате от зодии.”. Дори не е въпрос, но действа безотказно. Ако събеседничката ми е точно от тази група, видимо се оживява и ме залива с водопад от ненужна информация; ако не е – изпръхтява презрително и започва да плюе пощурелите по класифицирането на хората откачалки. И в двата случая е доволна от темата и главно от мен, че съм я повдигнал. Друго, което често ползвам е – “Вие жените нали ходите на гледачки”. Точно като при зодиите, обикновено жената се оказва един от двата основни типа – такава, която редовно се ръси, за да й кажат че колкото и да е смотана и за нея ще се намери някой и такава, която няма нужда да си плаща, за да го чуе от някоя приятелка. Съществува и трети тип, който е модерен хибрид между първите два – към него спадат предимно жени, тип “разкрепостени интелектуалки”, особено тези, които са свикнали да им ръкопляскат в края на работния ден. Нямам предвид кадърните хора на изкуството, които имат реална представа за собствената си цена, а онези които непременно ще вмъкнат в разговора колко често пътуват извън България, какви космополити са и които дори се гордеят с това, че редовно осъждат хората, които считат за по-долна класа от тях. Тези дами не само обикалят цялата страна, за да плащат на известните измамници които им обещават светло бъдеще, ами и лицемерно коментират колко са тъпи и кичозни гледачките, какви глупости говорят, и колко СА, а не СМЕ задръстени и невъзпитани българите в сравнение с европейците. Всичко това се случва, докато те гледат в очите и дъвчат дъвка. Боже опази от взела се насериозно “интелектуалка”! За този тип правя изключение да продължа със свалката, само ако е НАИСТИНА хубава.  Следователно - хитър като стадо лисици – чек!

   Пета техника. Винаги намирам удобен момент тъжно да споделя, че все още не съм срещнал “Голямата любов” и сърцето ми нетърпеливо чака най-важната жена в живота ми. Това неминуемо я кара да си зададе въпроса “Ами ако съм аз?” и да започне да се старае да ми се хареса още повече. Знаете как повечето жени си въобразяват, че точно ТЕ могат да накарат и обратен да се влюби в тях. Горките. Значи елемент на сапунка – чек!

   Шеста техника. Нося тишърти с интересни щампи. Досещате се сами защо – привличат вниманието. Ако не си особено привлекателен като мен, все с нещо трябва да хванеш окото на първо време. Намирам си ги в нета. Известните анимационните герои се харчат доста. Слагам и ризки, винаги с навити ръкави, създават усещане за елегантна небрежност. Имидж – чек!

   Седма техника. Една от най-важните. Ако искаш да си трайно популярен, омешвай се с други популярни хора. И не само - общувай с тях, снимай се с тях колкото можеш повече, лайквай техните снимки, лайквай всичко свързано с тях, те също ще започнат да те лайкват, никой не е луд да изпусне фен. Така твоята собствена популярност сред твоите собствени фенове ще започне главоломно да се покачва. Нетуъркинг – чек!

   Изводът, братлета: Ако си като мен, тоест ако не си сладък като Ники Илиев, небрежно мачо като Блатечки, синеока звезда като Бербатов или с вродено чувство за хумор като Митко Павлов, няма страшно! Погледнете ме – не съм нищо особено и пак ми връзва. Важни са стратегията и постоянството. Жените само си въобразяват, че са по-сложни от нас. Притесни я, разсмей я, впечатли я и за капак й направи някакъв комплимент, все тая какъв, и е твоя поне за една нощ. Между нас казано, с някои жени не ти и трябва повече. Аз ли не знам, вече имам доста скалпове на колана. Успех и на вас!

Междуселски препирни

   - Епеци – отбеляза очевидното Джаро Джаров Бинков, побутна козирката на каскета си и бавно почеса клепналите си уши, първо дясното, после лявото. – С тоя пул те удрям, с другия правя капия.

   Срещу него, два пъти по-младия Боби Фетов изсумтя с презрение, насочено към всички табладжии, които “викаха” чифта, когато им потрябва. Играта отиваше към марс и очите на Боби отчаяно шареха по селския площад, в търсене на нещо, което да разсее противника. На вселенската сила явно й дожаля за губещия, защото безсъбитийното селско пладне изведнъж се оживи. Покрай кафенето, където Джаро Бинков за пореден път установяваше господството си на табла, а Боби Фетов за пореден път псуваше на ум късмета си, поклащайки се с достойнство мина автобус и спря на широкото пред кметството. От отворената врата се заизсипваха приключили с ограмотяването за деня ученици и звуци на зурна. Кючекът явно беше достигнал момента на солото.

   - Рейса – този път очевидното констатира Фетов. После, съзрял още по-удобна възможност поне да отложи разгрома, мазно добави – Това не е ли твоя?

   Покрай книжарницата, към прашния бял автобус, на който с големи квадратни букви пишеше “СОЛО 2000” и имаше нарисуван сокол в полет, вървеше двайсетинагодишен русоляв младеж. На крачка зад него ситнеше дакел.

   Джаро проточи врат в указаната от пръста на Боби посока.

   - Жорето е – кимна той. – Ще ходи в града за някаква част. Ама защо е помъкнал и Хрипио? – сбърченото му чело изразяваше по-скоро учудване, отколкото гняв.

   Когато миналата година Жоро донесе кучето, Джаро без никаква особена причина реши да го кръсти Рошко. Кучето, обаче, имаше някакъв проблем и вместо да лае, само хриптеше. Така, някак от само себе си, Рошко стана Хрипио.

   Джаро се изправи, подръпна наметнатото върху раменете си сако и извика:

   -  Жоре, я ела тука!

   После вдигна ръка зад ухото си, взе скътаната там цигара, повъртя я между пръстите си и я запали с кибрит, който извади от джоба на сакото.

   Момчето се приближи. Боби Фетов неволно си помисли за енти път, че по-сини очи от неговите не е виждал.

   Жоро израсна с вуйчо си Джаро и втората му жена; четеше много, знаеше много, работеше много. Беше на 15, когато комшията го помоли да закачи на трактора спрения от движение трабант в двора му и да го закара на бунището. Жоро го прибра в празния гараж на вуйчо си. Днес, 5 години по-късно, трабантът се задвижваше от 4-цилиндров двигател с фиатски корени и многобройни модификации; панелите на каросерията му, без капака на багажника, бяха изработени от карбон, а фаровете му светеха с ксенонов газ. Когато Жоро му сложи и люк, връстниците му не издържаха и замениха по-дългото “Жоро с Трабанта” с Жоро Люка.

   Джаро не беше дал и една стотинка за въпросното возило. Племенникът му сам си изкарваше парите. Ваканциите и всеки почивен ден работеше на надница в лозята на селяните. Хората знаеха, че е работяга и го търсеха сами. После се записа в някакъв автоклуб в града, трабантът беше гордостта на всичките му членове; през ден гаражът се напълваше с гласовете им. “Люк, дай тресчотка; Люк, вземи зегера”, чуваше Джаро, когато минаваше покрай вратата. Последният трабант беше излязъл от завода в Германия през 1992, цели 3 години преди Жоро да се появи на бял свят, но ето че този трабант ходеше по фестивали и изложби и вдигаше 220 плюс.

   - К’во ста’а, Люк – дружелюбно каза Боби и си спечели кос поглед от Джаро. Бинков не одобряваше прякора, но се наложи да свикне с него, всички го ползваха.

   Жоро му кимна и въпросително погледна вуйчо си. До левия му крак, Хрипио весело махаше с опашка и местеше поглед от единия към другия.

   - Къде си помъкнал кучето? – опита се да прозвучи сърдито Джаро.

   - Водя ти го – усмихна се Жоро. – Айде, че ще изпусна автобуса.

   Преди вуйчо му да успее да отговори, момчето вече бързо крачеше. Хрипио легна под масата, а Боби обречено погледна към таблата, сега вече нямаше мърдане.

   Вътре в автобуса, Жоро подаде парите на шофьора и взе билета.

   - Ханс, моля те смени тия чалги с нещо сносно, че ще ни окапят ушите.

   Шофьорът, с измачкана, незакопчана догоре бяла риза и неизменния черен елек, почука с нокът по баджа си, закрепен с безопасна и изсумтя недоволно, но смени станцията. На баджа, черно на бяло пишеше “Веско Колов, водач, СОЛО 2000”. Веско, обаче, му казваше само майка му. Живееха през три къщи от Бинкови. В първи клас им дадоха за домашна да четат за Хензел и Гретел. Следващия час, учителката ги попита как се казва момченцето от приказката и Веско, в неумел опит да блесне, бодро извика “ХАНС!”. Последваха 2 секунди гробна тишина и после 5 минути адски смях. Младата им учителка се изчерви в опит да се удържи, не успя и непрофесионално се смя заедно с децата. Не се се смя само Веско, който съвсем естествено се превърна в Ханс. 11 години по-късно изкара книжка, започна да кара бус за “СОЛО 2000” и стана Ханс Солото.

   На първата единична седалка вдясно, както обикновено, седеше Асен Чомаков, по-известен като Чомака. Злите езици разправяха, че майка му го изпуснала на главата му като бебе и затова му хлопа дъската. Чомака наистина не беше умен, но беше едър и силен за трима и точно толкова космат. Работеше някаква хамалска работа в града. На Ханс Солото му беше жал за слабоумния косматко и го возеше без пари, а Чомака му се отплащаше с безгранична лоялност и нечленоразделни звуци на благодарност.

   На втората седалка зад Ханс, любимият учител на Жоро, Йонко Йонков четеше дебела книга. Нисичък и предимно плешив, със стърчащи уши  и по-скоро бял пух, отколкото коса, там където изобщо я имаше, Йонко ходеше с усилие и се подпираше на крива тояжка. Физическите си недъзи компенсираше с пъргав ум и начетеност. Никой не знаеше точно на колко години е, хората се шегуваха, че и Лили Иванова може да му е внучка. Двамата с Жоро се харесаха от пръв поглед – умният, жаден за знания четвъртокласник и даскалът с голямо сърце и желание да дава кой колкото може да вземе.

   - Добър ден, учителю! – сърдечно го поздрави момчето.

   - Денят ти добър да е, Георги! – вдигна очи към него Йонко.

   Жоро седна зад него и се загледа през прозореца. След 3-4 минути, Ханс Солото затвори вратата и автобусът потегли.

   На другата спирка се качиха трима тийнеджъри, които познаха Жоро и веднага заобсъждаха необикновения трабант с люк; в следващото село - пълничка леля с къносана къса коса и девойка с топли кафяви очи и плитки, навити от двете страни на главата й. Жените седнаха зад него и лелята веднага закудкудяка “Лиянче това, Лиянче онова”. Момичето отговаряше възпитано, но почти едносрично, имаше приятен глас.

   “Радио едно рок”, обяви гласът на Джоко Росич.

   - Еднорог не е ли кон? – попита лелята. И синът ми го слуша това радио, ама защо са го кръстили така? То в днешно време вече не знаеш кое какво е...

   - Лелче, мо’е ли си толко тъпа! – обади се единият тийнеджър и тримата зацвилиха весело с мутиращи гласове.

   - Я да мълчиш – не му остана длъжна тя. Майка ти е по-тъпа от мен, даже не знае кой е баща ти.

   - Я сиии... – последваха куп обиди от задната седалка.

   Селцата бяха близо и клюките прехвърчаха от едно в друго като искри. Определени хора знаеха всичко за други определени хора, че даже и онова, което другите определени хора не знаеха за себе си.

   В словесния дуел се включиха и други, по-възрастните застанаха на страната на бойната леля, по-младите защитаваха тримата отзад. Музиката вече не се чуваше.

   В този момент, Ханс отби и спря. Вдигнатият адреналин на пътуващите автоматично се насочи към шофьора.

   - Що спираме ся?

   - Господине, ама аз бързам за влака!

   - Пе’ерас’, ае карай бе!

   Солото се опита да каже нещо, което се загуби в хора от гласове. Тогава се чу неопределен смразяващ звук с ниска честота, Чомака се беше изправил и нечленоразделно въдворяваше ред. Всички замълчаха смутено. Ханс изполва затишието и обяви, че има закъсала кола и му махат да спре. После отвори вратата и слезе. Чомака го последва като кученце.

   - Вижте, хер Флик! – чу се отзад.

   Всички накацаха по прозорците отдясно. Жоро също се изправи. Около вдигнатия капак на мерцедеса се суетяха трима бабанки. Встрани, подпрян на бастун със сребърна глава, стоеше висок мъж облечен в черно. Под шапката и слънчевите очила, от кожения шлифер се подаваха яката на белоснежна риза и възел на вратовръзка.

   - Това е Лорда – извика някой.

   - Кой? – попита неосведомен.

   - Дарко Ведич, Лорда - сърбинът, който държи половината заведения и хотели в Южна България.

   - Той не беше ли..? – всички погледнаха към Жоро.

   - Какво не беше ли? – попита той недоумяващо.

   - Ти нали си племенника на Бинката? – попита го лелята с къносаната коса и недочакала потвърждение, продължи – Роднини сте с Лорда.

   - Няма такова нещо – отрече Жоро.

   - Има, има – всезнаещо поклати глава лелката. - Питай вуйчо ти. Вие сте преселници тука. И Лиянчето и тя така – погледна я със съжаление жената, за която очевидно “преселник” означаваше нещо като “недъгав”.

   Жоро изумено се опитваше да разбере защо непознатата жена му разказва небивалици, а тя вече отваряше уста да даде още пикантни подробности, когато с неочаквана за физиката и възрастта си пъргавина, Йонко скочи от седалката и закуцука към тях.

   - Замълчи, жено бъбрива – каза тихо, но твърдо той и тя се сви, все едно я беше ударил, обърна обидено глава и се загледа през прозореца. – Ела, Георги, да поговорим трябва.

   Седнаха. Стегнато и без излишни емоции, Йонко разказа на момчето, че преди двайсетина години, когато Бинкови живеели в града, майка му и Дарко, тогава талантлив футболист в български отбор се влюбили безумно и напук на родителите си, които не им разрешили брак, тя избягала с него. Единственият, който ги подкрепял, бил по-големият й брат Джаро. После тя забременяла. Докато пътували към родилното, Дарко блъснал колата. На него се наложило да изрежат гласните струни и от тогава използвал говорен апарат. Майка му починала при раждането от нараняванията, а Джаро взел детето и с бездетната му първа жена се преместили на село. Още тогава се заклел да не допуска в живота им виновният за смъртта на сестра му.

    Жоро слушаше и знаеше, че Йонко му казва истината, но въпреки това му беше трудно да повярва. Йонко му обясни как катастрофата променила Дарко. Освен че загубил любимата си жена, вече не можел да играе и футбол - единият му крак бил натрошен. Въпреки това, останал в България, забъркал се с тъмни хора в мутренските времена и направил много пари. С Джаро провели един-единствен разговор и вуйчо му казал, че ако посмее да доближи детето, ще го удуши със собствените си ръце. От уважение към паметта на майка му, Дарко се съгласил.

   - Люк, я ела малко – чуха Ханс да казва току до тях. Опитваше се да си избърше ръцете във вече доста изцапан парцал. – Слез виж тоя мерцедес, знам че разбираш от коли. Май има изгорял предпазител. Аз не мога да бавя повече курса, ще ме линчуват. Виж там, помогни, човекът ще си плати.

   Жоро погледна Йонко.

   - Върви, момче. От съдбата си да избяга не може никой. – каза учителят и сложи ръка на рамото му.

   Жоро слезе като в сън, а автобусът потегли. Докато вървеше към мерцедеса, си  представяше как високият мъж в черно сваля кожената си ръкавица, подава му ръка и казва на сръбски с гласа на говорния апарат: Люк, я сам твой отац!

Sic transit gloria mundi

   Повече от 5 години неуморен градеж на имидж и само 5 дни, за да потънеш в забвение. Жесток свят, неблагодарни хора..

   Бате Нейко беше най-големия мъжкар в офиса. Още не бяха въвели униформите и той идваше на работа облечен като дървосекач изтупан за сватба. Това ще рече, че карираните му ризи миришеха на прано, по развързаните му изплезени кубинки все още личаха следи от мокър парцал, а в брадата му нямаше трохи или люспи от баница. Когато вечер минаваше да отчита доставените поръчки, всичко беше като негатив. Ризата му смърдеше на турист изгубен 2 седмици в планината, по кубинките му имаше залепен материал, който щеше да озори минимум три CSI лаборатории, а с остатъците от храна по лицевото му окосмение можеше да се нахрани едно сомалийско семейство, плюс роднините. Киселата му сутрешна физиономия тип “героят на Клинт Истууд не иска да общува с никого в квартала” беше заменена от дяволито свита в единия край уста, а изръмжаванията които придружаваха сутрешните ми инструкции – с почти нефалшиво подсвиркване на химна. Ако Джак Никълсън беше почерпил опит от тази трансформация, един върколак и един обладан от зли сили писател в планински хотел щяха да са в пъти по-убедителни.

   Куриерска фирма сме. Бате Нейко кара ван и разнася пратки по адреси. Изрично ме е помолил да му давам само домашните. Знаете как в порнофилмите е достатъчно жена да седи на пейка и мъж да изскочи от храстите или мъж да седи на бюро и жена да влезе с папка, за да започнат да правят секс. Така, по думите на бате Нейко, беше достатъчно само да му отвори вратата някоя невинна домакиня, за да се подмокри, да го покани да влезе, бързичко да се съблече и да го помоли да я прегледа. Тази молба, широкоскроен мъж като него считал за свой дълг да уважи, при това с всички дадени му от природата средства.

   Според теорията на бате Нейко, целият невървеж в милата ни родина се дължи абсолютно изцяло и безапелационно на липсата на здравословен секс в близо 95% от българските семейства. “Оно козата си сака пръч, Саше”, казваше той дълбокомислено, докато ми подаваше ключовете от вана. После продължаваше, “Всичко е навързано като свински черва. Приключва работа мъжът, изнервен от глисти на държавни служби или недоклатената си шефка, или загорялата контрольорка, или почесващата се в южния сектор сервитьорка и хиляди други душици с неизпълнени сексуални фантазии. Топките му се свили като лешничета, мечът му заприличал на джобно ножче, от къде да вземе пусти мерак да придърпа некоя сгодна женица - я негова, я чужда, па да й го нахлузи като току-що пуснат от затвора, да я опъне славно 1-2-3 пъти – колкото смогне завалията, да я пипне, близне и плесне тук-таме, пък да видиш. И мусаката ще е по-вкусна, и къщата ще е по-чиста, и глобите в градския транспорт по-малко, а скандали и нерви на работното място няма да има. Всеки ще си върши задълженията с усмивка и тая държавица ще цъфне и ще върже, слушай бате си Нейко. Гладна мечка хоро не играе, Саше. Да не мислиш, че народът е имал предвид храната? Едно животно като се засити ляга и заспива, не друса хорА. Виж, една сита от секс жена чудеса ще направи; а от мъж с празни топки по-ефективна работна сила няма. Аз съм патриот, Саше, затуй съм се заел да помогна на майка България колкото мога. Тук ще уважа някоя домакиня с мъж в командировка, там ще помогна да се не разпадне някой брак, ей така от едното добро сърце, от чувство за справедливост. Аз съм като един български Робин Худ, Саше, давам на тия дето нямат, те ще дадат на някой друг после и така по веригата щастие ще има за всички. Малко по малко ще ставаме все повече и слънцето ще огрее и задния двор на Европа.” Тук, бате Нейко се впускаше в подробни обяснения за предимствата на аналния секс и голямото му значение за ненарушаването на сексуалния ритъм, когато дойдат гостите от Червен бряг.

   Според този отявлен борец срещу сексуалната неправда, безценната помощ, която оказвал на българските жени в така да се каже неравностойно положение, не винаги можела да се окаже в домашни условия по една или друга причина. Ето защо, нерядко се налагало да използват мазета, тавани, ранчо в близост до града, запусната градина или закътан заден двор. С това се обяснявали и многобройните налепи по Нейковите кубинки, а остатъците от храна били резултат от богатата трапеза, с която благодарните домакини дарявали благодетеля си.

   Крехкият врат на този сексуален алтруизъм, поощряван от благоприятните условия на куриерските услуги, беше грубо прекършен една топла септемврийска вечер. Неочаквано за всички, бате Нейко реши да се присъедини към традиционното за нас поливане на заплатите. “Някой трябва да ви научи как се забърсват жени, Саше.”, смигна ми той. “Къде и кога да дойда, за да ви покажа тайните стъпки на любовния валс?”.

   Чинно го уведомих за часа и мястото на срещата. Остана доволен, защото този път бяхме избрали един рок бар в центъра. “Рокаджийките са като тигрици, ако не те е страх да им дръпнеш опашката.”, самодоволно поклати глава бате Нейко и хукна да се привежда в обичайния си сутрешен вид с усмивката на котарак, на когото са обещали пълна купа със сметана.

   4 часа по-късно, дремнал, освежен и с чиста риза, бате Нейко ни намери на бара и със сериозния вид на Леми Килмистър, който си поръчва бутилка Джак, си поръча топла минерална вода. “Алкохолът увеличава желанието и намалява потентността, Саше.”, кимна ми той. “Вие се наливайте, бате ви Нейко си има задължения.” Ние покана не чакахме, тия вечери ги бяхме посветили на течните стимуланти, не на женските прелести. Той, обаче, трезво оглеждаше присъстващите и новодошлите, компетентно коментираше тази и онази и не спираше да дава съвети.

   С напредването на вечерта се разбра, че е хвърлил око на една самотна брюнетка в другия край на бара с разперена дантелена поличка, силен грим, прилепнала блузка с дълъг ръкав, която очертаваше малки, но добре оформени гърди и цветно шалче около врата. Отиде при нея, запознаха се и като се върна ни уведоми, че гласът й е дълбок и еротичен и вероятно нощта ще бъде дълга като краката й. Хвърли 10 лв. на бара за минералните води, хвана я под ръка и отиде да я поразходи в парка.

   След няма и 15 минути се върна зачервен и разлютен като оса и говореше толкова несвързано, че нищо не му се разбираше. Като се поуспокои и спря да хвърля слюнки и псувни на два метра от себе си, успяхме да разберем, че нежната брюнетка имала същия арсенал от сексуални инструменти като него и малките, но добре оформени гърди всъщност били добре уплътнен с чорапи сутиен.

   Не съм се смял така, откакто котката повърна върху снежнобялата бална рокля на сестра ми. Усещането беше абсолютно същото – хем ми беше жал, хем така ме напушваше, че нямаше как да се сдържа.

   Бате Нейко видя, че няма как да получи съчувствие, започна да псува и нас и си тръгна.

   Случилото се нанесе тежък удар върху мъжкото му достойнство и мъжкарския му имидж. На следващия ден цялата фирма знаеше. Лекциите за обогатяване на сексуалната ми култура секнаха, легендите за подвизите му бяха заменени от шушукане и подсмихване по коридорите, а уважителното “бате Нейко” с доста обиден прякор. Доскорошният ми ментор стоически понасяше тежестта на създалото се положение, но когато след 4-5 дни новопостъпилата чистачка, чула-недочула, невинно го нарече бате Гейко в очите, не издържа и подаде молба за напускане.

   На негово място назначиха дебел плешив чичко с жена и три деца, който по-скоро приличаше на отец Тък, отколкото на Робин Худ. Неговата тема беше хроничният запек и лековете срещу него. Фирмата лека-полека забрави за бате Нейко и фиаското му, домакините отново започнаха сами да забърсват влагата от очите и тайните си места и всичко потече по старому.

Джак

Влязох без да чукам. Иронично, той точно това правеше – чукаше. Първото нещо което видях, бяха двата стегнати полумесеца на задника му; свиваха се и се отпускаха на равни интервали. Панталоните му, небрежно свлечени, се движеха в същия ритъм. От двете му страни, разтворените крака на Джесика обути в дълги чорапи, наподобяваха черно лого на Макдоналдс за възрастни. Винаги я чукаше на бюрото и тя винаги го разчистваше преди това. Не беше от типа мъже, които с един замах помитат всичко от дървената повърхност и нежно полагат жената по гръб. Джак не беше нито страстен, нито нежен. На бюрото му имаше предмети, които струваха повече от годишната й заплата, но не му пукаше, че може да счупи нещо. Не му дремеше нито за вещите, нито за хората; можеше да си позволи най-скъпото и от двете. Просто не обичаше безпорядъка.

   Бях виждал как се случва. И друг път я беше чукал пред мен, нямаше скрупули. Натискаше бутон, тя влизаше и го поглеждаше въпросително. Той й показваше средния пръст на дясната си ръка, тя кимваше и се насочваше към бюрото. Внимателно преместваше всичко върху заседателната маса, сваляше дрехите си и лягаше по гръб с разтворени крака. И тя нямаше скрупули. Затова имаше апартамент с висок наем, спортна кола и скъпи бижута. Стандарт, който малко лични асистентки могат да си позволят. Беше инструктирана да не затваря очи и да стене, само ако той събере пръсти пред лицето си и ги разтвори. Джак не обичаше излишния шум и често говореше докато чука. Не на жените, разбира се. Говореше или на спийкъра на телефона, или на мен, ако седях зад гърба му, или на диктофона.

   Със софтуеър се занимавахме от 15 години. По-скоро печелехме от него от толкова време. В колежа се запознахме с двама индийци, които имаха много мозък за писане на програми и малко за бизнес. Купихме от тях няколко полуготови продукти за жълти стотинки, дадохме им още толкова да ги доразработят и в следващите години построихме цяла империя. Акциите се продаваха като топъл хляб, парите се трупаха, вече имахме хора за всичко . Присъствието ни на 52рия етаж на Карсън Ънлимитид дори не беше наложително. Аз се възползвах от това, но Джак 5 пъти в седмицата разхождаше скъпите си костюми до офиса. Харесваше му да усеща контрола и физически, не само като абстрактно понятие.

   “Здрасти, Томи”, каза Джак без да се обръща. Знаеше че съм аз, нямаше кой друг да е. На входа на етажа имаше 10 човека добре обучена охрана. Пускаха само мен и хора, за които им беше съобщено предварително. Мен не, но всички останали щателно обискираха.

   “Сядай, приключвам.”, каза делово той. Вдигна ръката, която не беше стиснала лявото зърно на Джесика и посочи с палец надолу. Отстъпи назад и се обърна настрани. С тренирани движения, Джесика събра крака, пусна ръба на бюрото зад главата си, изправи се, сложи една папка на земята до увитите около краката му панталони и коленичи върху нея. Зърното, което досега беше стискал, имаше тъмновиолетов цвят. И по двете й гърди имаше синини и малки морави петънца. Преди да го вкара в устата й, Джак се обърна, посочи я с глава и попита “Искаш ли?”.

   “Ще пропусна.”, отговорих аз и сипах по един пръст Макалън в две чаши. Джесика беше приятна отвътре, но сега имах по-важни неща на главата. А и лично аз ги предпочитах доста по-млади, нейните 25 ми се струваха почти пенсионна възраст. Джак я харесваше защото беше послушна, бързо се учеше, излъчването й беше перфектната комбинация от мръснишко и аристократично, пък и добре си вършеше останалата работа.

   Вдигнах чашата и погледнах над нея, към следобедните очертания на града. Отпих и облизах устни. Джесика също прокара език по нейните. Хвана стегнатия задник на шефа си, пое го в устата си и главата й се задвижи ритмично. Напомни ми за една стъклена играчка на Томи Джуниър, пиле на стойка, което започва да се движи нагоре-надолу, ако му сипеш вода в чашката и топнеш човката му в нея. Имаше някакво физично обяснение. Жена ми обичаше да купува на сина ни играчки, които разширяваха познанията му за света. Аз обичах нея. Запознахме се в колежа, беше любов от пръв поглед, при това взаимна. Тя винаги е била единствената жена, която можеше да размърда и сърцето ми, освен оная ми работа.

   Сякаш прочел мислите ми, Джак попита “Как е Лора?”. “Праща ти поздрави.”, безочливо излъгах аз и изсипах останалото уиски в гърлото си. Секунди след като Джак спомена името на жена ми, изсипа част от себе си в гърлото на Джесика и се отдръпна. Преглътнахме почти едновременно. Тя прекара палец по устните си и го облиза, без да откъсва очи от лицето му. Той махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха: “Махай се. Днес няма да ми трябваш повече.”. Тя кимна, изправи се, събра дрехите си и с достойнство на кралица излезе от офиса. В кабинета й, също като в неговия, имаше баня и шкаф, пълен с дрехи за всякакви случаи. Сега нямаше да използва нито едното. “Махай се” означаваше “веднага”. Когато Джак искаше нещо, беше свикнал да го получава на момента. Докато той си обличаше ризата и си вдигаше ципа, си представих как зад стената тя бързо нахлузва дрехите си. Винаги носеше блузи с дълъг ръкав, защото човек трудно можеше да сбърка произхода на охлузванията по китките й. Джак използваше само полицейски белезници, не лиготии с пухчета.

   Той седна срещу мен и изгълта уискито си на екс. Чух как вратата на Джесика изщрака. Вече бяхме сами, ако не броим горилите в коридора, през три врати от нас. Сипах по още едно. Ръката ми трепереше.

   “Нервен си.”, отбеляза очевидното Джак и се усмихна. “Трябваше да използваш кучката, щеше да те отпусне. Искаш ли да отидем при Кармелита? Аз само ще гледам.” Момичетата на Кармела бяха най-добрите в града. Съответно и най-скъпите, при това много малко от тях имаха 18. Джак отлично знаеше какво харесвам, познавахме се отдавна и си имахме доверие. Точно затова, когато Уилкинс ми каза, че бизнес партньора ми чука жена ми веднъж в седмицата, когато тя предполагаемо ходи на йога, си помислих че се шегува. Уилкинс имаше за задача да я следи от деня, в който Лора надяна годежния ми пръстен. Не му повярвах. Не исках да му вярвам. Показа ми снимки. Напсувах го и му казах да се маха, а снимките накъсах на малки парченца и изхвърлих в тоалетната. С Джак бяхме изчукали света и по отделно и заедно, но споделяхме жена само по взаимно съгласие. Освен това не ставаше въпрос просто за жена, а за жена МИ.

   “Сипи по още едно, докато пусна една вода”, казах аз и тръгнах към тоалетната зад гърба му. Докато той наливаше, извадих глока и навих заглушителя. Спрях и се обърнах. “Джако?”. “Да, братле?”, извърна се той. Ползваше това обръщение само когато бяхме сами. “Не трябваше да чукаш жена ми, БРАТЛЕ!”, казах, вдигнах пистолета и натиснах спусъка два пъти. Звукът беше по-тих от отваряне на шампанско. Там, където трябваше да бъде сърцето на Джак, цъфна червено петно и започна бързо да расте. “Върви по дяволите”, успя да каже той и главата му клюмна.

   “ТИ отиваш там”, мина ми през ума, после извадих телефона и натиснах двойката. “Какво има?”, попита Лора. “Довечера заминаваме. Аз, ти и Томи. За дълго. Приготви най-необходимото. След час ще пратя кола да ви вземе.”. Затворих преди да успее да ме засипе с въпроси и изключих телефона. Сипах си още един пръст Макалан, погледнах тялото, което до преди малко беше Джак и промърморих “Наздраве, братле.”

Живот върху хартия

Здравей, Сияна!

   Пак съм аз. Това е 984тото ми писмо. Вече 6897 дни съм тук, почти 19 години. Ти ставаш на 24 следващия вторник. С майка ти бяхме на 20, когато се роди. Тя е по-малка от мен точно с 3 месеца. И двамата сме родени на 19ти, аз през април, тя през юли. Видях я за последен път преди 13 години, 9 месеца и 8 дни, теб – когато беше на малко повече от 5.

   Много числа, знам. Никога не съм ги обичал. И математиката не ми вървеше. Майка ти обясняваше ли обясняваше, когато си пишехме домашните, а на мен нищо не ми влизаше в главата. Нарочно не я поглеждах, но и само гласът и ме подлудяваше, нисък и гърлен. Тя говореше за теореми и уравнения, а аз си представях пролетно зелена влажна трева, свежа и мека на допир и как нежно полагам Калина върху нея и дълго я гледам в очите преди да я целуна.

   Още от предварителния арест се научих да обръщам внимание на числата. Броях часовете без вас, после дните. Откакто съм тук, времето има значение само ако е свързано с вас двете. Ти не знаеш, но майка ти идваше всяка седмица да ме вижда, въпреки забраната на баба ти. Не пропусна нито една събота, докато не влезе в болницата. Теб не доведе, не защото баба ти заяви, че няма да ви даде нито стотинка, ако не прекъснете всякакви контакти с мен, а защото аз я помолих. Не ми се щеше да растеш с тази представа за мен.

   Когато за последен път те прегърнах, Калина ти беше облякла зелената рокличка с двете джобчета и ти беше вързала косата. Куклата на тати! Често сънувам онзи ден. Майка ти беше единственото слънце в живота ми, докато не се появи ти. Не че после я обичах по-малко, но когато в Родилния те взех в ръцете си, ти ме накара да изпитам нещо за първи път – желанието да бъда по-добър човек.

   Всяка седмица, майка ти ми носеше твои снимки и ми разказваше и най-малките подробности от живота ви. Тук, между 4 стени, преживях всичките ти болести и радости почти до 10тата ти година – ожулените коленца, дръпнатите плитки, духнатите свещички, всичките нарисувани принцеси и грижливо написаните домашни. Майка ти оставяше след себе си познатия аромат на люляк и отнасяше със себе си по едно писмо за теб. Бяхме се разбрали да ти ги даде като навършиш 18, не доживя милата да изпълни обещанието си. Последният път ми каза, че ги събира в жълтия сандък в мазето под бебешките ти дрехи, за да не ги намери баба ти.

   След като майка ти почина, Тончо остана единствената ми връзка със света. Жив и здрав да е, ако някога ти потрябва адвокат, винаги можеш да разчиташ на него. И тогава той ми каза, че баба ти събира багажа, за да се преместите при сестра й във Виена. На него ще оставя това писмо, обеща да ти го предаде лично.

   Знам, че не четеш писмата ми, Сияна. Когато осще не бяхте заминали, баба ти ми ги връщаше по пощата неразпечатани. Не ги изхвърляше, само за да не остане и най-малко съмнение в мен, че някоя от вас може да е отворила някое и да е прочела какво съм написал. Сега ми ги връща семейството, което живее под наем в апартамента. Тончо е говорил с тях, казали му че баба ти им приспада пощенските разходи от наема.

   Номер 984 ще бъде последното ми писмо. И мен ме настигна болестта, която умори майка ти. На друго място ме удари пущината, но вече почти ме е свършила. Не знам още колко ми остава, лекарят каза да не се надявам на много. От сърце се моля само да успея да завърша това писмо, за да ти разкажа всичко както си е. Майка ти също щеше да иска да знаеш. Ти беше много малка когато тя си отиде, за да ти разкаже сама.

   Става ми много трудно да пиша вече. Започнах това писмо миналия петък, от тогава минаха 9 дни. Винаги сядам да ти пиша в петък, ти се роди в тоя ден. Съботата не я помня, напих се безпаметно от радост, че раждането мина нормално и ти и майка ти сте добре.

   Пак от Тончо научих, че първото нещо, което си искала да направиш като навърши 18, е да се откажеш от мен. Видял е молбата в съда. Отхвърлили я, защото в България не е възможно да се откажеш от биологичен родител. Сияна, ако наистина това е желанието ти, вече си свободна да го направиш. След като сестрата на баба ти почина бездетна и майка ти си отиде от нас, баба ти остана единствения ти кръвен роднина.

   Тя не ме харесваше от самото начало. С майка ти израснахме заедно. Живеехме на съседни улици и учехме в един клас. Останах без родители рано и се хванах на работа, за да се издържаме с Таня. Ти не я познаваш леля ти Таня, те с приятеля й емигрираха в Америка преди да се родиш. Не знам какво се е случило с нея, нито се обади, нито писа. Надявам се, че всичко с нея е наред и е щастлива там някъде.

   Всеки ден след училище, ходех да помагам на бай Денко в дъскорезницата. Заради работата не ми оставаше много време за учене и майка ти много се стараеше да ме ограмотява. Тя беше пълна отличничка, запомняше уроците още в час и вечер търпеливо ми ги обясняваше. Нейното постоянство беше единствената причина да избутам гимназията.

   Баба ти знаеше, че дъщеря й много държи на мен и сме почти неразделни и това много я дразнеше. Искаше някой по-умен и по-богат за детето си. Не я обвинявам - не съм бил добра партия, но много обичах Калина, тя беше целият ми живот. И колкото и да не й се щеше на баба ти, на 19ти юли майка ти навърши 18 и след два дни отидохме в общината и се оженихме. На баба ти показахме удостоверението за сключен граждански брак. Тя не направи сцена, но мълча повече от месец. Проговори в деня, в който се разбра, че септември ще влизам в казармата. Тогава, военната служба още беше задължителна. Не ми се оставяше майка ти, но нямаше какво да направя – или войник, или в затвора.

   Пратиха ме в Елхово. На тамошното поделение и на другите две – в Грудово и Звездец им викаха Триъгълника на смъртта, заради тежката военна служба далече от София и малкото дни домашен отпуск. За година и половина ме пуснаха три пъти – веднъж след Клетвата и два пъти за Нова година.

   Майка ти ми пишеше както аз на теб – всяка седмица и редовно зацапваше мастилото със сълзи. Отговарях и веднага. Два месеца след последния отпуск ми писа, че е бременна. Полудях от радост. Опитах се да избягам за да я видя, но ме хванаха и изкарах 40 дни в карцера на хляб и вода. Малко след това се прибрах.

   Че детето не е от мен ми каза, когато ти стана на една годинка. И тогава й беше трудно да говори за това, но бяхме свикнали да си казваме всичко и много й тежеше да крие нещо. Около седмица след като съм си тръгнал от новогодишния отпуск и тъкмо й свършило кръвотечението, Иван от съседния вход (съученици сме тримата) я помолил да се отбие у тях, за да му помогне с готвенето за имения му ден. Още от вратата се метнал отгоре й, запушил й устата и я насилил. Калина изпаднала в шок, не казала даже на баба ти, отишла на лекар на другия край на града. Как го е преживяла сам-самичка не знам.. Не ми казала, защото знаеше, че веднага ще му потърся сметка. Закле ме в теб, Сияна, да не казвам на никого и да не отмъщавам. Стиснах зъби и я послушах. Иван разбра че знам – думите и действията си можех да спра, но погледите не успявах. Мразех го толкова много, че ми причерняваше пред очите като го видех. И през ум не му беше минало, че и дете е направил – ти си цялата на майка си.

   Устисках 4 години. Хванах се в дъскорезницата на пълен работен ден. Бачках като луд, за да прогоня черните мисли, които пъплеха като хлебарки в главата ми и ме караха да се чувствам като разярено животно. Вечер се прибирах при вас и твоята усмивка и прегръдката на Калина ме връщаха обратно при хората, изтриваха горчилката и пълнеха сърцето ми с добро. Излезех ли от вкъщи обаче, всичко започваше отначало.

   В онзи злополучен ден, след работа минах през кварталното да взема 2-3 бири за вкъщи. Иван беше там с още няколко хъшлака. Отдавна бяха седнали да се черпят, личеше им. Още от вратата като видях ехидната му усмивка и ми призля. Казах си да се стягам, да взимам бързо бирите и да се прибирам при вас. Наредих се на опашката с гръб към тях и зачаках. Чух как се смееха мръснишки и разбрах, че се е похвалил какво е сторил. И тогава се удържах, Сияна, щеше да се размине, нали бях обещал на майка ти. После усетих потупване по рамото и чух Иван току до мен да казва “Как си, баджанак? Как е Калинчето?”. Тогава стените около мен почервеняха и се завъртяха. Обърнах се и почнах да го налагам. Млад и силен бях тогава и тежки бяха юмруците ми. Скочиха да ни разтървават и трима не смогнаха да ме удържат. Строшил съм му подезичната кост, задуши се и умря там, на място. Като видях че започва да се дави, зачерви се и после прибели очите и спря да мърда, седнах на една маса и зачаках.

   Някой вече се беше обадил в полицията, не се забавиха много. Прибраха ме, на делото съдията се оказа познат на познат на бащата на Иван, осъди ме на 25 години без право на помилване и предсрочно освобождаване. Намериха се свидетели да кажат, че от години не съм го харесвал и често съм го гледал лошо и го изкараха и предумишлено, колкото и да се стара Тончо. Съдията обаче ще остане излъган, копелето му с копеле, все пак няма да навъртя 25 години тук, нищо че ще изляза с краката напред.

   Много те прегръщам и целувам, Сияна! Разбрах, че си завършила музикално училище, свириш на цигулка и често пътуваш. Хубаво е да се види свят. С майка ти обичахме да си мечтаем за Париж и Рим. Много неща не се случиха в живота ми, но съм благодарен за всяка минута, през която съм бил близо до теб и Калина. Моля се да бъдеш здрава и много обичана и да имаш цялото щастие на света!

                                                Не ме забравяй!

                                                                           Камен 

Да служа и защитавам

Начи, аз се съгласих на тва интервю, госпойце.. как бяхте? Буюклиева? Тва като оная рошавата с грамофона? Да не сте роднина нещо? Не? По-добре. Та.. съгласих се на тва интервю, щото някой трябва да каже на уважаемото гражданство някои неща. Не може така бе, на маймуни ни обърнахте. Тва от камък да бяхме, нямаше да се издържа. Вие, госпойце, например.. Абе, я да минем на ти, как ти е малкото име? Начи, Миленче, виж ся, в нашта работа ключовата дума е тър-пе-ни-е. Биволско търпение трябва. Ще ме прощаваш, ама ние работим предимно с идиоти. Има колеги обикалят циганските квартали, найш кво е там? Обиждат ни, късат ни униформите, пребиват ни като кучета. Абе, ние си рискуваме живота за вас всеки ден, ма никой не го оценява. Само Веско, жив и здрав да е, само той е човек в тая държава. Останалите ентилигенти за гъза на кучето си ще напишат песен, ма за нас не. Много зли станаха хората, Миленче, овълчиха се. Оня ден съм изкарал барбекюто на тераската, да пекна някоя мръвчица, отворил съм си една биричка да ми се отпусне душицата. Отдолу живее една пача, свири на някъв педераски инструмент – арфа ли беше, флейта ли беше, не помня. И като излезе, като ми се развика, омирисал съм й бил концертните дрехи. Ма чакай бе, аз ли съм й ги окачил на терасата? На мойта съм й взел сушилня, на балкона и цветя съм й забранил да слага, там е мойто царство. Кога пържолки, кога рибка пеквам, опъвам се на шезлонга, почивам си. Тая креслива мърла за малко да ми развали рахата. Казах й да оди да се пЕре и викнах на мойта да ми донесе още една бира от хладилника. Комшийката ли ще ми каже къде да си направя барбекюто бе? Щяла да се обади в полицията. Ха-ха. Ми да звъни. Ако изобщо някой колега й обърне внимание и си направи труда да дойде, най-много да хапнем заедно.

   Идея си нямаш, Миленче, какво отношение се налага да търпим. То не са протестиращи, ей тия са долна измет, ше знаеш, на нас се репчат. Да се бият помежду си, бе! Как ще скачаш на полицай? Ми ние сме органите на реда! Без нас тая държава е заминала, ние сме й дет се вика, гръбнака; мира пазим, закона. То не са едни дрогирани оръфляци, едни мамини синчета, едни пачаври.. Начи, в моя район е градинката на Народния. Като почнат да се събират там едни лекета вечер, лошо ми става. Насядали по пейките и си говорят някви глупости, по-нахалните даже свирят и пеят. Кво пеят, квичат направо! После ние сме били прасета. Пият, пушат, пълни отрепки. Тва ако ми бяха деца, на лягане и на ставане щяха да ядат шамари, изпусната работа.

   Е виж, моя е на тяхната възраст, миналия месец стана на 20, обаче съм го възпитал да не виси по градинки. Казал съм му, ако ще се натиска с някоя, евтини хотелчета покрай гарата колкото щеш. Да го правят като нормалните хора – да я почерпи нещо, да се потъркалят и после кой от къде е. Вкъщи съм му забранил да ги мъкне. Приятелите му и те са свестни момчета, обличат се чистичко, спретнатичко, марково, не като ония оръфляци по градинките. Вечер ходят в един чалга бар, на брат ми големия е охрана там, аз съм го уреждал. Там са като у дома си. Казал съм на сина, ако някой им се репчи да ми звънка, ама до сега не ме е притеснявал, сами се оправят. Всичките си помпат бицепсите редовно, от време на време чувам че ступват по някой отворко, нормално е, момчета са. Редно е да могат да се защитават, аз съм го учил. Да си почине още 1-2 години от гимназията, пък после и на него ще му намеря работа като охрана в някое вървежно заведение в центъра, може и някоя дипломка да му взема да си има, така за всеки случай.

   Абе сега, как се казвам. Миленче, нали се разбрахме че тва не е важно. Вълчо Лисичков ме пиши. Хе-хе, после сме нямали чувство за хумор. Как да нямаме бе? Редовно се шегуваме с гражданството. Ей миналия петък например, към 12 през нощта, си обикаляме района. Паркираме астрата на жълтите павета до градинката на Народния, ама хич не ни се занимаваше с ония вътре и тъкмо се чудим как да се поразсеем и мяркаме отстрани на светлото едно девойче. Обикновено облечено, с дънки и тениска, пуши и говори по телефона. Смигнахме си с колегата и отидохме да я бъзнем малко. Представяме се, искаме й документ за самоличност, тя ни гледа като тресната, личи си че за пръв път й се случва. Даже чанта нямаше, натъпкала си нещата по джобовете. Постреснахме я малко, там сещаш се – “Хубаво си помисли, да не криеш още нещо, ние няма как да те обискираме, обаче ако колежката в районното намери нещо незаконно са едни дела, едни чудесии..”. Обаче умна няква излезе, не се ошашави. Даже като й казахме, че прилича на една издирвана и ще я заведем в районното да я проверим, прие нещата спокойно. По пътя си мълчеше, само по едно време вика “Дайте да покарам малко, мерак ми е. Може и без сирена.” Аз нали съм старшия на патрула (тва значи че аз карам), направо пуснах волана и се обърнах да видя шегува ли се. Сериозна беше. Разходихме я до управлението, оставихме я да почака половин час, все едно нещо проверяваме и после си я закарахме на домашния адрес. На връщане я питам “У вас ли да те караме?” Тя пак се отваря -  “Ми карайте към морето ако имате бензин.” Куражлия момиче, забавно беше с нея.

   Веднъж пък взех няколко нощни на едно приятелче от друго районно, че като се навеждал да вземе пистолета на един застрелян, как го е хванал не знам, ама взел че гръмнал и го беше поожулил малко. Щеше да е първия застрелян от мъртвец, още го подиграваме. Та те с неговия ортак покриват района на Копитото. Нали има едни луди, дето ходят там на високото да гледат как свети града. Разходят се, позяпат и като им стане студено влизат в колата да се постоплят и да се понатискат. Ние ги изчакваме да се поразхвърлят малко, та да им е по-неудобно и тогава им присветнем с фаровете и се приближим. Голям смях пада като почнат да бързат да се обличат. После им проверяваме документите, обясняваме им че тва е национален парк и нарушават обществения ред, е такива измислици и че глобата е до 5 стотарки. Някои почват да се смеят и казват да им я пратим на домашния адрес, ама има и други, на тях разчитаме. Почват да се шашкат, да се молят, накрая дават по някой лев и ги пускаме да си ходят. То тая нашта работа ако не си я направим по-забавна, ще изпукаме от скука, Миленче. Кое? Корупция? Че те ако спрат корупцията в полицията аз ще напусна бе! Хе-хе, с кво мислиш че си изхранвам семейството, със заплатата ли? На сина стаята е като команден пулт на НАСА, пълна е с техника, тва сичкото пари струва. В тая държава само смотльовците са бедни, останалите все намираме начин да си изкараме парите.

   Има и такива дето си вадят хляба с кражби, тия дето уж ги гоним да ги хващаме. Ха-ха. Преди 3 дни колегата от приемната на районното ме помоли да го покрия една смяна, че ремонт прави на вилата, да наглежда майсторите. Излизам да вкарвам следващия мрънльо и гледам на опашката едно момЕ, държи кутия от телефон. Веднага ми стана ясно каква й е драмата и че напразно е дошла, ама я оставих да си чака реда. Ами така де, мене жена не ме е чакала откак свалях мойта. Хе-хе. Та почака си девойчето час и половина, после влиза и сяда. Засукано момЕ, да ти е приятно да го погледаш. И добре приказва, не беше някоя куха лейка. Откраднали й телефона от кабинета на гинеколога, по време на прегледа. Смятай, Миленче, все по-нагли стават тия, направо фуражка им свалям. Ми така де, не всеки го може, то си иска уменията. Ти махнИ, ами втори телефон й крадат по същия начин. И двата от лекарски кабинет, на различни места. Късметлийка! Изслушах я, поразпитах я да убия малко време от смяната и после арабийската й викам - “Вижте какво, госпойце, тва е най-често крадената техника, най-малко по 5-6 като вас идват на ден. Ако почнем да ви търсим на всички телефоните, няма да можем да си вършим работата.” А тя ме гледа с едни големи невинни очи и ми вика - “Ами не ви ли е точно това работата?” Голям въпрос ми заби. То аз ако почна да го търся и го намеря, и е от по-скъпите, да не мисли че ще й го върна? Има да чака. Казах й, че и жалба няма смисъл да пише, тя стана да си ходи, обаче на вратата се обърна и ми вика “Това е голям парадокс. Казвате, че това е най-често крадената техника, а в същото време не правите нищо по въпроса. Не мислите ли, че ако взимахте мерки и намирахте телефоните, а крадците хващахте и наказвахте, кражбите щяха да намалеят? Или поне сложете една бележка на вратата, че не проследявате изгубени телефони, за да не си губим времето в напразно чакане. И аз като вас си имам и друга работа.” Лелее, как ме ядоса тва девойче! Не че не е права за всичко, ама коя е тя да ми държи сметка бе? “Тука е така, госпойце.”, казах й. “Тука е така. Вие и всичкото останало гражданство имате само едно-единствено право – да ви харесва или да не ви харесва. И в двата случая, на мен и на колегите ни е абсолютно все едно.”

   Така е, Миленче. Тва е положението. Малко ти изпуших цигарите, ще прощаваш, ама покрай тая стресираща работа много пуша. Сметката вестника я поема, нали? Айде, аз ще тръгвам, че тая държава на мен чака..