вторник, 29 април 2008 г.

They're Coming To Take Me Away

Remember when you ran away and I got on my knees and begged you not to
leave because I'd go berserk?? Well...
You left me anyhow and then the days got worse and worse and now you see
I've gone completely out of my mind.. And..
They're coming to take me away, ha-haaa!!
They're coming to take me away, ho-ho, hee-hee, ha-haaa
To the funny farm. Where life is beautiful all the time and I'll be
happy to see those nice young men with their clean white coats and they're
coming to take me away, ha-haaa!!!!!

You thought it was a joke and so you laughed, you laughed when I have said
that losing you would make me flip my lid.. RIGHT???
You know you laughed, I heard you laugh, you laughed you laughed and
laughed and then you left, but now you know I'm utterly mad... And..

They're coming to take me away, ha-haaa,
They're coming to take me away, ho-ho, hee-hee, ha-haaa.
To the happy home. With trees and flowers and chirping birds and basket
weavers who sit and smile and twiddle their thumbs and toes and they're
coming to take me away, ha-haaa!!!

I cooked your food, I cleaned your house, and this is how you pay me back
for all my kind unselfish loving deeds.. Huh??
Well you just wait, they'll find you yet and when they do they'll put you
in the ASPCA, you mangy mutt!!! And...

They're coming to take me away, ha-haaa.
They're coming to take me away, ho-ho, hee-hee, ha-haaa.
To the funny farm, where life is beautiful all the time and I'll be happy
to see those nice young men with their clean white coats and they're coming
to take me away, ha-haaa!!!
To the happy home, with trees and flowers and chirping birds and basket
weavers who sit and smile and twiddle their thumbs and toes and they're
coming to take me away, ha-haa!!!
To the funny farm, where life is beautiful all the time..




понеделник, 28 април 2008 г.

В твоята стая..

.. има килим от дъхава зелена трева и стръкчетата не се пречупват, когато ходя бос по нея. Тук-там е осеяно със скупчени маргаритки и когато се полюшват от вятъра, ми се струва че ми намигат. Вчера си намерих калинка до нощното ти шкафче, взех я внимателно и се опитах да я погаля, а тя замря върху дланта ми и аз се видях с очите й - огромен и тромав. Ужасих се и я пуснах на земята, а после дълго гледах ръката си и си представях как грозен и страшен великан ме взима в шепата си и сърцето ми пърха в гърдите като полудяло. Представих си и как ме повдига до лицето си, за да ми се порадва и вълната от ужасния му дъх сгърчва дробовете ми, а аз отварям по рибешки уста за въздух. Надявам се, след това да ме пусне долу, както аз направих с калинката.
В твоята стая цъфтят прекрасни бели лалета. Когато слънцето изгрее, всяко от тях се превръща в бяло слънчице, а душата ми се топи и самият аз съм река от светлина, по чиито брегове растат лалета.
В твоята стая няма таван и нощем над главата ми блещукат милиони звезди, а небето е кадифено нежно като спомена за устните ти.
В твоята стая няма нужда от прозорци, защото няма стени и въпреки това се чувствам защитен, все едно съм в добре укрепен средновековен замък. Вятърът ми е приятел, всеки следобед ми носи екзотични аромати от другия край на света и ми разказва приказки за странни същества, които някой ден ще видя с очите си.
В твоята стая спя на легло от облаци и винаги сънувам как летя и се рея, свободен като духа на орел..
Мъжете в бяло, на които разказвам за твоята стая, казват че такова място не съществува; че съм си измислил всичко и ако продължавам с безсмислените си брътвежи, никога няма да напусна "моята" стая - малката бяла кутийка, в която единственото прозорче е на металната врата и има решетка. Те не разбират, че ако се наложи да прекарам и един ден в тази клетка, със сигурност ще използвам ножчето, което Джо успя да пъхне в ръкава ми, преди автоматичната врата да се плъзне, същото онова ножче, което добре съм скрил в тайната цепнатина на пода.
В твоята стая..

петък, 25 април 2008 г.

Ние и другите

От какво е породен тоя уродлив човешки стремеж да виждаш първо лошото и ако на пръв поглед няма такова, да продължиш да ровиш, докато не намериш нещо за което да се хванеш; нещо, което едва ли не да те успокои, че не си единственото несъвършено и често нещастно човешко същество? Нима да очерниш нещо или някого може да осмисли деня ти? Струва ли си да използваш енергия и въображение, за да стоплиш егото си с клюки и злобни изказвания и не отнема ли това част от собственото ти достойнство? Такива въпроси си зададох тая сутрин и отговорите заприиждаха като нашествие от скакалци, прескачайки се един друг.
По-лесно е. Защо да полагаш усилия да надскочиш собствената си податливост към бълване на змии и гущери, когато можеш да се отпуснеш в морето от жлъч и да се наслаждаваш на чернилката около себе си? Разбира се че е по-лесно да разлееш кафето върху килима, отколкото да оцениш шарките му.
По-приятно е. Не изглеждат ли собствените ти неуспехи по-малко дразнещи, ако успееш да направиш така, че в очите на другите, чуждите да изглеждат по-малки, по-незначителни, по-мръсни?
По-сплотяващо е. Винаги е по-лесно да намериш другарчета, с които да плюете по нещо, отколкото хора, с които да похвалите някое човешко същество или делата му.
По-успокояващо е. Защо да мислиш върху собствените си кривини, когато можеш да посочиш или да измислиш чуждите? Не действа ли като временно откъсване от личната реалност пренасянето в чуждата?
На всички, които успокояват нервите си с по-горните занимания мога да кажа само следното: Няма нищо по-удовлетворяващо от това да гледаш на света с очите на позитивен, непредубеден наблюдател, въпреки че изисква усилия. В крайна сметка, не предизвикваме ли това, което ни се случва именно с негативната си настройка? Несъмнено, лошите, абсурдни неща несправедливо се случват и на чистите, позитивни хора, но на какво ще заприлича живота ни, ако се превърнем в глутница озлобели кучета, които не могат да спрат да хапят околните, заради собствената си кастрация?
Всъщност както казва Херцогинята от една моя много любима книга "If everybody minded their own business, the world would go around a great deal faster than it does."

сряда, 23 април 2008 г.

Старецът..

..вдигна глава и устните му някак неумело се разчупиха в отдавна забравена форма. Не беше се усмихвал от месеци. Или пък бяха години? Времето беше без значение за него, отдавна спря да брои дните, всъщност беше ли го правил някога? Челото му се замрежи от сложната плетеница от бръчки когато повдигна вежди, припомняйки си колко дълги и тягостни му изглеждаха дните до завръщането на Стела и как тогава бройката имаше значение, защото копнежът по ръцете и очите й го подлудяваше.
Хубавица Стела не беше, тялото й имаше малко по-ъгловата и издължена форма от общоприетото понятие за красота по онова време; раменете й бяха леко приведени, а стъпалата й спокойно можеха да минат за мъжки, толкова големи изглеждаха на пръв поглед, но при все това, от нея струеше женственост като от оная статуя на голата жена без ръце, по която всички се прехласваха. Ако я видиш в гръб, няма и да се загледаш, помисли си Мелор, но веднъж срещнеш ли очите й, си загубен за цял живот. Един град може да пропадне в тия очи, беше първото нещо, което мина през ума му, когато погледите им се срещнаха на оня площад. Защо от цялата тълпа, която се разгъваше и свиваше като гигантска стоножка, той видя точно нея никога не успя да си обясни. Пространството между сградите беше пълно с работници, вдигнали ръце в мръсни, навити ръкави; девойки в басмени рокли на цветя; деца, които тичаха и се боричкаха; старци, наредени на самия край на площада, като белобради заклинатели, готови всеки момент да вдигнат бастуните си и да призоват гнева Божи да се стовари върху полуделия свят. Мелор беше на 22 тогава и сенките под очите му издаваха че не му остава много време за сън. Издържаше се сам, плащаше и за лекциите и дори понякога успяваше да скъта малко пари за двете си сестри. На цената на 2-3 часа сън на нощ. И то ако имаше късмет..
Късмет, да, точно така, чист късмет си беше, че се оказаха толкова близо един до друг и тя тогава се обърна и го погледна. Кой знае дали щеше да я срещне иначе. А ако не беше.. Колко ли празен щеше да бъде животът му без нея? Спокоен и гладък като речен камък, като тоя върху който упорито продължаваше да се опитва да се изкатери малкото твърдоглаво бръмбарче, което успя да усмихне стария човек, след като два пъти се прекатури, размахвайки смешно крачета и въпреки това не се отказа.
Не се отказа и Мелор, макар че половината му живот премина в чакане. Трепетно очакване, което или го разтърсваше като преминаващ по вените му ток, или го смазваше, както оная скала премаза двата му пръста преди години.
Струваше си чакането, раздвижи схванатите си рамене той, струваше си всяка болезнена секунда самота. Когато я държеше в прегръдките си, небето беше като огромна купа, от която се сипеха звезди, толкова падащи звезди той не беше виждал, сякаш Вселената също чакаше те двамата да се съберат и тогава започваше да изтърсва звездната си покривка и от там се изсипваха купища проблясващи светлинки. Мелор всеки път си пожелаваше едно и също - да не се разделят никога. И всеки път се случваше едно и също - тя отново заминаваше, а той оставаше при безплодното небе, което не откъсна и една звезда от себе си, когато Мелор беше сам..

неделя, 20 април 2008 г.

Апатията..

..се промъква тихо като голяма мързелива котка, слага пухкави лапи върху сърцето и ума ти и тежко се отпуска, унесена в дрямка, източвайки жизнени сокове с всеки дъх който поема. Цветовете бавно започват да избледняват и да губят отличаващите ги нюанси, докато се слеят в мътносива пелена, която те обвива в лепкава хладина, премрежва погледа ти, превръща тялото ти в оловен къс и душата ти, ефирно лека, се отделя от него, оглежда се и се прозява отегчена до смърт. Умът ти безучастно наблюдава тичането, блъскането, бутането, викането, биенето в гърдите и скимтенето на многопластовите маски около теб с отсъстващото внимание на пътник, който няма нужда да гледа пейзажа зад стъклото, защото е минавал по същия път хиляди пъти и очертанията незаличимо са се впечатали в главата му. Учудващо лесно е да махнеш резетата, да отключиш защитните механизми, да вдигнеш вратата на крепостта; стражите се смаляват и стопяват във въздуха и в цялото ти същество безпрепятствено нахлуват малки, паразитни, нищо-частици, изяждат разума и отговорността, порастват, пръскайки меланхолия по пътя си, превръщат се в огромна безформена маса, която бърза да те изпълни до последния микрон, докато ти едва ли не с благодарност спираш да полагаш усилия да бъдеш, отпускаш се и се превръщаш в.. сянка.

петък, 18 април 2008 г.

Friends will be friends

Наскоро една приятелка ми подари малка декоративна възглавничка, на която пише "You'll always be my friend. You know too much about me". Рядко се виждаме с нея, на хиляди километри сме една от друга и въпреки това всеки път когато се видим се чувстваме уютно, можем дори да си седим и да си мълчим, без това да създава неловкост. Зад гърба си имаме безброй много радостни и болезнени, спокойни и напрегнати, важни и съвсем незначителни, моментни и трайни състояния, които ни свързват. Има хора с които общуваш рядко и това не променя настройката ти към тях, не е нужно често да обменяте мисли за да бъдете приятели. По-важно е самото усещане, че някой някъде държи на теб и те обича такъв какъвто си, без значение колко често се срещате..

сряда, 16 април 2008 г.

До там и обратно

* * * * *

Отгоре облаците приличаха на огромен батут с пухкава и нагърчена повърхност, по който ти се иска да скачаш докато коленете ти започнат да пулсират от напрежението. Замислих се колко от пътниците биха се възползвали от тая идея, ако прозорците бяха по-големи и се отваряха. Херметизацията ли беше истинската причина за непомръдващите се двойни стъкла или те бяха само превантивна мярка срещу масови самоубийства..

* * * * *

Стават ли мнителни хората, ако непознат иска да им подари нещо или са такива само в град, в който момиченце ти "подарява" роза и след 2 минутки идва да ти вземе едно евро за нея?
Разбрах, че най-лесният начин да убедиш някого да вземе нещо е да го оставиш без надзор на лесно достъпно място. Вероятно така човек не се чувства манипулиран, а движен от собствените си решения.
В подобна случка забърках един рекламен син балон, който поносих известно време и после реших да подаря на една девойка, седнала сама на стълбите в парка, за да й прави компания. Момичето твърдо ми отказа. Около 10 минути по-късно оставих балона в кошницата на едно привързано за стълб колело. 15 метра по-надолу се обърнах, за да видя как синият балон стана собственост на едно ръкомахащо момче, част от шумна компания. Какво се е случило с балона след това и колко дълго е продължил живота му не знам, но със сигурност е имало какво да разказва на другите балони в рая..

* * * * *

Varekai е като река от звуци и цветове, която те залива на талази, омагьосва те, оставя те без дъх и те кара като хипнотизиран да следиш подскоци, приплъзвания, обръщания, извивания, стремглави издигания и спускания, залитания, сграбчвания и пускания, шеметни салта, залюлявания, хвърляния и хващания - изобщо всички движения, на които са способни добре тренирани и дисциплинирани човешки тела, облечени в причудливи костюми и съответстващия им грим. 2 часа приказка, която още продължава в ума ми..

* * * * *

Холандците са невероятно възпитани и дружелюбни приятни хора, леко откачени в повечето случаи, което ме кара да се чувствам в свои води сред тях. Живеят по моята собствена философия - "Не ме засяга какво правиш, стига да не ми пречиш". Не излъчват негативност, търпеливо чакат на опашка за връзка банани без кисели физиономии и винаги се извиняват, дори ако само са създали предпоставка за нечие чуждо неудобство. Изглежда, че "Добър ден", "Благодаря" и "Довиждане" са им вродени, независимо дали си купуваш дъвка или просто си попитал нещо. Готови са да ти помогнат, дори ако това означава да се отклонят от пътя си, даже и да ти се усмихнат. Често може да ги чуеш да си пеят, докато сглобяват сергиите за пазара, подават ти връзка лалета или си карат колелата. В компания са шумни като ято врабчета. В едно приветливо кафе, в малко градче на около 2 часа път с влак от Амстердам, всички местни те поздравяват на влизане, въпреки че те виждат за пръв път. Единственото ми лошо впечатление остана от едно пътуване с трамвай, когато хората до вратата не помогнаха на симпатична майка с 2 деца, да си свали количката - или да бъдеш самостоятелен е на почит, или докато не помолиш за помощ, това с какво се бориш си е лично твой проблем..

* * * * *

"Слънчогледите" на Ван Гог не ме впечатлиха както очаквах, за разлика от "Ирисите" и още доста от пейзажите и портретите му, както и един автопортрет, който беше почти като живо присъствие. Доста веселяшкият набор от цветове в по-късните му творби едва ли ще заличи спомена от "Корените на дърветата", пред която буквално ме побиха тръпки. Не съм разбирач и разчитам повече на усещането, което цветното петно оставя у мен, отколкото на възхищението от техника и талант, а тия корени са толкова зловещи, че удрят в земята черепа с цигарата от по-предната зала.
За късмет успях да разгледам и гостуващата експозиция на Millais, дори да изгледам едно филмче, посветено на известната му "Офелия", от което разбрах, че накиснатата в реката Кайли, над която се навежда Ник Кейв "with a rock in his fist", е интерпретация точно на въпросната неутешима самоубийца от картината на Millais. Разбирал си е човека от работата - портретите му са доста въздействащи - като живи са, а-ха и ще проговорят, а есенните му пейзажи ще вземат да ме накарат да харесам тоя тъжен сезон..

понеделник, 7 април 2008 г.

Любовта свършва..

..там, където започва сигурността, каза една приятелка. Мъдра е тя, но не спирам да се учудвам как по-чувствителните към живота хора умеят да си създават страдания, които да ги тормозят и как същите тия хора заявяват че ги боли, но биха предпочели болката пред отсъствието на източника й, тоест пред уютното и непроменящото се.
Доколко удобно изкопаното легълце и защитата от влиянието на поне основните от стихиите може да те направи "в мир и хармония със себе си" е нещо, което вероятно зависи от това дали вътрешните ти тонове звучат в хармония по време на процеса на приспособяване и започват да дисхармонизират, когато привикнеш към новото.
Не забравям неоспоримото - всичко тече и се променя, всеки миг ни прави с нещо по-различни от предишния и непрекъснато се налага да се приспособяваме към новото в себе си и света. Вярвам обаче, че към някои неща се нагласяш по-лесно и спестяваш доста енергия, която ако не вложиш някъде започва да те изпълва като нахлуващ в балон въздух и с течение на времето, нараства опасността тази енергия да се самоосвободи - процес, който също като при балона, не може да бъде осъществен без да се наруши целостта на обвивката. В такъв случай, единственият спасителен изход е да развържеш балона - тоест да преработиш енергията си в поток от ентусиазъм, който да насочиш към някоя частица от Големия Пъзел и да я използваш като гребла, които да те придвижат напред. Излишъците от натрупана енергия могат да бъдат разрушително взривоопасни за ума и тялото.
А какво заменя любовта, ако тя наистина свършва, когато се почувстваш сигурен, не знам. Затова отивам да питам мъдрата си приятелка..

петък, 4 април 2008 г.

Ния

Къщата губеше керемидите си като старица косите си. Силният вятър събаряше разхлабените и потъмнели от времето керамични плочици и когато някоя от тях паднеше с трясък на двора, котките се разбягваха с ужасено квичене.
Старата къща помнеше и по-добри времена. Преди години, когато мазилката й беше още прясна, а дървенията на прозорците лъщеше от блажната боя, в мансардата живееха художник и малкото му момиченце. Ния спеше в малка, скосена от едната страна стая, в която винаги миришеше на градински цветя от букетите с които момиченцето пълнеше стъклени буркани, а в голямата стая, пълна със стативи, изцапани с боя парцали, тубички застинали в невероятни форми от трескавото изстискване и четки с различни размери, живееше баща й. В ателието му винаги цареше хаос, той не смяташе за нужно да подрежда, а малката се беше отказала, след като веднъж по невнимание изхвърли, както в последствие се оказа, три от най-ценните бои на баща си. Момиченцето не можеше да разбере какво толкова специално има в изкривените и омазани с петна от пръсти, прилични на кучешки изпражнения тубички, но свикна да не пипа нищо в голямата стая и влизаше там само за да занесе на баща си чаша чай и да провери какво ново има на покритите с тензух платна.
Баща й рисуваше основно коне. Големи табуни с развети гриви или малки кончета, току-що изправили се на тънките си крачета, черни арабски кобили с луд пламък в очите или петнисти жребци с изящни задници. Обичаше да казва, че свободните коне са като вятъра - може да те погалят ласкаво като бриз, а може и да минат през теб като буря.
Ния с удоволствие слушаше разказите на баща си за коне непознали ездачи и мечтаеше някой ден да впие пръсти в гривата на някой от тях, да усети парещия му дъх и дълго да му говори за хилядите моменти на трепетно очакване преди срещата им.
Как да се грижи за малката си градинка беше научила от баба си Рената. Старата жена почина внезапно в съня си преди година и половина и двамата с баща й, след като се посъвзеха от удара, решиха че не могат да продължат да живеят на място, пропито с уханието на лавандуловия спирт и подправките на Рената, продадоха къщата, в която Ния беше израснала и се преместиха.
Парите им стигнаха само за двустайната мансарда със светла кухня, но промяната посъживи и двамата, и Ния, като истинска малка Рената, веднага запретна ръкави и започна да запълва кафявото парче земя, което собственикът им даде без пари, с цветята на баба си.
Малката градинка беше като уютно, галещо окото одеалце от цветни парчета. Здравецът се редуваше с латинки и петунии, а петльовият гребен гордо пазеше нежните теменужки. Когато се върнеше от училище, първата работа на Ния беше да провери дали цветята й са добре, после доволна изтичваше нагоре по витата стълба да целуне баща си по изцапания нос.
Един ден, Ния намери градинката си разкопана и разровена сякаш хала беше вилняла. Смачканите цветя унило застилаха земята с килим от листенца, а стъблата им бяха полуизтръгнати. Детето с мъка преглътна сълзите си, седна насред унищожената си гордост с широко отворени очи и се зачуди кой би могъл да й причини това. Съседите нямаха нищо против цветното петно, дори окуражаваха малката градинарка, сигурно беше някой лош непознат заключи тя и се замисли след колко време щеше да има отново градинката си.
В следващия момент, по каменната пътечка, която свързваше улицата и вътрешния двор влетя малък черен кон, а под копитата му или изхвърчаха искри, или на Ния й се привиждаше. Той обиколи детето няколко пъти, като изцвилваше и ноздрите му потрепваха, а момиченцето, което за пръв път виждаше жив кон, зяпна от изумление и възхитено загледа малкия разбойник без да помръдва.
Конят спря на около половин метър от нея и внимателно я погледна, после вдигна предния си ляв крак, постоя така няколко секунди и изчезна както се беше появил - като мълния.
От къде се беше взел коня Ния не знаеше, след няколко дни се чу че през града минава цигански катун, техен ли беше никой не разбра, а и черният дявол не се появи отново.
Момиченцето се захвана с опустошената си градинка, а споменът за впереното в нея, лъскаво като голямо мънисто око, никога не я напусна. Сега като погледнеше картините на баща си, те сякаш оживяваха; конете се движеха, говореха й; тя прекарваше повече време в стаята на баща си, отколкото при цветята.
След време, самата тя започна да рисува, премести се в голяма къща в подножието на хълма, имаше добре поддържана градина която обожаваше, но не спираше да мечтае да я види разорана от копита на сутринта..

четвъртък, 3 април 2008 г.

Състрадание

"Не знам как да ти помогна! НЕ ЗНАМ КАК ДА ТИ ПОМОГНА!", повтаряше той и от натиска на ръцете му ушите започваха да го болят, а пръстите му се извиваха като крака на лешояд. Сърцето му биеше учестено с почти глух звук и той дори не забеляза голямата капка пот, която тежко тупна от носа му върху издадената долна устна, която се беше сгърчила от усилието. Напрегнат до краен предел, зад цепките на очите му вече започваха да танцуват червени кръгове, а набръчканият му нос още малко щеше да се сгъне сам в себе си като далекоглед, който прибираш обратно след употреба.
Първоначално гледката го парализира. Току-що беше приключил с любимото си занимание; преместването на дрехите от единия край на стаята в другия беше ритуал, който изпълняваше поне по 3-4 пъти на ден. Хващаше с 2 пръста ризата, вдигаше я срещу прозореца и съсредоточено наблюдаваше как обичайния пейзаж навън се оцветява в синкаво, зеленикаво или се разграфява на квадрати. Мечтаеше да нареже ризите си и да облепи очилата си с тях, така щеше да може постоянно да вижда света през зелена, синя или квадратна пелена. Така и не събра кураж обаче. Можеше да помоли за помощ момичето, което идваше да му чисти, но се страхуваше че тя щеше да ги изцапа.
Сгъването му отнемаше поне 3 пъти повече, отколкото гледането през тях и той го намираше за досадно, но го приемаше като нещо неизбежно. Харесваше му единствено да закопчава и разкопчава копчетата. Какъв тънък процеп и как елегантно хлътва в него копчето! Ами освобождаването на копчето от илика! Тънките му пръсти се справяха и с двете със заучени движения. Беше го повтарял толкова много пъти, че можеше да го направи и със затворени очи, но сгъването го тормозеше. Искаше да уважи ръбовете, а те все му се изплъзваха и той все започваше отначало - прегъваше плата, поглеждаше с надежда, побутваше с пръсти, дръпваше горния край, приглаждаше с ръка и после отново, и отново. Най-накрая вдигаше внимателно купчината и със сериозността на часовой, който сменя предишния, ги отнасяше в диагоналния ъгъл на стаята. Там отпускаше колене и след традиционното пукане приклякаше и оставяше товара си на земята.
Точно това беше направил току-що, когато я видя да се бори безпомощна; колкото повече се бореше, толкова повече утежняваше положението си, примката се затягаше и движенията й ставаха все по-нарядко. Той замръзна от ужас и безсилие и после затисна ушите си с ръце и започна да крещи.
Когато омаломощен пусна главата си и се осмели да отвори едното си око, мухата беше спряла да се бори, а паяжината около нея беше малко раздърпана, но по трептенията, които се усилваха, той разбра че собственикът пристига за да я поправи..

сряда, 2 април 2008 г.

Мравките..

.. са единствените животни, които не спят. Как да не им завидиш? Ако за всеки път, когато заспивах с неудоволствие ми даваха по едно камъче, сигурно вече щях да съм натрупала материал за реплика на Китайската стена. Не че не обичам онзи момент с унасянето, когато половината ти мозък вече е казал здрасти на Морфей, а другата ти половина бърза да го догони, но като си помисля колко неща мога да видя, чуя или разбера през въпросните няколко часа, дори откачените филми, които подсъзнанието ми прожектира през нощта не могат да направят процеса по-привлекателен. Може би, ако можех да чета насън или да разглеждам света, нямаше да го считам за загубено време..