Промени във времето (revisited)

 Обичта му към нея беше блага и спокойна като ливада, затоплена от следобедните майски лъчи. Той самият беше като пролетно слънце – цял ден да лежиш под лъчите му, няма да изгориш. Тя приемаше тази обич като равномерно падащи снежинки, не очакваше снегът нито да се засили, нито да намалее. Понякога й се искаше времето да се промени рязко, беше готова дори за виелица; друг път с удоволствие отчиташе факта, че няма нужда да се тревожи какви дрехи да облече – нейното време нямаше да я изненада с внезапно затопляне или захлаждане, чувстваше се спокойна и сигурна.

  Вечер гледаше по телевизията как хората от сериалите преживяват събития, които драстично променят живота им, първо към по-лошо, а накрая на филма към по-добро и мислеше за тях като за различни от нея, същества от друг вид. Те, сякаш, дори обитаваха друга планета – изглеждаха по друг начин, обличаха се по друг начин, даже се обичаха по друг начин, бурен и обсебващ. Тайно завиждаше на героините, когато мъжете до тях им показваха, че ги обичат страстно, че любовта им е като палещо августовско слънце, което не гали, а изпепелява. Това й се струваше приказно и романтично, съвсем различно от тихата, кротка обич на Емил.

  Една вечер, той се прибра с изражение, което тя не беше виждала. Влезе в кухнята без да се събуе и седна на стола срещу прозореца. Тя се извърна да го погледне и видя как по ципа на якето му пробяга светлина от мигащата реклама отвън. Човекът на стола беше като негатив на себе си. “Формата е същата, но цветовете са други.”, тревожно помисли тя. Не посмя да попита. Той помълча, после тихо каза нещо, което тя не можа да чуе заради течащата вода. Прокашля се и този път тя го чу да казва:

  - Имам син.

  Насапунисаната чиния бавно се изплъзна от пръстите й и с приглушено тупване застана върху купчината съдове. Тя избърса ръце в престилката си, спря водата, приглади косата си, направи две крачки към него и сякаш той току-що беше казал “Трябва пак да сменя проклетата крушка във входа.” го попита:

  - Да претопля ли картофите или вече си ял?

  - Имам син. - повтори той. – На 8. Днес разбрах. Майка му.. В болницата е, няма да се оправи. – Изричаше думите с равен тон, но гласът му глъхнеше. – Гледала го е сама, няма живи роднини. Сега е при приятелка, но не може да остане там дълго. После.. – Пое си дълбоко дъх и внимателно го изпусна.

  Тя седна на стола до него. Рекламата вън смени цвета си и бавно замига.

  - Как се казва?

  - Камен.

  Мълчаха. Той седеше отпуснат, не виждаше лицето му. Дясната му ръка мачкаше пръстите на лявата. После тя бавно се изправи, олюля се леко, но с твърда стъпка отиде до мивката и продължи да мие чиниите.

  Същата вечер не си продумаха повече. Разминаваха се като сенки, без да се погледнат.

  На сутринта той излезе със същото отсъстващо изражение, с което се прибра. Тя изчисти и прекара времето до смяната си в магазина на една пейка в парка. Разсеяно се загледа в обувките си, след малко установи че са различни и веднага го забрави. Около нея се гонеха деца, а майките им оживено си бъбреха и прекъсваха описанията на ежедневието си, за да им подвикнат автоматично: “Влади, не сядай там!”, “Ели, не си бъркай в носа, колко пъти да повтарям?”, “Илиане, глух ли си?”. Чуваше ги като в просъница.

  Следобеда умислено се вглеждаше в лицата на децата от близкото училище, които си купуваха закуски в магазина. Идваха всеки ден, но тя като че ли ги виждаше за пръв път. Опитваше се да отгатне възрастта им.

  Вечерта й се стори безкрайно дълга. Прекара я разглеждайки старите албуми със снимки. Майка й я държи за ръка, на главата й гордо са цъфнали две големи бели панделки. Пак те двете, в парка, тя със синя рокличка на маргаритки, майка й с тревистозелена рокля без ръкави. Косата й е вдигната на кок. Усмихва се. Красива е. На пейката седи мече без едно око и мъдро гледа към голямата ела.

  Снимки с баща си нямаше. Спомени за него – също. Майка й я отгледа сама и преди три години си отиде така кротко, както и живя. Избърса сълзите си с опакото на ръката и отнесено се заслуша в гласовете от улицата, спореха за сметката в ресторанта. После стъпките и гласовете се отдалечиха, издрънча камиона за боклук и тя отново потъна в мислите си.

  Той се прибра посред нощ. Тя го чу, но не се обади. Стисна очи и по бузата й се стече мокра вадичка.

  На сутринта стана преди него, сложи кафеварката на котлона, седна на кухненската маса и се загледа през прозореца. Когато той излезе от банята, тя изтича при него, хвана го за китката, погледна го в уморените тъжни очи и каза:

  - Да го вземем. Детето.

  Раменете му се свиха, цялото му тяло се напрегна, после той я прегърна и когато я пусна, тя го видя да плаче за пръв път.

  На следващата сутрин кухнята миришеше на палачинки, под огледалото в антрето се мъдреха чифт детски маратонки, а тя пресмяташе колко смени може да поеме колежката от магазина и правеше списък с нужното за новата учебна година.

  Предната нощ, когато влезе в набързо импровизираната детска и го видя как спи в новите сини чаршафи на бели облачета, едно топло, ново за нея чувство, сви сърцето й. Тя стоя с поглед зареян в облаците и русата главица върху тях, докато усети ръката на Емил на рамото си.

  Към обичта му се прибави болезнена благодарност, която някак отпуши скритата му емоционалност и кроткото майско слънце се превърна в горещи летни лъчи. Поглеждаше я като единствената жена на света, очите му я изпиваха, после я придърпваше към себе си и толкова силно я стисваше, че я оставяше без дъх. Нина вече не завиждаше на героините от сериалите, приемаше тази бурна обич и я връщаше удвоена; раздаваше се до последната си частица на двамата в къщата.

  Вечер играеха на “Не се сърди, човече” и Камен винаги печелеше.