Луд ли е този, който яде поп-арата и кой му я дава?

 - Агент Скъли?

 - Да, агент Мълдър?

 - Получихме задача, която отменя всичките ни досегашни приоритети.

 - Добре, значи спирам с дисекцията на този говорещ октопод.

 - Ще се наложи. Отгоре ни питат: Защо в България попът или е хисарски, или е фолк, или е придружен с редуциране на гласни, сещаш се – Илена, Имил, Руси?

 - Хм, интересно. Може би мякането повече доближава лирическия герой до средностатистическия консуматор. Ходил си в Пловдив, Мълдър – “Олии, звъни ми тилифона!”

 - Ходил съм и в Бургас, чуек. А също и в Габрово. Като го споменах, там щели да махат паметника на Рачо Ковача от реката и да го заменят с друг известен габровец.

 - Радо Шишарката?

 - Не, глупачке, само шишарки са ти в главата.

 - Свилен от Остава?

 - Скъли, престани да гадаеш! За паметник се изискват специални заслуги. Като например, в обществена медия да сложиш знак за равенство между отнемане на физическа и интелектуална собственост. Особено ако към момента ти самия нямаш легално издадена продукция. Това е толкова fair play, колкото да ухапеш съперник на терена. Освен това, не е тайна, че музикантите печелят предимно от участия, не от албуми. И кой точно български кинодеец разчита да се изхранва от билетите за прожекциите в кината?

 - Добре де, разбрах. Ниско се целех.

 - Точно Ниско. Направих няколко проучвания. Хисарският поп също е започнал с отнемане на собственост – краде пари от родителите си, за да си купи акордеон, после се записва сам и раздава касетките.

 - Неговото е било от любов към музиката, Мълдър. Не че го одобрявам, целта не оправдава средствата, видя какво стана с Уолтър Уайт.

 - Това е друго, Скъли. Много сериали гледаш напоследък. Надявам се, че не ги теглиш през незаконни тракери, не искам да се събудя с празен хладилник.

 - Успокой се, Мълдър. Блатечки не е ламя, няма да смогне да изплюска всичко. Да се върнем на задачата. Всъщност, защо я възложиха на нас? Българският поп от самото си начало е в Зоната на здрача, екипът на Спилбърг трябваше да се заеме.

 - И той, и Дейвид Линч отказаха. И двамата твърдят, че ние най-добре ще открием истината, която е някъде там. Освен това, въпросната материя е точно като за нас, пълна е със същества от предполагаем извънземен произход. Васил Боянов може да е от Сливен, но от къде мислиш че е брадатата руса жена, която се появява в клиповете му и много прилича на него?

 - Имаш право, Мълдър. Но защо тръгваме от Хисарския поп? Музиката, първоначално изпълнявана на подиуми в парковете, наричани естради, е популярна много преди неговото време. Не можеш да отречеш вокалните качества на българските естрадни изпълнители. Все пак, по онова време музикалното образование е било задължително, не като сега, когато и сульо и пульо “пропяха”.

 - Ничии качества не отричам, Скъли, но след 89та, когато отпаднаха ограниченията на радиостанциите за излъчване на западна музика, много българи започнаха да определят естрадната музика като остаряла и неактуална. Резкият спад на интереса на публиката не означава ли, че е била толкова разпространена, само защото е имала монопол, а останалото е било забранено? Песните на Хисарския поп стават популярни, въпреки че му забраняват да пее, гонят го от работа и спират участията му в телевизионни предавания. Балкантон не дава пет пари за него, но кой не е чувал “Дай си сърцето на който искаш ти” или “Елена, Елена”? (пее)

 - Така е, баба ми си ги тананикаше в кухнята, докато правеше мусака. Тъстът на Том Ханкс й дал рецептата.

 - Моята пък много обичаше да си пее италианския оригинал на “След 10 години” на ФСБ.

 - О, да, знам го. “Венто даутунно, амико ди йери” (пее)

 - Точно. Побългаряването на чужди мелодии не е от вчера. В популярните през Възраждането песнопойки преобладават мелодии от гръцки и турски произход. Остават широко разпространени в градска среда и след Освобождението, но през годините се развиват и осъвременяват.

 - За разлика от класика Веско Маринов.

 - Абсолютно вярно. Всеки по свой начин се старае да напипа “деликатните зони на народната душа”. Това прави и творчеството на Хисарския поп, силно повлияно от югославския поп фолк. И ето, по вездесъщите закони на Негово Величество Пазара, дебелият червен килим вече е постлан.

 - За кого?

 - За наложилия се през последните десетина години на миналия век поп фолк, Скъли. Златна мина, превърнала се в доходоносна индустрия.

 - Право в десятката на масовия вкус, а Мълдър? Кое го прави толкова харесван?

 - Кое направи парите на Хю Хефнър, Скъли? Част от “невинните” лирически героини уж се стремят към идиличен живот в бедност и не продават любовта си, но го правят зад скъпоплатена фасада, грижливо градена с помощта на пластични хирурзи, топ гримьори, коафьори и родни шивачи, наети да копират колекциите на световни дизайнери.

- Разбирам какво имаш предвид, Мълдър. Кой мъж с нормално либидо ще откаже разголена красавица? Даже Фънки си пуска Планета без звук, за да изплакне окото.

 - Факт. Друга част от текстовете залагат на разчупването на нормите. “Бунтарките” обикновено са фатални и огнени жени, задръжките и прашките им падат неудържимо, настъпват газта на червено.  Излиза, че красавиците с оскъдните рокли са и дръзки лоши момичета.

 - Виж ти! То си е почти “Fuck ‘em and their law” на Продиджи, само че подплатено със сексапил, а не с грозната мутра на Кийт Флинт.

 - Нещо такова. Момчетата ги искат, момичетата ги копират, за да бъдат желани, създава се нов дрескод и визия, а вечер всички заедно му отпускат края в чалготеките под сняг от салфетки. Момчетата си отварят портфейлите, за да може по-късно момичетата да си отворят краката. Всички са опиянени, буквално и преносно, завладяни са от емоцията на лирическите героини и лесно се идентифицират с болката, копнежа и бунта им. Накрая си тръгват от рая на поп фолка и се прибират по леглата. По двойки. Всички са щастливи и удовлетворени. Mission accomplished.

 - Сега вече всичко ми се изясни, Мълдър.

 - Това далеч не е всичко, Скъли. Някои изпълнители от естрадната ера не се срамуват да сложат червен нос или червен задник, само за да бъдат отново поп.

 - Чакай, не ми казвай. Имаш предвид онзи с прическата на Алла Пугачова. Ммм, забравих му името.

 - Неделчев, Скъли. Деян Неделчев.

 - Да, вярно. Той пееше нещо за фън шуй.

 - За икебана пее, Скъли. Очевидно има фетиш към съчки, клонки и оформлението им.

 - Човекът просто обича да пипа пръчки, Мълдър. Джани Версаче и Фреди Мъркюри също имаха подобни страсти приживе. Хм, това значи роди българската естрада. Като говорим за извратено потомство, Пришълецът, който се пръкна от лейтенант Рипли, ми е по-симпатичен.

 - На мен пък са ми особено симпатични манга хип-хопърите Зюмбюл, Кулю и Среброто. Добре им се получи отговора на въпроса “Попкултурата в България че е поп, поп е, ама къде е културата?”

 - Знам ги много добре, Мълдър. Нали преди 10 години телефонът ти звънеше с “Бай Мангау”.

 - Твоят по същото време звънеше с “И твойта майка също”, Скъли. Помня, защото ми беше много трудно да не го приемам лично.

 - За Ъпсурт или добро, или нищо, Мълдър. Фен съм, внимавай!

 - Ко речи? Аз винаги внимавам, Скъли. Не карам бясно, като дивите от попфолка. Даже напротив – “Карам баавно, минутите А броя”. (пее)

 - Добре че ми напомни. Не бива да пропуснем тези два колоса в българския поп. Особено нежната, многопластова, VIP Sister половинка на този каризматичен дует.

 - Задължително ще ги спомена в доклада, Скъли. Нали заради другата му половинка на календара му се обра лайката, защото август вече е септември.

 - Мда, няма как да избягаме от тях. Все пак, в колко музикални клипа се е снимал главен секретар на МВР.

 - Тихо, Скъли. Не смей да споменаваш името Му напразно. Много като теб вече плакаха.

 - Тихо съм, Мълдър. Или по-скоро чиху. Ха познай кой български рапър си яде палачинката с мечиорехи и си поръчва иджин тоник?

 - Няма да ме затрудниш, Скъли. Това е българският Гагарин, който редовно пали совалката от Руси до Варна.

 - Позна, Мълдър. Ще я пали ами, нали и той се прибира вкъщи, за да сложи пилиту във фурната.

 - И аз ще паля гумите, Скъли, но не към Кравай. Отивам да подредя и запиша информацията, отгоре чакат.

 - Добре, Мълдър. И внимавай какво пишеш. Не искам да свършиш като пловдивския рапър със статуята на Христос на покрива на личния си хотел – на топло, но не в Рио. Хайде, аз продължавам с октопода.

Double Trouble

   С Живака се знаем от 25 години. Майките ни се запознали в Родилния, лежали в една стая. Родени сме в един и същи ден, през 3 часа, гледали са ни заедно, карали сме едни и същи болести, като братя сме. Веднъж даже излизахме с близначки, не се получи. Общо взето, на нас ни се получават основно белите. Счупили сме над 15 вази, намазахме с боички двете персийки на леля Ани защото бялото им ни се видя прекалено скучно, уговорихме по-малката ми сестра да я подстрижем по последна мода, горката ходи с шапка два месеца после. В първи клас ни дадоха за задача да занесем в училище предмет и да разкажем за него, Живко занесе дългите вълнени гащи на баба си. Не се наложи да разказва, защото Танева го изгони и извика майка му. Моята отиде следващата седмица, защото показвах на Наско и Климент как се прави индиански огън под прозорците на директорката. Веднъж изядохме петте кутии пияни вишни, които мама беше приготвила за пенсионирането на леля и после оповръщахме целия апартамент. Откакто се помня си изкарваме весело заедно.

   Докато Живака не се влюби. И преди е залитал, имаше една Катя, която почти го уговори вместо финала на Шампионската да ходят да гледат “Тетрадката”. Ама почти. Сори, Кате, има непонятни за момичешката ти глава неща. Като това да поливаш обилно с бира кофата с крилца, да ревеш за пропусната дузпа или да прекараш нощта пуцайки по зомбита в мрежа.

   Катето мина и замина, обаче откакто Живака мярна Симона преди един месец, животът ми се стъжни. Все едно са ми отрязали крайник. Като упоен е. Симона това, Симона онова, ходим или не ходим където каже Симона, като в концлагер съм. Спря да идва да ритаме, защото все й изпълнява някакви поръчки, не сме се напивали като хората 3-4 седмици. Опитах сериозна интервенция, ама така го е треснал любовния вирус, че каквото и да му кажа, той само се усмихва и кима.

   Жените са необходимо зло, наясно съм. Ама можеше да е някоя народна женица, разбрана. А то.. От къде да започна? Значи, Симончето е промоутърка. Вечер обикаля по заведенията с още 5 като нея – гримирани, натокани, със служебните усмивки, ей така омагьоса и горкия Живак. През деня Симона спи, ходи на фризьор и козметик, гримира се и обикаля магазините за парцалки. Други интереси освен да е хубава, няма.

   Точно поради тази причина, има много неща, които Симона не знае, че не знае. Според нея, малките кръгли слепени сладки са върха на италианското сладкарство. “Обичам Италия, обичам макарони!”, ахка и охка тя и Живко тича и затваря 20 лева грешни пари във ФРЕНСКИ макарони. Толкова разбира и от дизайнери: “Роклите на Ели Сааб пак бяха най-хубавите на Оскарите! Тази жена е невероятна!” Горкият ливанец! Не е виновен, че в България името му е женско. Хайде, за това че казва “суичър” няма как да й се сърдиш, всички така му викат, по-лесно идва явно. Аз лично съм пробвал, от любов към спорта, да казвам “суетшърт” и ми е писнало да ме гледат с недоумение и да ме поправят. Обаче, при Симона има и още, според нея “суичър” идва от switch off, защото се носи през свободното време, когато се изключваш от работа и задължения. Мъдростите й край нямат.

   Едно, обаче, не може да й се отрече – това момиче има свръхчувствителен сензор за снимки – никога не можеш да я хванеш неподготвена. От където и да се появиш, колкото и изненадващо да решиш да снимаш – тя вече е сгънала краче и е свила устни. Може да направи курсове и да изнася лекции, ще удари и Кобилкина в земята по посещаемост. Чупка в кръста, сгънат крак, ляв – винаги ляв профил, “питайте Парис Хилтън и Марая Кери” и устни, свити в криворазбраното за секси кокоше дупе. Всеки божи път.

   Няма жена, която да не е одумана като дебела или грозна, най-често и двете, включително и приятелките й. За мъже Симона не говори, под достойнството й е, споменава само “тати” и винаги с добро. “Тати” има бол пари от някаква пиар агенция, живее с бразилка, малко по-голяма от дъщеря му и разбира родителството единствено като спонсорство. За майка си не говори, рядко се виждали, радва се че при развода останала при “тати”, защото “мама много ме тормозеше да уча”.

   Та ей тоя човек точно избра къде да си празнуваме рождения ден с Живака тая година. Откакто се помня празнуваме заедно – у нас, у тях, на хижа или на морето. Тоя път обаче, ще ходим в най-новия бар в града – “Златната маска”. Според Симона, по-тренди място в момента нямало. Че на кого му трябва тренди? С радио, обаче, как да спориш? Живака е безгласна буква, а 18-годишната му приятелка като си навие нещо на пръста – забравИ да стане друго.

   “Маската” е доста нетрадиционно място. Предлагат само безалкохолно и коктейли със сламка, за сметка на това над 200 вида и всеки от тях над 10 лв. Без сламка няма как да пиеш, защото за да влезеш в тоя бар, трябва да си с маска. При това домино не ти върши работа, защото цялото ти лице трябва да е скрито. Мистика, брат! Идваш или с твоя маска, или след като минеш през охраната, влизаш в “Гримьорната”, сам, където учтива девойка ти помага да избереш подходяща по размер, боядисана в златисто маска, откъдето и името на заведението. Обслужващият персонал, включително охраната и лелята пред тоалетната, също са с маски. Яко инкогнито! Откакто тоя бар отвори, папараците полудяха. Всички пишман випаджии ходят там, обаче не стига че са с маски, а и вътре е забранено да се снима. Я си щракнал, я си изхвръкнал. СЛЕД като си платиш сметката.

   И точно в тая мистерия реши да ни забърка Симончето. Въпросната събота тя била на работа до 12, после щяла да дойде, ще ни запази места на бара, нали е промоутърка, познават я, да отиваме и да я чакаме.

   Е, отидохме. Карнавал е меко казано. Аз и на Хелоуин не съм виждал такова нещо. Накъдето се обърнеш маскирани. Две трети с едни и същи боядисани в златисто безизразни физиономии. След първите 10 минути започваш да се побъркваш и да се чувстваш като в клип на Пинк Флойд – още една маска в морето. Щях да умра от смях като гледах как наперени мускулести фитнесаджии с опънати по тях тесни фланелки смучат със сламки коктейли във всички цветове на дъгата. До мивките във всяка тоалетна има охрана, в залата за пушене също, и там нямаш право да си сваляш маската.

   Точно на излизане от тоалетната я видях, тя тъкмо щеше да влезе в дамската. Първо мярнах два крака, обути в стилни черни обувки, чорапи с ръб отзад и секси пола, малко над коленете. Сърдечният ми ритъм веднага се ускори. Вдигнах поглед нагоре, останалото също изглеждаше обещаващо. Облегнах се на една колона, изчаках я да се върне на масата си, регистрирах липсата на мъжко присъствие и окуражен от собствената си анонимност и петте “Вечнозелени джунгли”, които бях изсмукал през последните два часа, отидох и я заговорих. Оказа се приятно интелигентна, възпитана и за капак – с чудесно чувство за хумор. След Симонените глупости напоследък, тази жена ми се видя като коктейл от Умберто Еко и Удхаус, който неистово ми се дощя да опитам и на вкус. И тя била тук за сефте, довлекли я приятелки. Поканих я при нас, почерпихме я за двойния рожден ден и вечерта стана толкова приятна, че като видях една златна маска с промоутърската униформа на Симона да влиза в бара, пъхнах две едри банкноти в ръката на Живака и посочих с глава изхода на новата си позната. Тя очевидно нямаше нищо против, защото хвана ръката ми и ме последва. По пътя спрях Симона, за да й кажа чао, представих ги една на друга, те си кимнаха и после си тръгнахме. Скочихме в първото такси, свалихме си маските и още по път се награбихме. Не можех да се нарадвам на късмета си – на всичкото отгоре беше и хубава. След секса, който надмина и най-смелите ми очаквания, разбрах че е 12 години по-голяма от мен и разведена.

   Допаднахме си много. Започнахме да се виждаме почти всеки ден и това тотално ме спаси от досадната компания на Симона. За съжаление се лиших и от Живака, който вървеше комплект с нея. Но някакси започнах да го разбирам.

   Две седмици по-късно предприехме крайната мярка да излезем четиримата, за да може най-накрая да се съберем. Лекичко се притеснявах от тая среща, защото празноглавата Симона щеше да досади и на Мая, но какво да се прави, все пак е с брат ми, ще я изтърпим още малко докато се осъзнае и му мине.

   Отидохме първи в пицарията. Поръчахме и Мая отиде до тоалетната. След минутка двойката пристигна, с Живака се прегърнахме като разделени от години. Обичам го тоя човек! Симона веднага се зае да разваля атмосферата с нейните си глупости – как “50 нюанса сиво” бил най-дръзкия филм на десетилетието и други несвързаности. За щастие спря да дърдори, скри се зад менюто и се зачете, а аз блажено се наслаждавах на тишината и гордо гледах как Мая се приближава към масата. После чух как Симона казва: “Мамо, ТИ пък какво правиш тук??”

Промени във времето (revisited)

 Обичта му към нея беше блага и спокойна като ливада, затоплена от следобедните майски лъчи. Той самият беше като пролетно слънце – цял ден да лежиш под лъчите му, няма да изгориш. Тя приемаше тази обич като равномерно падащи снежинки, не очакваше снегът нито да се засили, нито да намалее. Понякога й се искаше времето да се промени рязко, беше готова дори за виелица; друг път с удоволствие отчиташе факта, че няма нужда да се тревожи какви дрехи да облече – нейното време нямаше да я изненада с внезапно затопляне или захлаждане, чувстваше се спокойна и сигурна.

  Вечер гледаше по телевизията как хората от сериалите преживяват събития, които драстично променят живота им, първо към по-лошо, а накрая на филма към по-добро и мислеше за тях като за различни от нея, същества от друг вид. Те, сякаш, дори обитаваха друга планета – изглеждаха по друг начин, обличаха се по друг начин, даже се обичаха по друг начин, бурен и обсебващ. Тайно завиждаше на героините, когато мъжете до тях им показваха, че ги обичат страстно, че любовта им е като палещо августовско слънце, което не гали, а изпепелява. Това й се струваше приказно и романтично, съвсем различно от тихата, кротка обич на Емил.

  Една вечер, той се прибра с изражение, което тя не беше виждала. Влезе в кухнята без да се събуе и седна на стола срещу прозореца. Тя се извърна да го погледне и видя как по ципа на якето му пробяга светлина от мигащата реклама отвън. Човекът на стола беше като негатив на себе си. “Формата е същата, но цветовете са други.”, тревожно помисли тя. Не посмя да попита. Той помълча, после тихо каза нещо, което тя не можа да чуе заради течащата вода. Прокашля се и този път тя го чу да казва:

  - Имам син.

  Насапунисаната чиния бавно се изплъзна от пръстите й и с приглушено тупване застана върху купчината съдове. Тя избърса ръце в престилката си, спря водата, приглади косата си, направи две крачки към него и сякаш той току-що беше казал “Трябва пак да сменя проклетата крушка във входа.” го попита:

  - Да претопля ли картофите или вече си ял?

  - Имам син. - повтори той. – На 8. Днес разбрах. Майка му.. В болницата е, няма да се оправи. – Изричаше думите с равен тон, но гласът му глъхнеше. – Гледала го е сама, няма живи роднини. Сега е при приятелка, но не може да остане там дълго. После.. – Пое си дълбоко дъх и внимателно го изпусна.

  Тя седна на стола до него. Рекламата вън смени цвета си и бавно замига.

  - Как се казва?

  - Камен.

  Мълчаха. Той седеше отпуснат, не виждаше лицето му. Дясната му ръка мачкаше пръстите на лявата. После тя бавно се изправи, олюля се леко, но с твърда стъпка отиде до мивката и продължи да мие чиниите.

  Същата вечер не си продумаха повече. Разминаваха се като сенки, без да се погледнат.

  На сутринта той излезе със същото отсъстващо изражение, с което се прибра. Тя изчисти и прекара времето до смяната си в магазина на една пейка в парка. Разсеяно се загледа в обувките си, след малко установи че са различни и веднага го забрави. Около нея се гонеха деца, а майките им оживено си бъбреха и прекъсваха описанията на ежедневието си, за да им подвикнат автоматично: “Влади, не сядай там!”, “Ели, не си бъркай в носа, колко пъти да повтарям?”, “Илиане, глух ли си?”. Чуваше ги като в просъница.

  Следобеда умислено се вглеждаше в лицата на децата от близкото училище, които си купуваха закуски в магазина. Идваха всеки ден, но тя като че ли ги виждаше за пръв път. Опитваше се да отгатне възрастта им.

  Вечерта й се стори безкрайно дълга. Прекара я разглеждайки старите албуми със снимки. Майка й я държи за ръка, на главата й гордо са цъфнали две големи бели панделки. Пак те двете, в парка, тя със синя рокличка на маргаритки, майка й с тревистозелена рокля без ръкави. Косата й е вдигната на кок. Усмихва се. Красива е. На пейката седи мече без едно око и мъдро гледа към голямата ела.

  Снимки с баща си нямаше. Спомени за него – също. Майка й я отгледа сама и преди три години си отиде така кротко, както и живя. Избърса сълзите си с опакото на ръката и отнесено се заслуша в гласовете от улицата, спореха за сметката в ресторанта. После стъпките и гласовете се отдалечиха, издрънча камиона за боклук и тя отново потъна в мислите си.

  Той се прибра посред нощ. Тя го чу, но не се обади. Стисна очи и по бузата й се стече мокра вадичка.

  На сутринта стана преди него, сложи кафеварката на котлона, седна на кухненската маса и се загледа през прозореца. Когато той излезе от банята, тя изтича при него, хвана го за китката, погледна го в уморените тъжни очи и каза:

  - Да го вземем. Детето.

  Раменете му се свиха, цялото му тяло се напрегна, после той я прегърна и когато я пусна, тя го видя да плаче за пръв път.

  На следващата сутрин кухнята миришеше на палачинки, под огледалото в антрето се мъдреха чифт детски маратонки, а тя пресмяташе колко смени може да поеме колежката от магазина и правеше списък с нужното за новата учебна година.

  Предната нощ, когато влезе в набързо импровизираната детска и го видя как спи в новите сини чаршафи на бели облачета, едно топло, ново за нея чувство, сви сърцето й. Тя стоя с поглед зареян в облаците и русата главица върху тях, докато усети ръката на Емил на рамото си.

  Към обичта му се прибави болезнена благодарност, която някак отпуши скритата му емоционалност и кроткото майско слънце се превърна в горещи летни лъчи. Поглеждаше я като единствената жена на света, очите му я изпиваха, после я придърпваше към себе си и толкова силно я стисваше, че я оставяше без дъх. Нина вече не завиждаше на героините от сериалите, приемаше тази бурна обич и я връщаше удвоена; раздаваше се до последната си частица на двамата в къщата.

  Вечер играеха на “Не се сърди, човече” и Камен винаги печелеше.

МОЛБА

Уважаеми Нептун,

Велики повелителю на морските дълбини,

   Пише Ви Златната рибка от Панчаревското езеро. Точно преди 10 години с Ваш указ №3481329 бях назначена на длъжността изпълнител на желания на безсрочен договор, с цел повишаване качеството на живот в района. Въпреки огромната чест, която ми беше оказана с този пост, най-настоятелно Ви моля да бъда освободена от заеманата длъжност и се надявам молбата ми да бъде удовлетворена възможно най-скоро. По-долу ще изложа основанията си за това искане.

   Всяка малка рибка си мечтае да има късмета да стане златна и аз не бях изключение, но ако знаех в какво ще се забъркам, щях да огранича мечтите си до две: да не свърша като пълнен никулденски шаран и да ме улови Джордж Клуни, докато жена му тихичко се дави зад яхтата.

   Осмелявам се да предположа, Господарю, че ако бях разпределена в друг географски район, положението щеше да е различно, но за тукашните води и населението около тях препоръчвам да бъде назначено стадо пирани, които да изпълняват само последни желания. Вярвайте ми, това не е жестокост, милост е.

   Статистиката от водния ми дневник сочи, че в 90% от случаите на софиянци не им прави впечатление че говоря, защото непрекъснато чуват гласове в главата си; 80% веднага се опитаха да пресметнат паричната стойност на теглото ми в злато, а половината свиха поредния масур и с отнесен вид ми обясниха че май се познаваме от гимназията.

   Тук, не само материала с който работя, а и условията са покъртителни. Панчаревското езеро е потънало в битови отпадъци. Виждала съм какво ли не да плава около мен. Наскоро, за реклама на един фестивал във водата се мяташе огромно чудовище и като го видях за пръв път, помислих че някой пак е изхвърлил нещо непотребно. Добре, че от 2008ма започнаха да организират ежегодно почистване. Събират по един тон боклуци на акция. Питам се, софиянци само веднъж в годината ли си чистят къщите и така ли цапат и у тях? Чувала съм ги и те самите да се наричат един друг “боклук” в най-различен цвят. Защо не вземат да си прекръстят града на Кофия, за да се чувстват съвсем на място в него?

   Прави са за едно – сефтето се помни цял живот. Първият ми случай беше една леля с прасци като дамаджанки и гръб като билборд за концерт на Веско Маринов. (Познавам го лично, пожела си да спре да се поти; направих каквото можах, но все едно да се опиташ да спреш Ниагара.) Та, въпросната леля каза, че през 81ва била финалистка на Световната купа по гребане, проведена точно тук. Ако питате мен, през 2015та можеше да е финалистка само на Световното по гребане с лъжица в купа. Както и да е, жената седеше на един камък и плачеше, дожаля ми. Цопнах 2-3 пъти около нея, женището най-накрая ме забеляза и ме загреба с шепа колкото супник. Казах си думите по учебник: “Аз съм Златната рибка, бла-бла, едно желание”. Тя избърса очи с другата си лапа и заразказва как малко след въпросните финали, през далечната 82ра, когато аз още съм била блясък в люспите на прадядо ми, се влюбила до уши в едно момче. Идвал на състезанията, защото брат му бил гребец. Заграждала го тя, заграждала, въртяла мило очи, пърхала с мигли, даже рокля облякла заради него. Накрая й паднал в ръчичките, ама буквално. Една вечер го приклещила в ъгъла на един купон, каза че като я видял, започнал да пие алкохола на екс, от притеснение. Аз мисля, че е било от страх и прав е бил, но нищо не казах. Завлякла го в стаята си в общежитието почти в несвяст, съблякла го, помогнала му да вдигне знамето и се почнали. В един момент й станало толкова кеф, че го гепила за сладкото дупе, дръпнала и.. тренировките си казали думата – 12 шева в Пирогов. След като му зашили задника, той не искал и да я доближи и тя много страдала. След него не била поглеждала мъж с такъв мерак, само 3-4 съотборнички. Та, стигам до желанието: да го върна при нея и да живеят щастливо до края на дните си. Сега пък ми дожаля за него, по-точно за задника му и казах, че това желание го няма в каталога, но ако иска, мога да я направя да изглежда като Памела Андерсън, а тя да се оправя после. Жената ме погледна учудено и ме попита какво имам предвид, тя й била почти като близначка, само дето оная била малко по-слаба и малко по-руса. Казвам Ви, Господарю, с тия софиянци оправия няма!

   След като този случай разби представата ми за хората на пух и прах, се заредиха кой от кой по-откачени. Не е за чудене, самата държава е по-странна и от Бермудския триъгълник. През 50те години на миналия век, част от държавната строителна политика било да се построи корабоплавателен канал между Павлово и Панчарево. Всеки столичанин бил задължен да копае на обекта през почивните си дни. Египетските пирамиди пасти да ядат, ония поне официално са си били роби. После се сетили, че ако бъде запълнен, каналът ще залее града и започнали да го зариват. Това ми го разказа един дядо, очевидец на събитията, който си пожела министърът на здравеопазването да припадне на опашка в поликлиниката и поне един депутат да си изкара мандата на минималната работна заплата.

   Веднъж на брега спря кален черен голф с надпис “Пешкиров Инкорпорейтид”. От него се изтъркаля набит младеж с избелял анцуг Адидас и започна да си разтоварва риболовните такъми. Телефонът му звънна и той обясни на някого, че да, той дава стая под наем срещу отглеждане на две крави. Това ме наведе на мисълта, че работи в областта на селското стопанство и като ме хвана учтиво попитах: “Добри ми селянино, какво е желанието ти?”. Той така се разлюти, че едва не ме смачка. “Ти на кой викаш селянин, ма?!”, крещеше той и пръскаше слюнки, а аз мятах опашка към дълбокото и си мислех, че вече не знаеш кой от какво се обижда в днешно време и че тая работа безмилостно ще съсипе рибешката ми нервна система, както снимката на мургавата мисис Мейзер от Лас Вегас съсипа чувството ми за естетика.

   Имала съм и случаи, в които хората разсеяно ме хвърлят обратно във водата, преди да успея да обясня коя съм. Като попитам “А желанието?”, получавам странни отговори. Човек с големи слушалки на ушите измърмори “Добре, казвай коя песен искаш да ти пусна и си приготви 10 лева.”. Един, който приличаше на мишка, ми нареди да покажа как са мятам, а когато хукна да краде колите на хората в мола, човек от антуража му ми сподели как си решил проблема със ставането след купон – сложил си песен на колегата за аларма и се будел 5 минути преди това, за да не я чуе. Друг, който изглеждаше и говореше като Марлон Брандо в “Кръстникът”, ме попита какво желание искам да ми изпълни. Въпреки скъпия костюм и горилите, които си чоплеха носовете на десетина метра от нас, ми заприлича на охранител, но вече си бях научила урока да избягвам обръщенията. Явно жена му звънна, защото започна да я успокоява: “Цецооо, стига де, нищо че е счупен, ще ти подаря още един часовник да си го навиваш, няма нужда от драми сега, иди да послушаш какво си говорят хората, та да се разсееш.” После го информираха, че следобед ще вали сняг и той отпраши да лови снежинките във въздуха.

   Много хора се връщат, за да развалям поисканото. Мислят си, че имат право на рекламации. Пожелават си нещо, а после на колене ме молят да го отменя. Не става така, да са мислили по-рано. Това да не са предизборни обещания, които не значат нищо, та да се хвърлят на вятъра. Хвана ме един мургавелко, хък-мък, пожела си оная му работа да стане като на коня който откраднал. Речено-сторено. Аз какво съм виновна че беше кобила, да е гледал какво взима. Онзи пък, който поиска с жена му да свършват едновременно, после се жалваше, че само докато се прибере вкъщи, свършил 3 пъти. И той така, да си е отварял очите като си е взимал жена.

   Тежка и неблагодарна е тази работа, Господарю! Замервали са ме с камъни, със смачкани на топка дипломи, с книгите на някакъв професор Вучков, едва оцелях. Моля Ви да ме преместите или пенсионирате! Съгласна съм дори да плувам в аквариум в чалга клуб, само ме махнете от тук!

С уважение:

(подпис, не се чете)

  

Работно време

Казвам се Любчо и съм на 7 години. Имам айфон, айпад и приятелка в Айтос, където имаме вила и ходим на почивка всяко лято. Според тате, най-важното нещо във всяка работа е почивката да е по-голямата част от нея. Тате е умен, защото има две коли и джип и разбира от всичко.

   В нашето семейство най-мразим да работим. Тате казва, че ако нещо изисква повече усилия, отколкото да си вдигнеш ръката, трябва да го свърши някой друг. Тате знае как стоят нещата – той е катаджия. На дясната ръка има по-голям бицепс, защото с нея вдига палката. Това е професионална травма, но тате не се оплаква. Той носи много пари вкъщи, защото има много балъци, които искат да му ги дават. Когато порасна ще стана като него. Или депутат, защото тате казва, че по-сладка работа няма. Седиш си, вдигаш си ръката само наполовина, колкото да си бръкнеш в носа и пак ти плащат. Ако стана депутат, ще нося вкъщи повече пари от тате, защото ще ми плащат и балъците без коли.

   В семейната ни история има много хора, които не обичат да си вдигат ръцете. Прадядо ми Либен бил чорбаджия. Мама казва, че по-големи от шкембето му били само гърнетата с жълтици, които били заровени в двора. Викали му Малкия султан. Аз не знам какво е султан, сигурно е човек, който по цял ден лежи на меки възглавници и само се разпорежда, защото на дядо Либен това му била работата. Той е бил по-умен от тате, защото даже не трябвало да излиза от вкъщи и да си вдига ръката, парите сами си идвали. Ако и сега имаше такива длъжности, нямаше да се налага да ставам депутат и да си бъркам в носа, направо щях да стана чорбаджия или султан.

   Прадядо Либен имал син и дъщеря. За дъщерята много не се говорело, защото на 17 години избягала в Париж с някакъв пътуващ търговец на платове. Той обаче скоро умрял и тя станала певица в нощен клуб. Тате казва, че и тя не обичала да си вдига ръката, но се налагало да си вдига краката. Сигурно защото в Париж тротоарите са по-високи, не знам.

   Синът на прадядо Либен, дядо Петър, е бащата на мама. Той искал да стане овчар, защото обичал природата и разходките на чист въздух, но животът му се объркал и станал министър. На околната среда. Все пак и това не било много зле, защото и на него не му се налагало често да си вдига ръката, освен да перне шофьора си зад врата, а и работното му време било по избор. Това означава, че сам си избирал дали да е работно или само време. Мама казва, че когато било работно, предимно пукал секретарката си. Дядо Петър сигурно е бил много добър човек, щом е помагал на жената да не се надуе прекалено. Вероятно е била болна от нещо.

   Мама има скъп фризьорски салон в центъра. Тя си вдига ръката само за да прибере оборота. Обаче, през ден повтаря, че й е писнало от кучки, кокошки и кифли. Мислех, че там обслужват само хора, но може би някои от клиентките си водят и домашните любимци. Да имаш куче е супер, но кокошка е странен избор. Не знам и защо толкова се сърди за кифлите, като тя обича да ги яде.

   Сестра ми, Галя, е манекенка. За абитуриентския бал миналата година тате й даде пари да си оправи носа, скулите, устните и балкона. Последното не го разбирам, защото сестра ми няма къща с балкон, а апартамент с две големи тераси. От тогава, Галя като си идва вкъщи все мрънка, че й е писнало от грозни стари чанти. Защо им раздават стари чанти не ми е ясно, нали уж манекенките ги обличат по последна мода? Тате й казва да потърпи още малко, от януари като го преместят на караулката след Църна маца ще й купи 3 модни агенции ако иска.

   Аз и сестра ми сме добре възпитани и знаем какво искаме от живота. В училище все се оплакват, че не вдигам ръка. Пазя се за после, не разбират ли? Миналата седмица, госпожата по математика искаше да говори с тате, защото като ме прати да изтрия дъската я попитах колко ще ми плати за труда и не знам защо тя се ядоса. Като отидохме с тате и той разбра за какво го вика, не само че ми каза браво пред нея, ами я попита защо му губи времето с такива глупости и дали ще му компенсира по някакъв начин двата работни часа, през които келешите карали безплатно. Мисля, че госпожата се ядоса и на тате, но няма как да извика и неговия баща, защото дядо Славчо е умрял 5 години преди да се родя.

   Дядо Славчо бил полковник във Военното министерство. Искал да уреди там и тате, защото един полковник като вдигне ръка, цял полк застава мирно и козирува. Тате, обаче, предпочел свободната професия на служител в КАТ, защото е по-артистична натура и защото е много общителен и обича да се среща с най-различни хора и да им помага да стигнат по-безопасно там, за където са тръгнали.

   Аз не помня и двамата си дядовци. Тате казва, че тая държава те са я построили с двете си ръце, а тя им се отблагодарила като ги уморила. Според тате, всичко за което има дума от женски род, създава само проблеми, включително мама, нейната майка и сестра ми. За неговата си майка, която живее с нас, баба Лена, тате говори само хубави неща, защото много я обича и защото и на 75 години баба Лена още има тежък шамар и заради него на тате врата често е червен. Тате го обяснява с алергия към праха за пране, но аз съм виждал какво се случва когато баба Лена му се ядоса и не знае че ги виждам от другата стая. Тате казва, че ако била работила във Военното министерство като мъжа си, щяла да бъде поне генерал. Аз му вярвам. Чувал съм, че дядо Славчо не е козирувал толкова на шефовете си, колкото на жена си.

   Майката на мама, баба Стефания, е реститутка. Когато мама не може да чуе, тате я нарича с друга, подобно звучаща дума, сигурно защото си мисли че работата й е проста. Аз харесвам баба Щефи, защото винаги ми носи скъпи играчки и бонбони, когато ни идва на гости. Ако ме види да си пиша домашната, баба Щефи казва да не си губя времето, защото учените хора в България ставали таксиметрови шофьори и то некадърни. Сестра ми знае чужди езици. Тя ми обясни, че “реститутка” идва от английската дума “рест”, което означава “почивам си”. Значи професията реститутка е като на депутата, основно си почиваш. Баба Щефи много обича да си почива в софийските кафенета и ресторанти с приятелки и е най-честия клиент в салона на мама.

   Ние сме щастливо и задружно семейство с принципи. Тате казва, че ако всички бяха като нас, тая скапана държава можеше и да се оправи някога, така че, хора, моля ви, взимайте пример!

* * *

"Не се чувствай изцяло, неотменно, вечно отговорен за всичко. Това е моя работа."
Бог

* * *

 http://youtu.be/CdpcgAWpb4U