сряда, 23 април 2008 г.

Старецът..

..вдигна глава и устните му някак неумело се разчупиха в отдавна забравена форма. Не беше се усмихвал от месеци. Или пък бяха години? Времето беше без значение за него, отдавна спря да брои дните, всъщност беше ли го правил някога? Челото му се замрежи от сложната плетеница от бръчки когато повдигна вежди, припомняйки си колко дълги и тягостни му изглеждаха дните до завръщането на Стела и как тогава бройката имаше значение, защото копнежът по ръцете и очите й го подлудяваше.
Хубавица Стела не беше, тялото й имаше малко по-ъгловата и издължена форма от общоприетото понятие за красота по онова време; раменете й бяха леко приведени, а стъпалата й спокойно можеха да минат за мъжки, толкова големи изглеждаха на пръв поглед, но при все това, от нея струеше женственост като от оная статуя на голата жена без ръце, по която всички се прехласваха. Ако я видиш в гръб, няма и да се загледаш, помисли си Мелор, но веднъж срещнеш ли очите й, си загубен за цял живот. Един град може да пропадне в тия очи, беше първото нещо, което мина през ума му, когато погледите им се срещнаха на оня площад. Защо от цялата тълпа, която се разгъваше и свиваше като гигантска стоножка, той видя точно нея никога не успя да си обясни. Пространството между сградите беше пълно с работници, вдигнали ръце в мръсни, навити ръкави; девойки в басмени рокли на цветя; деца, които тичаха и се боричкаха; старци, наредени на самия край на площада, като белобради заклинатели, готови всеки момент да вдигнат бастуните си и да призоват гнева Божи да се стовари върху полуделия свят. Мелор беше на 22 тогава и сенките под очите му издаваха че не му остава много време за сън. Издържаше се сам, плащаше и за лекциите и дори понякога успяваше да скъта малко пари за двете си сестри. На цената на 2-3 часа сън на нощ. И то ако имаше късмет..
Късмет, да, точно така, чист късмет си беше, че се оказаха толкова близо един до друг и тя тогава се обърна и го погледна. Кой знае дали щеше да я срещне иначе. А ако не беше.. Колко ли празен щеше да бъде животът му без нея? Спокоен и гладък като речен камък, като тоя върху който упорито продължаваше да се опитва да се изкатери малкото твърдоглаво бръмбарче, което успя да усмихне стария човек, след като два пъти се прекатури, размахвайки смешно крачета и въпреки това не се отказа.
Не се отказа и Мелор, макар че половината му живот премина в чакане. Трепетно очакване, което или го разтърсваше като преминаващ по вените му ток, или го смазваше, както оная скала премаза двата му пръста преди години.
Струваше си чакането, раздвижи схванатите си рамене той, струваше си всяка болезнена секунда самота. Когато я държеше в прегръдките си, небето беше като огромна купа, от която се сипеха звезди, толкова падащи звезди той не беше виждал, сякаш Вселената също чакаше те двамата да се съберат и тогава започваше да изтърсва звездната си покривка и от там се изсипваха купища проблясващи светлинки. Мелор всеки път си пожелаваше едно и също - да не се разделят никога. И всеки път се случваше едно и също - тя отново заминаваше, а той оставаше при безплодното небе, което не откъсна и една звезда от себе си, когато Мелор беше сам..

Няма коментари: