сряда, 16 април 2008 г.

До там и обратно

* * * * *

Отгоре облаците приличаха на огромен батут с пухкава и нагърчена повърхност, по който ти се иска да скачаш докато коленете ти започнат да пулсират от напрежението. Замислих се колко от пътниците биха се възползвали от тая идея, ако прозорците бяха по-големи и се отваряха. Херметизацията ли беше истинската причина за непомръдващите се двойни стъкла или те бяха само превантивна мярка срещу масови самоубийства..

* * * * *

Стават ли мнителни хората, ако непознат иска да им подари нещо или са такива само в град, в който момиченце ти "подарява" роза и след 2 минутки идва да ти вземе едно евро за нея?
Разбрах, че най-лесният начин да убедиш някого да вземе нещо е да го оставиш без надзор на лесно достъпно място. Вероятно така човек не се чувства манипулиран, а движен от собствените си решения.
В подобна случка забърках един рекламен син балон, който поносих известно време и после реших да подаря на една девойка, седнала сама на стълбите в парка, за да й прави компания. Момичето твърдо ми отказа. Около 10 минути по-късно оставих балона в кошницата на едно привързано за стълб колело. 15 метра по-надолу се обърнах, за да видя как синият балон стана собственост на едно ръкомахащо момче, част от шумна компания. Какво се е случило с балона след това и колко дълго е продължил живота му не знам, но със сигурност е имало какво да разказва на другите балони в рая..

* * * * *

Varekai е като река от звуци и цветове, която те залива на талази, омагьосва те, оставя те без дъх и те кара като хипнотизиран да следиш подскоци, приплъзвания, обръщания, извивания, стремглави издигания и спускания, залитания, сграбчвания и пускания, шеметни салта, залюлявания, хвърляния и хващания - изобщо всички движения, на които са способни добре тренирани и дисциплинирани човешки тела, облечени в причудливи костюми и съответстващия им грим. 2 часа приказка, която още продължава в ума ми..

* * * * *

Холандците са невероятно възпитани и дружелюбни приятни хора, леко откачени в повечето случаи, което ме кара да се чувствам в свои води сред тях. Живеят по моята собствена философия - "Не ме засяга какво правиш, стига да не ми пречиш". Не излъчват негативност, търпеливо чакат на опашка за връзка банани без кисели физиономии и винаги се извиняват, дори ако само са създали предпоставка за нечие чуждо неудобство. Изглежда, че "Добър ден", "Благодаря" и "Довиждане" са им вродени, независимо дали си купуваш дъвка или просто си попитал нещо. Готови са да ти помогнат, дори ако това означава да се отклонят от пътя си, даже и да ти се усмихнат. Често може да ги чуеш да си пеят, докато сглобяват сергиите за пазара, подават ти връзка лалета или си карат колелата. В компания са шумни като ято врабчета. В едно приветливо кафе, в малко градче на около 2 часа път с влак от Амстердам, всички местни те поздравяват на влизане, въпреки че те виждат за пръв път. Единственото ми лошо впечатление остана от едно пътуване с трамвай, когато хората до вратата не помогнаха на симпатична майка с 2 деца, да си свали количката - или да бъдеш самостоятелен е на почит, или докато не помолиш за помощ, това с какво се бориш си е лично твой проблем..

* * * * *

"Слънчогледите" на Ван Гог не ме впечатлиха както очаквах, за разлика от "Ирисите" и още доста от пейзажите и портретите му, както и един автопортрет, който беше почти като живо присъствие. Доста веселяшкият набор от цветове в по-късните му творби едва ли ще заличи спомена от "Корените на дърветата", пред която буквално ме побиха тръпки. Не съм разбирач и разчитам повече на усещането, което цветното петно оставя у мен, отколкото на възхищението от техника и талант, а тия корени са толкова зловещи, че удрят в земята черепа с цигарата от по-предната зала.
За късмет успях да разгледам и гостуващата експозиция на Millais, дори да изгледам едно филмче, посветено на известната му "Офелия", от което разбрах, че накиснатата в реката Кайли, над която се навежда Ник Кейв "with a rock in his fist", е интерпретация точно на въпросната неутешима самоубийца от картината на Millais. Разбирал си е човека от работата - портретите му са доста въздействащи - като живи са, а-ха и ще проговорят, а есенните му пейзажи ще вземат да ме накарат да харесам тоя тъжен сезон..

Няма коментари: