Double Trouble

   С Живака се знаем от 25 години. Майките ни се запознали в Родилния, лежали в една стая. Родени сме в един и същи ден, през 3 часа, гледали са ни заедно, карали сме едни и същи болести, като братя сме. Веднъж даже излизахме с близначки, не се получи. Общо взето, на нас ни се получават основно белите. Счупили сме над 15 вази, намазахме с боички двете персийки на леля Ани защото бялото им ни се видя прекалено скучно, уговорихме по-малката ми сестра да я подстрижем по последна мода, горката ходи с шапка два месеца после. В първи клас ни дадоха за задача да занесем в училище предмет и да разкажем за него, Живко занесе дългите вълнени гащи на баба си. Не се наложи да разказва, защото Танева го изгони и извика майка му. Моята отиде следващата седмица, защото показвах на Наско и Климент как се прави индиански огън под прозорците на директорката. Веднъж изядохме петте кутии пияни вишни, които мама беше приготвила за пенсионирането на леля и после оповръщахме целия апартамент. Откакто се помня си изкарваме весело заедно.

   Докато Живака не се влюби. И преди е залитал, имаше една Катя, която почти го уговори вместо финала на Шампионската да ходят да гледат “Тетрадката”. Ама почти. Сори, Кате, има непонятни за момичешката ти глава неща. Като това да поливаш обилно с бира кофата с крилца, да ревеш за пропусната дузпа или да прекараш нощта пуцайки по зомбита в мрежа.

   Катето мина и замина, обаче откакто Живака мярна Симона преди един месец, животът ми се стъжни. Все едно са ми отрязали крайник. Като упоен е. Симона това, Симона онова, ходим или не ходим където каже Симона, като в концлагер съм. Спря да идва да ритаме, защото все й изпълнява някакви поръчки, не сме се напивали като хората 3-4 седмици. Опитах сериозна интервенция, ама така го е треснал любовния вирус, че каквото и да му кажа, той само се усмихва и кима.

   Жените са необходимо зло, наясно съм. Ама можеше да е някоя народна женица, разбрана. А то.. От къде да започна? Значи, Симончето е промоутърка. Вечер обикаля по заведенията с още 5 като нея – гримирани, натокани, със служебните усмивки, ей така омагьоса и горкия Живак. През деня Симона спи, ходи на фризьор и козметик, гримира се и обикаля магазините за парцалки. Други интереси освен да е хубава, няма.

   Точно поради тази причина, има много неща, които Симона не знае, че не знае. Според нея, малките кръгли слепени сладки са върха на италианското сладкарство. “Обичам Италия, обичам макарони!”, ахка и охка тя и Живко тича и затваря 20 лева грешни пари във ФРЕНСКИ макарони. Толкова разбира и от дизайнери: “Роклите на Ели Сааб пак бяха най-хубавите на Оскарите! Тази жена е невероятна!” Горкият ливанец! Не е виновен, че в България името му е женско. Хайде, за това че казва “суичър” няма как да й се сърдиш, всички така му викат, по-лесно идва явно. Аз лично съм пробвал, от любов към спорта, да казвам “суетшърт” и ми е писнало да ме гледат с недоумение и да ме поправят. Обаче, при Симона има и още, според нея “суичър” идва от switch off, защото се носи през свободното време, когато се изключваш от работа и задължения. Мъдростите й край нямат.

   Едно, обаче, не може да й се отрече – това момиче има свръхчувствителен сензор за снимки – никога не можеш да я хванеш неподготвена. От където и да се появиш, колкото и изненадващо да решиш да снимаш – тя вече е сгънала краче и е свила устни. Може да направи курсове и да изнася лекции, ще удари и Кобилкина в земята по посещаемост. Чупка в кръста, сгънат крак, ляв – винаги ляв профил, “питайте Парис Хилтън и Марая Кери” и устни, свити в криворазбраното за секси кокоше дупе. Всеки божи път.

   Няма жена, която да не е одумана като дебела или грозна, най-често и двете, включително и приятелките й. За мъже Симона не говори, под достойнството й е, споменава само “тати” и винаги с добро. “Тати” има бол пари от някаква пиар агенция, живее с бразилка, малко по-голяма от дъщеря му и разбира родителството единствено като спонсорство. За майка си не говори, рядко се виждали, радва се че при развода останала при “тати”, защото “мама много ме тормозеше да уча”.

   Та ей тоя човек точно избра къде да си празнуваме рождения ден с Живака тая година. Откакто се помня празнуваме заедно – у нас, у тях, на хижа или на морето. Тоя път обаче, ще ходим в най-новия бар в града – “Златната маска”. Според Симона, по-тренди място в момента нямало. Че на кого му трябва тренди? С радио, обаче, как да спориш? Живака е безгласна буква, а 18-годишната му приятелка като си навие нещо на пръста – забравИ да стане друго.

   “Маската” е доста нетрадиционно място. Предлагат само безалкохолно и коктейли със сламка, за сметка на това над 200 вида и всеки от тях над 10 лв. Без сламка няма как да пиеш, защото за да влезеш в тоя бар, трябва да си с маска. При това домино не ти върши работа, защото цялото ти лице трябва да е скрито. Мистика, брат! Идваш или с твоя маска, или след като минеш през охраната, влизаш в “Гримьорната”, сам, където учтива девойка ти помага да избереш подходяща по размер, боядисана в златисто маска, откъдето и името на заведението. Обслужващият персонал, включително охраната и лелята пред тоалетната, също са с маски. Яко инкогнито! Откакто тоя бар отвори, папараците полудяха. Всички пишман випаджии ходят там, обаче не стига че са с маски, а и вътре е забранено да се снима. Я си щракнал, я си изхвръкнал. СЛЕД като си платиш сметката.

   И точно в тая мистерия реши да ни забърка Симончето. Въпросната събота тя била на работа до 12, после щяла да дойде, ще ни запази места на бара, нали е промоутърка, познават я, да отиваме и да я чакаме.

   Е, отидохме. Карнавал е меко казано. Аз и на Хелоуин не съм виждал такова нещо. Накъдето се обърнеш маскирани. Две трети с едни и същи боядисани в златисто безизразни физиономии. След първите 10 минути започваш да се побъркваш и да се чувстваш като в клип на Пинк Флойд – още една маска в морето. Щях да умра от смях като гледах как наперени мускулести фитнесаджии с опънати по тях тесни фланелки смучат със сламки коктейли във всички цветове на дъгата. До мивките във всяка тоалетна има охрана, в залата за пушене също, и там нямаш право да си сваляш маската.

   Точно на излизане от тоалетната я видях, тя тъкмо щеше да влезе в дамската. Първо мярнах два крака, обути в стилни черни обувки, чорапи с ръб отзад и секси пола, малко над коленете. Сърдечният ми ритъм веднага се ускори. Вдигнах поглед нагоре, останалото също изглеждаше обещаващо. Облегнах се на една колона, изчаках я да се върне на масата си, регистрирах липсата на мъжко присъствие и окуражен от собствената си анонимност и петте “Вечнозелени джунгли”, които бях изсмукал през последните два часа, отидох и я заговорих. Оказа се приятно интелигентна, възпитана и за капак – с чудесно чувство за хумор. След Симонените глупости напоследък, тази жена ми се видя като коктейл от Умберто Еко и Удхаус, който неистово ми се дощя да опитам и на вкус. И тя била тук за сефте, довлекли я приятелки. Поканих я при нас, почерпихме я за двойния рожден ден и вечерта стана толкова приятна, че като видях една златна маска с промоутърската униформа на Симона да влиза в бара, пъхнах две едри банкноти в ръката на Живака и посочих с глава изхода на новата си позната. Тя очевидно нямаше нищо против, защото хвана ръката ми и ме последва. По пътя спрях Симона, за да й кажа чао, представих ги една на друга, те си кимнаха и после си тръгнахме. Скочихме в първото такси, свалихме си маските и още по път се награбихме. Не можех да се нарадвам на късмета си – на всичкото отгоре беше и хубава. След секса, който надмина и най-смелите ми очаквания, разбрах че е 12 години по-голяма от мен и разведена.

   Допаднахме си много. Започнахме да се виждаме почти всеки ден и това тотално ме спаси от досадната компания на Симона. За съжаление се лиших и от Живака, който вървеше комплект с нея. Но някакси започнах да го разбирам.

   Две седмици по-късно предприехме крайната мярка да излезем четиримата, за да може най-накрая да се съберем. Лекичко се притеснявах от тая среща, защото празноглавата Симона щеше да досади и на Мая, но какво да се прави, все пак е с брат ми, ще я изтърпим още малко докато се осъзнае и му мине.

   Отидохме първи в пицарията. Поръчахме и Мая отиде до тоалетната. След минутка двойката пристигна, с Живака се прегърнахме като разделени от години. Обичам го тоя човек! Симона веднага се зае да разваля атмосферата с нейните си глупости – как “50 нюанса сиво” бил най-дръзкия филм на десетилетието и други несвързаности. За щастие спря да дърдори, скри се зад менюто и се зачете, а аз блажено се наслаждавах на тишината и гордо гледах как Мая се приближава към масата. После чух как Симона казва: “Мамо, ТИ пък какво правиш тук??”

Промени във времето (revisited)

 Обичта му към нея беше блага и спокойна като ливада, затоплена от следобедните майски лъчи. Той самият беше като пролетно слънце – цял ден да лежиш под лъчите му, няма да изгориш. Тя приемаше тази обич като равномерно падащи снежинки, не очакваше снегът нито да се засили, нито да намалее. Понякога й се искаше времето да се промени рязко, беше готова дори за виелица; друг път с удоволствие отчиташе факта, че няма нужда да се тревожи какви дрехи да облече – нейното време нямаше да я изненада с внезапно затопляне или захлаждане, чувстваше се спокойна и сигурна.

  Вечер гледаше по телевизията как хората от сериалите преживяват събития, които драстично променят живота им, първо към по-лошо, а накрая на филма към по-добро и мислеше за тях като за различни от нея, същества от друг вид. Те, сякаш, дори обитаваха друга планета – изглеждаха по друг начин, обличаха се по друг начин, даже се обичаха по друг начин, бурен и обсебващ. Тайно завиждаше на героините, когато мъжете до тях им показваха, че ги обичат страстно, че любовта им е като палещо августовско слънце, което не гали, а изпепелява. Това й се струваше приказно и романтично, съвсем различно от тихата, кротка обич на Емил.

  Една вечер, той се прибра с изражение, което тя не беше виждала. Влезе в кухнята без да се събуе и седна на стола срещу прозореца. Тя се извърна да го погледне и видя как по ципа на якето му пробяга светлина от мигащата реклама отвън. Човекът на стола беше като негатив на себе си. “Формата е същата, но цветовете са други.”, тревожно помисли тя. Не посмя да попита. Той помълча, после тихо каза нещо, което тя не можа да чуе заради течащата вода. Прокашля се и този път тя го чу да казва:

  - Имам син.

  Насапунисаната чиния бавно се изплъзна от пръстите й и с приглушено тупване застана върху купчината съдове. Тя избърса ръце в престилката си, спря водата, приглади косата си, направи две крачки към него и сякаш той току-що беше казал “Трябва пак да сменя проклетата крушка във входа.” го попита:

  - Да претопля ли картофите или вече си ял?

  - Имам син. - повтори той. – На 8. Днес разбрах. Майка му.. В болницата е, няма да се оправи. – Изричаше думите с равен тон, но гласът му глъхнеше. – Гледала го е сама, няма живи роднини. Сега е при приятелка, но не може да остане там дълго. После.. – Пое си дълбоко дъх и внимателно го изпусна.

  Тя седна на стола до него. Рекламата вън смени цвета си и бавно замига.

  - Как се казва?

  - Камен.

  Мълчаха. Той седеше отпуснат, не виждаше лицето му. Дясната му ръка мачкаше пръстите на лявата. После тя бавно се изправи, олюля се леко, но с твърда стъпка отиде до мивката и продължи да мие чиниите.

  Същата вечер не си продумаха повече. Разминаваха се като сенки, без да се погледнат.

  На сутринта той излезе със същото отсъстващо изражение, с което се прибра. Тя изчисти и прекара времето до смяната си в магазина на една пейка в парка. Разсеяно се загледа в обувките си, след малко установи че са различни и веднага го забрави. Около нея се гонеха деца, а майките им оживено си бъбреха и прекъсваха описанията на ежедневието си, за да им подвикнат автоматично: “Влади, не сядай там!”, “Ели, не си бъркай в носа, колко пъти да повтарям?”, “Илиане, глух ли си?”. Чуваше ги като в просъница.

  Следобеда умислено се вглеждаше в лицата на децата от близкото училище, които си купуваха закуски в магазина. Идваха всеки ден, но тя като че ли ги виждаше за пръв път. Опитваше се да отгатне възрастта им.

  Вечерта й се стори безкрайно дълга. Прекара я разглеждайки старите албуми със снимки. Майка й я държи за ръка, на главата й гордо са цъфнали две големи бели панделки. Пак те двете, в парка, тя със синя рокличка на маргаритки, майка й с тревистозелена рокля без ръкави. Косата й е вдигната на кок. Усмихва се. Красива е. На пейката седи мече без едно око и мъдро гледа към голямата ела.

  Снимки с баща си нямаше. Спомени за него – също. Майка й я отгледа сама и преди три години си отиде така кротко, както и живя. Избърса сълзите си с опакото на ръката и отнесено се заслуша в гласовете от улицата, спореха за сметката в ресторанта. После стъпките и гласовете се отдалечиха, издрънча камиона за боклук и тя отново потъна в мислите си.

  Той се прибра посред нощ. Тя го чу, но не се обади. Стисна очи и по бузата й се стече мокра вадичка.

  На сутринта стана преди него, сложи кафеварката на котлона, седна на кухненската маса и се загледа през прозореца. Когато той излезе от банята, тя изтича при него, хвана го за китката, погледна го в уморените тъжни очи и каза:

  - Да го вземем. Детето.

  Раменете му се свиха, цялото му тяло се напрегна, после той я прегърна и когато я пусна, тя го видя да плаче за пръв път.

  На следващата сутрин кухнята миришеше на палачинки, под огледалото в антрето се мъдреха чифт детски маратонки, а тя пресмяташе колко смени може да поеме колежката от магазина и правеше списък с нужното за новата учебна година.

  Предната нощ, когато влезе в набързо импровизираната детска и го видя как спи в новите сини чаршафи на бели облачета, едно топло, ново за нея чувство, сви сърцето й. Тя стоя с поглед зареян в облаците и русата главица върху тях, докато усети ръката на Емил на рамото си.

  Към обичта му се прибави болезнена благодарност, която някак отпуши скритата му емоционалност и кроткото майско слънце се превърна в горещи летни лъчи. Поглеждаше я като единствената жена на света, очите му я изпиваха, после я придърпваше към себе си и толкова силно я стисваше, че я оставяше без дъх. Нина вече не завиждаше на героините от сериалите, приемаше тази бурна обич и я връщаше удвоена; раздаваше се до последната си частица на двамата в къщата.

  Вечер играеха на “Не се сърди, човече” и Камен винаги печелеше.

МОЛБА

Уважаеми Нептун,

Велики повелителю на морските дълбини,

   Пише Ви Златната рибка от Панчаревското езеро. Точно преди 10 години с Ваш указ №3481329 бях назначена на длъжността изпълнител на желания на безсрочен договор, с цел повишаване качеството на живот в района. Въпреки огромната чест, която ми беше оказана с този пост, най-настоятелно Ви моля да бъда освободена от заеманата длъжност и се надявам молбата ми да бъде удовлетворена възможно най-скоро. По-долу ще изложа основанията си за това искане.

   Всяка малка рибка си мечтае да има късмета да стане златна и аз не бях изключение, но ако знаех в какво ще се забъркам, щях да огранича мечтите си до две: да не свърша като пълнен никулденски шаран и да ме улови Джордж Клуни, докато жена му тихичко се дави зад яхтата.

   Осмелявам се да предположа, Господарю, че ако бях разпределена в друг географски район, положението щеше да е различно, но за тукашните води и населението около тях препоръчвам да бъде назначено стадо пирани, които да изпълняват само последни желания. Вярвайте ми, това не е жестокост, милост е.

   Статистиката от водния ми дневник сочи, че в 90% от случаите на софиянци не им прави впечатление че говоря, защото непрекъснато чуват гласове в главата си; 80% веднага се опитаха да пресметнат паричната стойност на теглото ми в злато, а половината свиха поредния масур и с отнесен вид ми обясниха че май се познаваме от гимназията.

   Тук, не само материала с който работя, а и условията са покъртителни. Панчаревското езеро е потънало в битови отпадъци. Виждала съм какво ли не да плава около мен. Наскоро, за реклама на един фестивал във водата се мяташе огромно чудовище и като го видях за пръв път, помислих че някой пак е изхвърлил нещо непотребно. Добре, че от 2008ма започнаха да организират ежегодно почистване. Събират по един тон боклуци на акция. Питам се, софиянци само веднъж в годината ли си чистят къщите и така ли цапат и у тях? Чувала съм ги и те самите да се наричат един друг “боклук” в най-различен цвят. Защо не вземат да си прекръстят града на Кофия, за да се чувстват съвсем на място в него?

   Прави са за едно – сефтето се помни цял живот. Първият ми случай беше една леля с прасци като дамаджанки и гръб като билборд за концерт на Веско Маринов. (Познавам го лично, пожела си да спре да се поти; направих каквото можах, но все едно да се опиташ да спреш Ниагара.) Та, въпросната леля каза, че през 81ва била финалистка на Световната купа по гребане, проведена точно тук. Ако питате мен, през 2015та можеше да е финалистка само на Световното по гребане с лъжица в купа. Както и да е, жената седеше на един камък и плачеше, дожаля ми. Цопнах 2-3 пъти около нея, женището най-накрая ме забеляза и ме загреба с шепа колкото супник. Казах си думите по учебник: “Аз съм Златната рибка, бла-бла, едно желание”. Тя избърса очи с другата си лапа и заразказва как малко след въпросните финали, през далечната 82ра, когато аз още съм била блясък в люспите на прадядо ми, се влюбила до уши в едно момче. Идвал на състезанията, защото брат му бил гребец. Заграждала го тя, заграждала, въртяла мило очи, пърхала с мигли, даже рокля облякла заради него. Накрая й паднал в ръчичките, ама буквално. Една вечер го приклещила в ъгъла на един купон, каза че като я видял, започнал да пие алкохола на екс, от притеснение. Аз мисля, че е било от страх и прав е бил, но нищо не казах. Завлякла го в стаята си в общежитието почти в несвяст, съблякла го, помогнала му да вдигне знамето и се почнали. В един момент й станало толкова кеф, че го гепила за сладкото дупе, дръпнала и.. тренировките си казали думата – 12 шева в Пирогов. След като му зашили задника, той не искал и да я доближи и тя много страдала. След него не била поглеждала мъж с такъв мерак, само 3-4 съотборнички. Та, стигам до желанието: да го върна при нея и да живеят щастливо до края на дните си. Сега пък ми дожаля за него, по-точно за задника му и казах, че това желание го няма в каталога, но ако иска, мога да я направя да изглежда като Памела Андерсън, а тя да се оправя после. Жената ме погледна учудено и ме попита какво имам предвид, тя й била почти като близначка, само дето оная била малко по-слаба и малко по-руса. Казвам Ви, Господарю, с тия софиянци оправия няма!

   След като този случай разби представата ми за хората на пух и прах, се заредиха кой от кой по-откачени. Не е за чудене, самата държава е по-странна и от Бермудския триъгълник. През 50те години на миналия век, част от държавната строителна политика било да се построи корабоплавателен канал между Павлово и Панчарево. Всеки столичанин бил задължен да копае на обекта през почивните си дни. Египетските пирамиди пасти да ядат, ония поне официално са си били роби. После се сетили, че ако бъде запълнен, каналът ще залее града и започнали да го зариват. Това ми го разказа един дядо, очевидец на събитията, който си пожела министърът на здравеопазването да припадне на опашка в поликлиниката и поне един депутат да си изкара мандата на минималната работна заплата.

   Веднъж на брега спря кален черен голф с надпис “Пешкиров Инкорпорейтид”. От него се изтъркаля набит младеж с избелял анцуг Адидас и започна да си разтоварва риболовните такъми. Телефонът му звънна и той обясни на някого, че да, той дава стая под наем срещу отглеждане на две крави. Това ме наведе на мисълта, че работи в областта на селското стопанство и като ме хвана учтиво попитах: “Добри ми селянино, какво е желанието ти?”. Той така се разлюти, че едва не ме смачка. “Ти на кой викаш селянин, ма?!”, крещеше той и пръскаше слюнки, а аз мятах опашка към дълбокото и си мислех, че вече не знаеш кой от какво се обижда в днешно време и че тая работа безмилостно ще съсипе рибешката ми нервна система, както снимката на мургавата мисис Мейзер от Лас Вегас съсипа чувството ми за естетика.

   Имала съм и случаи, в които хората разсеяно ме хвърлят обратно във водата, преди да успея да обясня коя съм. Като попитам “А желанието?”, получавам странни отговори. Човек с големи слушалки на ушите измърмори “Добре, казвай коя песен искаш да ти пусна и си приготви 10 лева.”. Един, който приличаше на мишка, ми нареди да покажа как са мятам, а когато хукна да краде колите на хората в мола, човек от антуража му ми сподели как си решил проблема със ставането след купон – сложил си песен на колегата за аларма и се будел 5 минути преди това, за да не я чуе. Друг, който изглеждаше и говореше като Марлон Брандо в “Кръстникът”, ме попита какво желание искам да ми изпълни. Въпреки скъпия костюм и горилите, които си чоплеха носовете на десетина метра от нас, ми заприлича на охранител, но вече си бях научила урока да избягвам обръщенията. Явно жена му звънна, защото започна да я успокоява: “Цецооо, стига де, нищо че е счупен, ще ти подаря още един часовник да си го навиваш, няма нужда от драми сега, иди да послушаш какво си говорят хората, та да се разсееш.” После го информираха, че следобед ще вали сняг и той отпраши да лови снежинките във въздуха.

   Много хора се връщат, за да развалям поисканото. Мислят си, че имат право на рекламации. Пожелават си нещо, а после на колене ме молят да го отменя. Не става така, да са мислили по-рано. Това да не са предизборни обещания, които не значат нищо, та да се хвърлят на вятъра. Хвана ме един мургавелко, хък-мък, пожела си оная му работа да стане като на коня който откраднал. Речено-сторено. Аз какво съм виновна че беше кобила, да е гледал какво взима. Онзи пък, който поиска с жена му да свършват едновременно, после се жалваше, че само докато се прибере вкъщи, свършил 3 пъти. И той така, да си е отварял очите като си е взимал жена.

   Тежка и неблагодарна е тази работа, Господарю! Замервали са ме с камъни, със смачкани на топка дипломи, с книгите на някакъв професор Вучков, едва оцелях. Моля Ви да ме преместите или пенсионирате! Съгласна съм дори да плувам в аквариум в чалга клуб, само ме махнете от тук!

С уважение:

(подпис, не се чете)

  

Работно време

Казвам се Любчо и съм на 7 години. Имам айфон, айпад и приятелка в Айтос, където имаме вила и ходим на почивка всяко лято. Според тате, най-важното нещо във всяка работа е почивката да е по-голямата част от нея. Тате е умен, защото има две коли и джип и разбира от всичко.

   В нашето семейство най-мразим да работим. Тате казва, че ако нещо изисква повече усилия, отколкото да си вдигнеш ръката, трябва да го свърши някой друг. Тате знае как стоят нещата – той е катаджия. На дясната ръка има по-голям бицепс, защото с нея вдига палката. Това е професионална травма, но тате не се оплаква. Той носи много пари вкъщи, защото има много балъци, които искат да му ги дават. Когато порасна ще стана като него. Или депутат, защото тате казва, че по-сладка работа няма. Седиш си, вдигаш си ръката само наполовина, колкото да си бръкнеш в носа и пак ти плащат. Ако стана депутат, ще нося вкъщи повече пари от тате, защото ще ми плащат и балъците без коли.

   В семейната ни история има много хора, които не обичат да си вдигат ръцете. Прадядо ми Либен бил чорбаджия. Мама казва, че по-големи от шкембето му били само гърнетата с жълтици, които били заровени в двора. Викали му Малкия султан. Аз не знам какво е султан, сигурно е човек, който по цял ден лежи на меки възглавници и само се разпорежда, защото на дядо Либен това му била работата. Той е бил по-умен от тате, защото даже не трябвало да излиза от вкъщи и да си вдига ръката, парите сами си идвали. Ако и сега имаше такива длъжности, нямаше да се налага да ставам депутат и да си бъркам в носа, направо щях да стана чорбаджия или султан.

   Прадядо Либен имал син и дъщеря. За дъщерята много не се говорело, защото на 17 години избягала в Париж с някакъв пътуващ търговец на платове. Той обаче скоро умрял и тя станала певица в нощен клуб. Тате казва, че и тя не обичала да си вдига ръката, но се налагало да си вдига краката. Сигурно защото в Париж тротоарите са по-високи, не знам.

   Синът на прадядо Либен, дядо Петър, е бащата на мама. Той искал да стане овчар, защото обичал природата и разходките на чист въздух, но животът му се объркал и станал министър. На околната среда. Все пак и това не било много зле, защото и на него не му се налагало често да си вдига ръката, освен да перне шофьора си зад врата, а и работното му време било по избор. Това означава, че сам си избирал дали да е работно или само време. Мама казва, че когато било работно, предимно пукал секретарката си. Дядо Петър сигурно е бил много добър човек, щом е помагал на жената да не се надуе прекалено. Вероятно е била болна от нещо.

   Мама има скъп фризьорски салон в центъра. Тя си вдига ръката само за да прибере оборота. Обаче, през ден повтаря, че й е писнало от кучки, кокошки и кифли. Мислех, че там обслужват само хора, но може би някои от клиентките си водят и домашните любимци. Да имаш куче е супер, но кокошка е странен избор. Не знам и защо толкова се сърди за кифлите, като тя обича да ги яде.

   Сестра ми, Галя, е манекенка. За абитуриентския бал миналата година тате й даде пари да си оправи носа, скулите, устните и балкона. Последното не го разбирам, защото сестра ми няма къща с балкон, а апартамент с две големи тераси. От тогава, Галя като си идва вкъщи все мрънка, че й е писнало от грозни стари чанти. Защо им раздават стари чанти не ми е ясно, нали уж манекенките ги обличат по последна мода? Тате й казва да потърпи още малко, от януари като го преместят на караулката след Църна маца ще й купи 3 модни агенции ако иска.

   Аз и сестра ми сме добре възпитани и знаем какво искаме от живота. В училище все се оплакват, че не вдигам ръка. Пазя се за после, не разбират ли? Миналата седмица, госпожата по математика искаше да говори с тате, защото като ме прати да изтрия дъската я попитах колко ще ми плати за труда и не знам защо тя се ядоса. Като отидохме с тате и той разбра за какво го вика, не само че ми каза браво пред нея, ами я попита защо му губи времето с такива глупости и дали ще му компенсира по някакъв начин двата работни часа, през които келешите карали безплатно. Мисля, че госпожата се ядоса и на тате, но няма как да извика и неговия баща, защото дядо Славчо е умрял 5 години преди да се родя.

   Дядо Славчо бил полковник във Военното министерство. Искал да уреди там и тате, защото един полковник като вдигне ръка, цял полк застава мирно и козирува. Тате, обаче, предпочел свободната професия на служител в КАТ, защото е по-артистична натура и защото е много общителен и обича да се среща с най-различни хора и да им помага да стигнат по-безопасно там, за където са тръгнали.

   Аз не помня и двамата си дядовци. Тате казва, че тая държава те са я построили с двете си ръце, а тя им се отблагодарила като ги уморила. Според тате, всичко за което има дума от женски род, създава само проблеми, включително мама, нейната майка и сестра ми. За неговата си майка, която живее с нас, баба Лена, тате говори само хубави неща, защото много я обича и защото и на 75 години баба Лена още има тежък шамар и заради него на тате врата често е червен. Тате го обяснява с алергия към праха за пране, но аз съм виждал какво се случва когато баба Лена му се ядоса и не знае че ги виждам от другата стая. Тате казва, че ако била работила във Военното министерство като мъжа си, щяла да бъде поне генерал. Аз му вярвам. Чувал съм, че дядо Славчо не е козирувал толкова на шефовете си, колкото на жена си.

   Майката на мама, баба Стефания, е реститутка. Когато мама не може да чуе, тате я нарича с друга, подобно звучаща дума, сигурно защото си мисли че работата й е проста. Аз харесвам баба Щефи, защото винаги ми носи скъпи играчки и бонбони, когато ни идва на гости. Ако ме види да си пиша домашната, баба Щефи казва да не си губя времето, защото учените хора в България ставали таксиметрови шофьори и то некадърни. Сестра ми знае чужди езици. Тя ми обясни, че “реститутка” идва от английската дума “рест”, което означава “почивам си”. Значи професията реститутка е като на депутата, основно си почиваш. Баба Щефи много обича да си почива в софийските кафенета и ресторанти с приятелки и е най-честия клиент в салона на мама.

   Ние сме щастливо и задружно семейство с принципи. Тате казва, че ако всички бяха като нас, тая скапана държава можеше и да се оправи някога, така че, хора, моля ви, взимайте пример!

* * *

"Не се чувствай изцяло, неотменно, вечно отговорен за всичко. Това е моя работа."
Бог

* * *

 http://youtu.be/CdpcgAWpb4U

Не правете това вкъщи

  Стамат Стаматов Карагеоргиев реши да убие жена си. Не защото систематично го пошляпваше със закачалка или точилката, с това беше свикнал. И не защото не беше хубавица и тежеше 125 кила, съвсем не, когато се ожениха килограмите й бяха 118, така че той беше наясно с какво се захваща, поне визуално. Пък и какво толкова, имаше мъже без никакви жени, той поне правеше секс два пъти в месеца, понякога дори и три, ако я хванеше палавото настроение. Секс не беше точната дума, защото от брачното ложе се чуваше предимно: “застани така, направи това, по-бързо, по-бавно, не така, сега пак предишното” и командите й в повечето случаи го объркваха и разсейваха, а всяко невнимание и неизпълнение водеше до звучен шамар или ущипване, от които малкият Стамат безсърдечно тръгваше да клюмва и се налагаше батко му спешно да извиква в ума си балконите на цялата гилдия кръшни чалгаджийки, за да бетонира непослушника. Беше му добре известно, че невъзможността да изпълни съпружеските си задължения неминуемо влачи след себе си средни, а нерядко и тежки телесни повреди. Все пак Стамат беше водопроводчик и нямаше как да коленичи и оперира с муфи и тръби по хорските къщи, ако очите му бяха полузатворени, а горните и долните крайници – отекли.

   С Розалия Цекова, по баща Анастасиева, бяха женени от 7 години, 3 месеца и  18 дни. Стамат си водеше статистика като затворник в Шоушенк. Всеки ден от брака им беше неизличимо впечатан в дългосрочната му памет и беше достоен да запълни поне половината вечерни новини на bTV. Ако някой предприемчив българин речеше да сложи скрити камери в панелката им и да излъчва записите, продуцентите на Биг, Вип и всеки друг трибуквен Брадър щяха да умрат от глад.

   Стамат прекръсти Розалия на Недоволия още през първата брачна нощ. Поради пуританското си възпитание, а вероятно и от страх да не стресне потенциалния жених с някоя реакция, тя не му беше дала даже да опипа гърдите й преди сватбата. Той самият не беше пръв хубавец и жените изобщо не го забелязваха, но ако тя му беше дала да си легнат преди светото венчание и той беше преминал през това изтощително преживяване с емоционална тежест, от която на Жан Клод щяха да му омекнат капачките, а Деми Мур завинаги щеше да се откаже да става тюлен, та ако го беше изпитал преди да каже “да”, със сигурност щеше да казва “не”, до края на живота си.

   Думата “не”, обаче, се превърна в непозволим лукс за речника му, още в момента, когато младоженците се оттеглиха за първото си общо сексуално изживяване. Стамат не само нямаше право на глас, оказа се че всеки израз на съществуването му е “прекален”. Той беше прекалено бърз, прекалено бавен, прекалено твърд, прекалено мек, прекалено груб, прекалено нежен; каквото и както и да го направеше, все не можеше да угоди на благоверната си. Тя пъшкаше, но никога от задоволство, той се стараеше, но очевидно никога достатъчно. Накрая Стамат се хвана, че иска жена му да е трол, та утрото да я вкамени и да го отърве от мъките му. Отчаяната му молба беше наполовина чута. Тя все пак беше човек и имаше умора. Малко преди изгрев, тя изсумтя презрително за пореден път, обърна му гръб и след 30 секунди вече спеше невинния сън на праведните и стабилно похъркваше. Той се въртя още 2-3 часа в безуспешни опити да преодолее обзелото го чувство на мишка хваната в капан; представяше си всичко, което го чака покрай бъдещото му съжителство с Медуза Горгона, най-сетне мозъкът му милостиво се изключи и той потъна в неспокойния сън на осъден, който утре ще изкачи последните си стъпала към ешафода.

   Оказа се, че дори въображението на Стамат е прекалено.. бедно. Заредиха се дни, изпълнени с укори, удари, синини, недоволство, цупене, крясъци и счупени чинии. Работата й на гише в НОИ явно не й предоставяше достатъчно възможности за освобождаване на стреса и бедните душИ, които се налагаше да ползват услугите й очевидно не страдаха достатъчно. В 18ч. тя се прибираше разлютена като оса и той беше единственият наоколо, който да го отнесе. Деца нямаха, Розалия твърдеше, че това ще се отрази пагубно на фигурата й.

   Ако валеше – вината беше негова, ако не беше толкова тъп, щяха да живеят в страна с по-благоприятен климат; ако някой си беше позволил да я настъпи в трамвая – пак той, можеше да ходи на работа с такси, ако мъжът й изкарваше достатъчно пари; ако главата я болеше – пак Стамат беше виновен, защото само тя мислеше за бъдещето.

   Той стоеше, седеше, лежеше, ядеше и преглъщаше. Дни, седмици, месеци, години наред преглъщаше ежедневното унижение вкъщи и пред хората, ако не дай Боже, се наложеше да отидат някъде заедно.

   Търпението му се изчерпа, когато една вечер по време на поредния си необясним яростен пристъп, Розалия уж случайно заля с червено вино любимия му класьор с марки. Старателно събирани от 5ти клас, те бяха единствената му страст. Всичкото натрупано напрежение излиташе през комина, когато сядаше да ги разглежда, почиства и подрежда. След като видя как очертанията на “Кралица Елизабет”, тежкотоварен танкер, юбилейна серия от 95та, изчезват в червена мъгла, чашата му най-сетне преля и той реши да се отърве от жена си в собствения им дом – там където беше преживял най-тежките години от живота си. Оставаше само да измисли как.

   Стамат може и да беше прекалено всякакъв, но не беше прекалено глупав. Знаеше, че трябва да го маскира като нещастен случай, а и никак не му се щеше само да я осакати, та да се наложи после да се грижи за нея като в оня смахнат филм по Стивън Кинг. Тя, между другото, доста приличаше на главната героиня, макар че оная изтрещяла медицинска сестра беше като манекенка в сравнение с Рози. Не му трябваха половинчати мерки, които само да превърнат затвора му в изолатор, беше наложително да действа умно и решително.

   Първата му мисъл бе да я отрови. Отхвърли я бързо – това оставяше следи, а следите бяха улики. Освен това, тя готвеше толкова отровни манджи, че вероятно и двамата бяха имунизирани към доста от вредните субстанции.

   После реши да я напие, да й напълни ваната и да я удави. Само че, как делфин да потопи кит, макар и замаян? Той тежеше малко повече от половината й килограми, а и Розалия едва се побираше във ваната и по злощастния закон на Архимед вътре не оставаше достатъчно вода, в която да натисне главата й, дори и да имаше силата.

   Не можеше и да я запали. Апартаментът беше единствената му собственост. Вече наполовина неин по закон, но все пак си беше негов. Иначе отдавна да беше избягал. Къде, не знаеше, но свободата да диша без тя да е в радиус от 20 км. щеше да осмисли всички неудобства. Обаче, да остави панелката на тая тиранка изобщо не му влизаше в сметките.

   Въпреки натрупаните гняв и напрежение, той не искаше тя да страда, а да си замине бързо и безболезнено. Стамат си беше добра и кротка душа, макар и изтерзана и мислите за убийство не му бяха присъщи, но като всяко човешко същество и той имаше права, а милата му съпруга го лишаваше от тях. Ако това беше единственият начин да си ги получи обратно, той беше готов. Знаеше, че не трябва да прави това, още по-малко вкъщи, но пари за професионалисти нямаше. Освен това, тя първа започна. Той не беше Майкъл Дъглас, куче и котка нямаха,  тялото на Катлийн Търнър тя можеше само да го сънува, но това си беше война. А    в любовта и войната, както знаете..

   Затова той се спря на токов удар. Няколко секунди щяха да изпържат мозъка й, а и винаги можеше да се припише на нещастен случай. Само че, Стамат беше водопроводчик, не електротехник. Можеше да смени крушка или повреден предпазител и толкова. Започна да проверява в интернет (не от домашния компютър, разбира се, беше гледал криминални филми) и да префасонира кабелите на домашните електроуреди. Все пак или той не четеше както трябва, или Господ освен лудите и пияните пазеше и истеричките, но Рози си оставаше жива и здрава, а нервите на мъжа й изтъняваха по-прогресивно и от кабелите. Наложи се да ходят непрани и негладени – пералнята и ютията първи отказаха да работят. Печката издържа още седмица, после се предаде и тя и Карагеоргиеви минаха на сандвичи, докато хладилникът също не сдаде багажа. Пари за нови нямаха, а Стамат така усърдно беше бъркал в машинарийките, че всички техници които викаха, вдигаха ръце и ги пращаха в магазина. Така нещастният неосъществен убиец се оказа едновременно с непоносима жена и с къща, пълна с неработещи уреди. Нещо в кротката му душа превъртя и за пръв път в живота си той намери сили да се опълчи на разярената си жена, каза й или да се вчовечва, или да върви на майната си, а тя от своя страна за пръв път зяпна, млъкна и го погледна с уважение.

   От тази вечер, в панелката зацари небивало спокойствие. Рози получи каквото явно винаги беше търсила – здрава мъжка ръка, а Стамат – кротка като сърничка съпруга. Взе пари назаем, смени злополучните уреди, прати жена си на курс по готварство и фитнес, стегна й здраво юздите и отвори нова глава от живота си.

   Оказа се, че убийство все пак беше извършено – Стамат Стаматов Карагеоргиев, такъв какъвто светът го познаваше умря, да живее новият Стамат!