четвъртък, 3 април 2008 г.

Състрадание

"Не знам как да ти помогна! НЕ ЗНАМ КАК ДА ТИ ПОМОГНА!", повтаряше той и от натиска на ръцете му ушите започваха да го болят, а пръстите му се извиваха като крака на лешояд. Сърцето му биеше учестено с почти глух звук и той дори не забеляза голямата капка пот, която тежко тупна от носа му върху издадената долна устна, която се беше сгърчила от усилието. Напрегнат до краен предел, зад цепките на очите му вече започваха да танцуват червени кръгове, а набръчканият му нос още малко щеше да се сгъне сам в себе си като далекоглед, който прибираш обратно след употреба.
Първоначално гледката го парализира. Току-що беше приключил с любимото си занимание; преместването на дрехите от единия край на стаята в другия беше ритуал, който изпълняваше поне по 3-4 пъти на ден. Хващаше с 2 пръста ризата, вдигаше я срещу прозореца и съсредоточено наблюдаваше как обичайния пейзаж навън се оцветява в синкаво, зеленикаво или се разграфява на квадрати. Мечтаеше да нареже ризите си и да облепи очилата си с тях, така щеше да може постоянно да вижда света през зелена, синя или квадратна пелена. Така и не събра кураж обаче. Можеше да помоли за помощ момичето, което идваше да му чисти, но се страхуваше че тя щеше да ги изцапа.
Сгъването му отнемаше поне 3 пъти повече, отколкото гледането през тях и той го намираше за досадно, но го приемаше като нещо неизбежно. Харесваше му единствено да закопчава и разкопчава копчетата. Какъв тънък процеп и как елегантно хлътва в него копчето! Ами освобождаването на копчето от илика! Тънките му пръсти се справяха и с двете със заучени движения. Беше го повтарял толкова много пъти, че можеше да го направи и със затворени очи, но сгъването го тормозеше. Искаше да уважи ръбовете, а те все му се изплъзваха и той все започваше отначало - прегъваше плата, поглеждаше с надежда, побутваше с пръсти, дръпваше горния край, приглаждаше с ръка и после отново, и отново. Най-накрая вдигаше внимателно купчината и със сериозността на часовой, който сменя предишния, ги отнасяше в диагоналния ъгъл на стаята. Там отпускаше колене и след традиционното пукане приклякаше и оставяше товара си на земята.
Точно това беше направил току-що, когато я видя да се бори безпомощна; колкото повече се бореше, толкова повече утежняваше положението си, примката се затягаше и движенията й ставаха все по-нарядко. Той замръзна от ужас и безсилие и после затисна ушите си с ръце и започна да крещи.
Когато омаломощен пусна главата си и се осмели да отвори едното си око, мухата беше спряла да се бори, а паяжината около нея беше малко раздърпана, но по трептенията, които се усилваха, той разбра че собственикът пристига за да я поправи..

Няма коментари: