Маските срещу нас самите

Всеки ден се изкушаваме да сме някой друг, за да се почувстваме по-уверени в себе си, за да накараме другите да ни харесат. Налагаме си ограничения в общуването с останалите, за да се впишем в компанията им, за да не ги нараним, защото ги обичаме или уважаваме, или и двете. Заблуждаваме самите себе си, за да оправдаем думите или постъпките си, защото ако ние не се харесваме, как ще ни хареса отсрещния? Правим го до момента, в който някой успее да ни отвори очите и да ни покаже какви сме всъщност - уязвими същества, търсещи внимание, любов, признание, уважение, място в сърцето на някой друг. Силни сме в слабостите си, но искаме и невъзможното и настояваме да го получим, често без да подбираме средствата, стъпваме върху обиди, болка и агресия, за да постигнем своето, онова, което си мислим че ни допълва. Трудно е да си мил, когато си наранен или ядосан, още по-трудно е да изтриеш спомена за обида, казана в момент на умопомрачение. Някой беше казал, че пияният и ядосаният човек са най-искрени, защото им е трудно да носят обичайните си маски. Какво сдържаме сдържайки себе си? Защо миг на загуба на самоконтрол може да изтрие седмици усилия за постигането му? Защото човекът все още е подвластен повече на чувствата, отколкото на разума. Може да забрави думи и събития, дати и лица, но никога няма да забрави как са го накарали да се чувства. Сърцето му ще пази и доброто и лошото, и рая и ада, и когато галещото слънце се превърне в нетърпима жега, ще избяга като изплашено животно, ще се скрие и ще ближе раните си, докато зараснат дотолкова, че да може да живее с тях. 

Обичайте се и не се наранявайте. Усещайте човека до себе си и извиквайте най-доброто у него, защото най-лошото му ще ви изплаши, не позволявайте мухите да се превръщат в слонове, не чакайте постепенно да се натрупа цунами и да помете отношенията ви.

Приятно маскиране.

 https://www.youtube.com/watch?v=49XBmLTwWsQ

* * *

„Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваш, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.“

                Елиф Шафак

Няма нищо невъзможно

или

 Как да си направим позитив от три негатива

(наръчник на колебливия оптимист)

“Nooothiiing’s impoooossible”, виеше Косьо, докато Дейв Геън по-скоро мрачно обявяваше, отколкото изпяваше фразата. Теди го погледна, вдигна вежди в най-новата си версия на “кАжи честно!”, прозя се и каза: “.. освен да си обуеш гащите през главата”. Косьо я удостои с изсумтяване в стил “Таа па таа” и продължи да мъчи песента.

В ъгъла спореха кой от българските футболни отбори е най-зле и дали ако Моци вкара два гола на Реал у тях, ще му вдигнат паметник в Разград.

Схрусках още половин грам мазнини с вкус на картоф и се замислих как “няма”, “нищо” и “невъзможно” употребени по отделно обикновено те сдухват, но слепени заедно ти слагат пластмасови розови очила и ти се подхилкват в лицето колко смешно изглеждаш с тях. Братчето на Ваня изглеждаше по подобен начин като си беше сложило сутиена на кака си на очите и се правеше на извънземно.

От долната тераса се чу зов на грижовна квачка: “Нинаа! Лилии!”. Ако имах три кучета, щях да им наслагам тия странни имена и да си колекционирам физиономиите на хората в парка като започна да ги викам: “Нямаа! Нищоо! Невъзможноо!”. Дали и други щяха да викат с мен?

- Косьо, зарАзен ли е оптимизмът според теб? – попитах пишман-певеца, а той ме изгледа все едно съм го питал дали е спрял да пикае в мивката, но все пак отчете някаква мисловна дейност и накрая каза:

- Ммм, ‘ба ли го.- Косьовият вариант на “не знам”, очевидно.

- Зависи колко си тъп, бате. – обади се Кичарата.

- Що пък тъп? – тва  е Теди. Тя е непоправима романтичка, обаче обикновено го крие под маската на “и за т’ва също не ми пука особено”.

- Щото само тъпите вярват в хепиенд. Хората са го казали – ако една история има щастлив край, значи още не е свършила.

- Черногледството по-добре ли те кара да се чувстваш? – разтърси къдрава глава Теди.

Кичарата се почеса зад ухото, изгледа ни и тримата подред и каза:

- Много ясно, че не. Ама какво? Да вярвам във феи ли? Идват и оправят каши. Или ангели-пазители? Ниищо лошо не може да ми се случи.

С иронията му можех да си напълня вече празната чаша.

- Ако имаше такива, брат ми още щеше да може да ходи. – продължи той.

Братът на Кичарата беше запален байкър и с групата му не пропускаха почивни дни. Веднъж се опитал да помогне на турист, който си заклещил крака при падане. В тоя момент, отгоре се откъртило голямо парче и го треснало по гръбнака както се бил навел. Колелото му отдавна събира прах в мазето.

- Но брат ти е жив. – намеси се Радо. – Освен това не познавам някой, който може да го бие на шах.

- Прав си, жив е. Радвам се на всяка загубена партия. – замислено каза Кичарата и се обърна към прозореца.

- На някой да му се пуши? – чу се от корнера.

Всички се размърдахме.

Сбутахме се на балкона. Защракаха запалки. Лакътят на Косьо ме ръгаше в ребрата, но си замълчах. Като семейство сме все пак, ако започнат да ни дразнят дребните неудобства ще се изпокараме и ще се пръснем като пилци. Като семейството на възрастния инженер от моя блок. Важна клечка на времето. С двама сина и четири внука. Скарали се за нещо и синовете му се заклели в собствените си деца, че няма да си проговорят до края на живота. На него също. Човекът живееше сам, не общуваше и с нас. Така и умря – сам. А разбрахме че е умрял, когато във входа замириса нетърпимо. Сладка, задушлива миризма на разлагаща се органична материя. По средата на лятото, в най-голямата жега. Изесоха тялото, запечатаха апартамента, известно време виждах как съседите си шушукат със сериозни физиономии, сега няколко месеца по-късно, все още продължавам да си задържам дъха докато се кача и отключа.

След погребението, на което отиде половината вход, се разбра, че синовете му плакали като малки деца, прегърнали се и се сдобрили. Пост мортем. Явно случката така им е бръкнала в мозъка, че парчетата лед в сърцата им са се разтопили. Само че, защо ролята на Герда трябваше да изиграе тъжната самотна смърт на родител..

Пушехме в мълчание, само Косьо си подсвиркваше нещо. Свечеряваше се. На долния етаж потракваха чинии. Явно Нина и Лили послушно се бяха прибрали за вечеря.

- Небето има цвят на захарен памук. – отбеляза Косьо между две подсвирквания. Понякога и той успява да намери точните думи.

- На мен пък ми прилича на плодово мляко. – обади се Радо.

- Абе, к’во стана с Митко и Галя? – попита Теди и загаси фаса.

- Преди пет минути звъннаха. – каза Соня. – Спрели ги катаджии. После ще минат през супера за провизии и идват.

- Двайсе лева назад, бате. – поклати глава Косьо. – По-малко за пиене.

Шофьорите в групата закимаха с разбиране.

Влязохме вътре. Сипах си малко ром и допълних с кола.

- Не мога да повярвам, че лятото свърши. Пак ми се ходи на море – каза Теди и тръгна към лаптопа да смени Кайли, която конкурираше дългите гласни на Косьо с “Кънфааайд ииин миии”.

- На мен пък вече ми се кара сноуборд. – ухили се Радо. – Всяко нещо с времето си.

- Да бе, да! Дръжте си скапания сняг. Аз си искам морето!

- Ти веднъж се качи на борд, после няма да можем да те свалим от него, като те знам к’ва си зарибявка. – усмихна й се широко Радо.

- Може и да го направя. – върна му усмивката тя, а от тонколоните отново се чу Дейв, който този път обясняваше, че намира себе си само ако се загуби в някой друг.

- Косе, тая песен си почивка, бате. – казах му сериозно. – Любима й е. Ако завиеш пак, ще те халоса с нещо тежко.

Всички се разхилиха.

- Тука си прав.- измърмори Теди и се наведе над айфона.

Асансьорът издрънча, после се чу сигналното почукване – три пъти по две къси: та та, та та, та та.

- Ето гии! – скочи Сончето към вратата. С Галя бяха като дупе и гащи от детската градина.

След отваряне, затваряне, шумолене, тропане и оживено женско кудкудякане в хола нахълта Митака с Галя и Соня по петите си. Най-позитивния човек, когото познавам. Не съм го виждал намръщен и само като ти каже “здрастиии” с оная неговата интонация и си закачаш двата края на устата на ушите.

- Обедня, а Митак? – подхвърли Косьо.

- Лелеее, няма да повярвате! – грейна Митака. – Спират ни за превишена, щото пак се бях заблял нещо и не само че не ни глобиха, ами катаджията ни почерпи с бонбони, щото му се бил родил син.

Всички зяпнахме. После почнаха да се чуват: “Е не!”, “Да бее!”, “Ебаваш се!”, “Ти сериозно ли?!”, “Лъжеш, Митак!”.

- Вярно е. – каза Галя. – Щях да си глътна дъвката като извади Сезони-те.

- Мдаа. – каза тихо Кичарата, току до ухото ми. – Невъзможните неща намаляха с още едно. Откачена работа..

 

Ваканция в Спарта

Като малък, много обичах филмите от две или три части, защото баба ми като прочетеше на края на филма “Следва продължение” и не я свърташе, докато не изгледа и последната смърт или сватба на екрана. Понякога излъчваха сериите в поредни дни, тогава болестта на баба минаваше бързо, а моето щастие траеше кратко, но когато филмът беше от три части и ги даваха само в неделя, в живота ми настъпваше неочаквана двуседмична ваканция.

   За да ме разберете правилно, най-напред трябва да обясня, че семейството ми е съставено предимно от дипломати. Дядо ми, чичо ми, майка ми и баща ми, а вече и по-големият ми брат, който завърши МИО преди четири години – всички те имат повече прекарани дни в чужбина, отколкото в собствената си страна. Брат ми, защото и като по-малък го взимаха със себе си. Правото на първородния, предполагам. Мен ме отгледа майката на баща ми. Чужбина виждах само през ваканциите.

   Знам какво ще кажете – баси якото, без надзор, подаръци, глезене.. Да, ама не. Баба ми, ми прилагаше най-спартанското възпитание, което жив човек може да си представи.

   Сутрин ме вдигаше два часа преди началото на първия учебен час, макар че пътят до входната врата на 135-то беше 11 минути с мноого бавна крачка. През ваканциите “милостиво” ме будеше чак в 8. След като си измиех очите и зъбите, следваха задължителните 30 минути гимнастика, подбрани специално от нея, под съпровода на класическа музика, най-често Моцарт и Верди – единият защото раздвижвал кръвта, а другият, защото стимулирал мисленето. Закърмена от учителка по музика и възпитавана от учител по физическо, баба имаше неизчерпаем запас от плочи и спортен дух. Обложката на плочата с образа на композитора се поставяше на видно място, после баба ми тържествено обявяваше музикалните произведения предвидени за днес и аз започвах. Упражнения с гирички, клекове, коремни, напади, лицеви – вярвайте ми, тя изобщо не се шегуваше. Нямаше как да изклинча, защото тя никога не напускаше поста си. И не само това. Отсечено даваше команди и ме подканяше да не се мотам. Бях толкова добре трениран за възрастта си, че и руски атлет можеше да ми завиди. После имах 10 минути за къпане и обличане. Всяка минутка отгоре се  наказваше по стройно изградена точкова система. Събирането на максимума от 10 точки означаваше лишаване от единствената порция сладолед за седмицата. Това, естествено, ме ужасяваше най-много, защото сладкото под всяка друга форма беше строго забранено. Мазното – също. Виж млякото, сиренето и яйцата присъстваха в мвнюто всеки ден. Месото – на всяко нечетно число. Сряда и петък ядяхме риба, никога месни и млечни заедно. По-малките наказания включваха допълнителни задачи по математика, изразително четене на глас на произведения на руски и английски класици или лишаване от музика. Не бабината, разбира се, моята си. Нямах право да гледам телевизия до 8 без 10, а след това само ако си бях отметнал всички задължения от дневния график, който ме чакаше на кухненската маса още преди баба да сервира закуската. В противен случай се занимавах в стаята си.

   Не помня да съм имал слаба оценка. С баба минавахме учебния материал от предстоящата година още през лятото. Четях толкова странична литература, която тя лично подбираше от градската библиотека, че можех да се явявам на олимпиади не само от собствената си възрастова категория. И го правех с успех. Не съм бил дете-чудо, това беше резултат от здравата дисциплина на баба и умелата й организация на времето ми. Сама избра учителките по немски и английски, които идваха вкъщи по три пъти в седмицата, плащаше им от собствените си пари и често ме караше да й чета домашните си, макар че единствения чужд език, който разбираше, беше руския. През ден ме водеше на плуване, без значение дали тротоарите бяха заледени или печеше силно слънце. Не съм я чувал да се оплаква, нито съм я виждал да плаче. Баба ми показваше емоции само пред малкия екран.

   Телевизията беше единствената й слабост. Когато не беше заета с мен, я поглъщаше на големи порции и имаше всички признаци на пристрастеност – червени очи, треперещи ръце и нетърпение, граничещо с избухливост, когато нещо й попречеше да си получи дажбата – телефонът или някоя неразумна съседка, отбила се за чаша захар или бакпулвер.

   С многосерийните сапунки баба беше свикнала. Знаеше, че ще се точат с месеци и беше претръпнала. Дву- и трисерийните филми обаче, я подлудяваха. Все се заричаше да не гледа такива и никога не устояваше на изкушението. Надписът “Следва продължение” така й бъркаше в здравето, че грижливо подредените й дни се превръщаха в нетърпелив хаос – манджите загаряха, прането се втвърдяваше забравено на простора, а аз ликувах, свободен като птичка. В дните на трескаво очакване на неделните вечери, баба ходеше като сомнамбул, забравяше да ми пуска Моцарт и веднъж дори не забеляза, че си сипах втора порция сладолед.

   Веднъж обаче, токът спря точно 5 минути преди началото на третата, последна серия. Баба бръкна в джоба си, извади кибрит и драсна клечка. Отиде до прозореца, установи че целият квартал е потънал в мрак и тежко въздъхна. Аз застинах в очакване на бурята, но тя драсна втора клечка, запали свещ и седна кротко на стола с длани на коленете. Въздъхна отново, а въздишката й, събрала цялата горест на света, накара пламъка на свещта да затанцува. После баба вдигна поглед към мен и лъчезарно ми се усмихна.

- Най-накрая сама ще си измисля продължението. – каза тя и засия още повече. – Уморих се да чакам техните версии. Хайде, дай Не се сърди човече-то да потъркаляме зарчетата. И без това няма какво друго да правим в тая тъмница.

Късмет

Петър спечели от лотарията. Не мижавите един-два милиона лева, плюс бонус показване по телевизията и снимка с голото теме на Захари Бахаров, а тлъстите 13 милиона паунда от Британската национална лотария. “Това го има само по филмите.”, беше първото, което мина през ума му, когато в обедната почивка на обекта, върху мазното копие на Дейли Мирър от миналата седмица, отвори днешния вестник на страницата с числата от последното теглене и по-скоро като да си отбие номера, отколкото с надеждата, с която ги проверяваше в началото, ги прегледа. Нямаше грешка. Неговите шест числа. Знаеше ги наизуст, играеше с тях, още откакто беше пъпчив тийнеджър в Дупница. Всичките бяха под 31, защото бяха рождени дати – неговата, на училищната му любов Вики, на майка му, на двете му сестри и на ротвайлера му, който отдавна не беше между живите.

   Погледна пак. Числата си стояха в карето, плътно напечатани с черно мастило. Не се бяха променили, явно наистина беше ударил кьоравото тоя път. Петър преглътна почти несдъвкано парчето сандвич, което беше отхапал докато разлистваше вестника и се изправи. Седна почти веднага, коленете му трепереха. Огледа се. Българи, поляци и няколкото румънци движеха челюстите си почти в ритъм и с пълни усти обсъждаха положението в Украйна, тъпите си преки началници и досадните си жени на смесица от четири езика. Ръката му несъзнателно попипа горния вътрешен ляв джоб – портфейлът си беше там; билетът му за лотарията, уютно сгушен между сметката за тока и няколко касови бележки – също.

   Прилежно сгъна вестника и отново го напъха в задния джоб на работните си панталони. Бавно задъвка остатъка от сандвича и се замисли. Сега всичко щеше да се промени.

   Същата вечер, докато седеше на затворения капак на тоалетната чиния и се взираше в лотарийния си билет (в тристайната квартира, която наемаха с още шест човека, това беше единственото място, където можеш да се усамотиш), телефонът му звънна. Петър излезе от унеса си чак на четвъртото позвъняване и с неохота бръкна в джоба си. Беше по-малката му сестра Илияна. Ако не звъняха от България, вероятно нямаше и да вдигне. Майка му беше получила инфаркт.

   Вечерта мина в телефонни разговори и задъхани обяснения с роднини и шефове, а нощта в накъсан сън и кошмари. На другия ден, Петър събра няколко неща в един сак, плати половин състояние за самолетен билет до България и замина.

   В болницата седеше с глава в шепите си до сестрите си, които не спираха да кудкудякат тревожно и мислеше, че явно големите пари също идват на някаква цена. Още не беше казал на никой.

   През следващите десет дни, половината от спестяванията му отиде за частната клиника, в която премести майка си и спешната операция, която се наложи. Беше ги отгледала сама и той я обичаше безкрайно. Мисълта, че може да я загуби, беше нещо което помътняваше разума му, а болката, която изпитваше от тази мисъл – едва поносима. Тогава, в Лондон, на тоалетната чиния, първото нещо, което реши да купи с големите пари, беше нова и хубава къща за нея.

   Сега тя лежеше полужива в болничното легло, а билетът с числата сякаш прогаряше джоба му. Трябваше да се върне и да ги потърси. Замисли се колко беше срока за прибиране на печалбата. После майка му със слаб глас поиска вода и парите изхвръкнаха от ума му.

   На сутринта по-голямата му сестра и мъжът й се удариха челно в неправилно изпреварваща кола на път за болницата. Той почина на място, за нея даваха слаба надежда. Болниците, които посещаваше Петър, станаха две. Не се беше сещал за парите от няколко дни.

   В петък, малката дъщеря на Илияна падна на ски училището. Вътрешни кръвоизливи, счупени крак и ръка. Петър остана да гледа болните сам. Сега вече, мисълта за парите не излизаше от ума му. Само че вече не беше сама. Вървеше плътно с друга: “Ами ако всичко е свързано? Ами ако 13те милиона паунда се заплащат със смърт? Ами ако това е цената на късмета?”

   В неделя, когато в Лондон теглеха новите числа, Петър изгори лотарийния си билет.

Бунтът на мравката

 Всичко се беше случвало и преди. Пак го причакваха в ниското, зад лавката. Иван Манев с къдравия перчем и характерното подухване, с което го отмахваше от очите, Ради Новия, изключен от предишното училище за отсъствия и побой и Петлето, чието име никой от връстниците му не употребяваше, защото последният, който го нарече Пройчо, буквално си събра предните няколко зъба от земята.

   Камен знаеше много добре схемата – няколко обиди, два-три леки шамара и/или удари зад врата, претарашване на раницата, прибиране на джобните и ритник за довиждане. Иван и Ради бяха по-високи и по-едри от него, Петлето беше дребен и гърчав, но скачаше и на десетокласници без да се замисля. Разбира се, големите го правеха да изглежда труден за рисуване, но той си носеше раните и белезите гордо и се перчеше като младо петле, откъдето беше дошъл и прякорът му, макар той самият да твърдеше, че е от категорията в бокса.

   С тормоза Камен беше свикнал. Унижението обаче, все още не можеше да преглътне. Беше виждал това да се случва и на други и всеки път изпитваше едно и също – облекчение, че не е той и съчувствие към потърпевшия. Съчувствие обаче, беше последното нещо, което му се искаше Ани Колева, от първия чин, да изпитва към него.

   С нея се познаваха още от детската градина, майките им се редуваха да ги водят и взимат, живееха на 200м. един от друг. Бяха като брата и сестрата, които нямаха, понякога учеха заедно. И двамата обичаха да четат, често си разменяха книги. Тихи и ненатрапчиви, предпочитаха собствената си компания, пред тази на шумните си съученици. Тя свиреше на пиано от шестгодишна, той беше запален по модели на самолети. И двамата бяха родени през май, с осем дни разлика. На последния му рожден ден, тя му подари биографията на братята Райт и той чете цяла нощ. На другата сутрин, по пътя за училище, в замъгленото му от безсъние съзнание с изненадваща яснота се оформи увереността, че летенето е съвсем изпълнима мечта и той окончателно и твърдо реши да стане пилот.

   Приятелството им беше важно за него, но от няколко месеца започна да гледа на нея по друг, по-особен начин. Струваше му се, че за 13те си години не беше виждал нищо по-красиво. Без значение дали косата й свободно се разпиляваше по гърба като кестеняв пух или беше вързана на опашка, сърцето му всеки път започваше силно да бие и въздухът сякаш не му достигаше. И преди се беше заглеждал в очите й, но сега, в ясносиньото море там, откриваше цял нов свят, за който не беше и подозирал. Можеше да познае в какво настроение е само по погледа, а когато очите й се усмихваха, цялото му същество искаше само едно – да я прегърне и да я пази от всичко, което би могло да изтрие тази усмивка.

   Унесен в мислите си, дори не забеляза кога се изравни с гърба на лавката. Огледа се, бяха сами - те тримата и той. “Хайде да се приключва.”, помисли и примирено въздъхна.

   “К’во ста’а, смотльо?”, перна го зад врата Манев и духна снопчето коса.

   Камен сви устни, повдигна рамене и подритна камъче.

   “Мълчиш си, а? Умно!”, подхвърли Петлето и също го удари зад врата, само че по-силно.

   “Дай раницата и парите.”, делово нареди Новия и нагло се ухили.

   Нямаше нужда да го подканят, той също имаше основателна причина да бърза. Изхлузи презрамките и я подаде. Новия дръпна ципа, обърна раницата и заизсипва съдържанието на земята.

   “Нищо интересно”, изплю се той върху изтребителя на корицата на тетрадката по математика, докато побутваше едно-друго с крак. “Колко пари имаш?”

   “Какво си мислите, че правите?”, изумено попита някой зад него и Камен замръзна. Кошмарът му се сбъдваше. Извърна се, макар да знаеше какво ще види. Присвила очи, Ани местеше поглед от Манев към Петлето и после обратно. Новия явно не й изглеждаше важен. Точно той проговори.

   “Не е твоя работа, кифло!”

   Манев упорито се взираше в маратонките си, а обикновено нахаканото Петле нервно преместваше тежестта си от единия крак на другия и гледаше встрани.

   “Не ви ли е срам?”, тихичко каза Ани и точно когато Камен си помисли, че няма как да стане по-зле, Новия небрежно се пресегна и й залепи звучна плесница. Манев изви невярващо вежди и се опули, а Петлето така зяпна, че в устата му спокойно можеше да пъхнеш яйце. Дясната длан на Ани неволно се вдигна към ударената буза и синьото на очите й разми очертания от избилите сълзи от болка и обида.

   Без да има ясна идея какво прави, Камен, който до този момент не беше взимал участие в никаква форма на физическо насилие, скочи към Новия. Той дори не мигна, презрително изкриви уста и го бутна в гърдите с две ръце. Камен се спъна в раницата си и заби нос в праха.

   “Смешко! Събирай си парцалите, взимай си кифлата и се омитайте!”, развеселено каза Новия и извади кутия Боро от джоба си. Пушеше от 11годишен.

   Унижението изстуди вътрешностите на Камен, после сякаш ги запали и стомахът му се превърна в гореща лава. Той се подпря на земята, за да се изправи и дясната му ръка болезнено попадна точно върху твърдия релеф на макетния нож за часа по Приложни изкуства.

   После всичко стана за секунди. Звукът от щръкването на острието съвпадна с щракането на запалката и никой не му обърна внимание, но когато Камен за втори път скочи към приведения над огънчето Ради и замахна, Ани изпищя. Зипо-то на Новия глухо тупна в праха, коленете му се подгънаха и той притисна ръка към врата си, но напразно – кръвта шуртеше изпод пръстите му като гейзер, а на лицето му беше изписано единствено учудване.

Патиланци

Слаб ми е ангелът. То, не че ако ми беше дебел щях да цъфна и да вържа, ама поне като ми звъннеше Петя да ме пита “Айде, идваш ли?”, щях да й кажа да оди да се пЕре. А ся кво, дремя в тоя гардероб и чакам мъжа й да отиде да сЕре, та да си тръгна. Живот..

   То тва не е сефтето. Нищо ново. Всичко се е случвало и преди. Като в оня филм “Цикълът на времето”. Дрън дрън ярина, ама ако й беше дошъл цикълът на Петя, нямаше да съм тука, а на боулинг, щото нямаше да кажа на Кирето, че имам секс вечер и щях да пипам други топки, не да си чеша моите заради нафталиновите топчета.

   Аз пак съм добре, ами Кирето как се беше омазал! Той нали тираджия и миналата година се беше хванал с Весето фризьорката от съседния вход. Казваше на жена му, че отива на курс и една седмица стоеше у Весето – тя му готви, той я сготвя и заспиват щастливи. Обаче един път, не щеш ли, да вземе да се съклетяса, щото то да не мърдаш една седмица от шейсе квадрата си е бая зор, нищо че топиш чушката всяка вечер. Та като се съклетясал Кирето, решил да отиде да изхвърли боклука, колкото да се раздвижи малко. Лятна вечер, топло, тъмно, издебнал да няма никой пред блока и изприпкал до кофата по боксерки. Ама тъпакът, по навик, да вземе да се прибере вкъщи след тва. Не е лесно да си тиква. Жена му, гъската, пък забравила да заключи и преди да се усети, бате Киро се намърдал в кухнята с кофата за боклук на Весето и по боксерки. На ти навици, на ти куче, на ти Павлов. Горкото копеле! Жена му първо се шашардисала, после го набила и накрая го изгонила с все багаж. Те заради тва все кисне в боулинг залата, когато наистина не е на курс.

   Киро тъп, ами аз! Дремя в тоя гардероб за найсти път, до на Петя лисиците, гол като пушка. Бас държа, че и в театъра да съм, като чуя “Мъжът ми идва!” ще отида да се скрия в гардероба.

   Чакай, тия стъпки не са на Петя! Тоя пък какво търси в спалнята?! Съблича се? Може пък да се къпе? Ма тя ми е казвала, че мъжът й се къпе веднъж на високосна. Аз иначе щях ли да го чакам да се накани да друса крушата, та да си ходя? Ааа не, е те ТОВА до сега не се беше случвало! Той секс ли ще иска да правят? Кирее, не си ти най-тъпото копеле, брат. И това ли ще трябва да преживея? Веднъж да се измъкна от тука, няма начин да повторя тва упражнение. Петя ше има да взима!

   Той, мъжът й, е бакшиш. Дали пък не е станало като оня път, когато бяха големите опашки за бензин? Петя ми разправяше, че веднъж Емчо, тва нейния, се бил наредил на дългата опашка с голфа и като го напънало, дигнал десния крак да даде боен салют, та да освободи напрежението, ма то се оказало че разстройство имал, та да вземе да се омаже като на Инчето малкия в памперса. И се прибрал да си мие насрания задник. А тя точно с приятелки, кафенце пият. Смяяятай ква картинка е било като им е замирисало!

   Уф, то с тоя нафталин тука, аз на Лили Иванова ще се вмириша. Къде отиде тоя сега? Ако е безопасно, Петя ще дойде да подраска по вратата да излизам. Ма не идва. Кво става тука, лайката си обрало, нерви не ми останаха. И бузата ми се опира в неква закачалка, чудна приказка. Барем трикрилен да беше, за по-широчко, а то няква тясна евтиния, не мога да мръдна. Ти мани, ами почва и да ми се пикае. Което ме подсеща пък за Любчо, дето на една Нова година така се беше напил, че объркал кенефа с гардероба и познайте дали не го намерихме със свалени гащи, клекнал и заспал. Ма работата си я беше свършил преди това де, чистачката сигурно си е мислела, че всичко й се е случвало да чисти до тогава, ама кво ли си е рекла женицата, като е видяла на Любчо инсталацията, само тя си знае.

  Ето, драска се на вратата, излизам значи. Ама стъпки не чух. Само да не е котката, че аз девет живота нямам, ако ме барне тука Емчо, с една патка по-малко ще си остана. Като казах патка, дано Петя да се е сетила да остави отключено, че аз през врати не минавам още. През прозорци се е случвало. На Коледа, като уж Емчо даваше нощна, че нали големите кинти са тогава, а се прибра пак по никое време, бях като Спайдърмен. Хубаво, че са на първия, иначе щях да се претрепя. Отървах се само със замръзнали топки, 2-3 одрани места и изкълчен глезен. Поне лед нямаше, че щях да се натроша като за световно.

   Което пък ме подсеща за оня път на европейското, като не се прибра сам, ами с половината таксиметрова гилдия, да гледат мачове. Е те тогава откарах тука до 3 без 15. Тия пиха, крещяха. Наложи се да пикая в една пластмасова кутия за шапки, щях да пукна. После като се разотидоха и Емчо влезе в кенефа, на излизане си я крепях като олимпийския огън.

   Айде ма, Петьо, най-накрая! Животът ми мина в тоя гардероб. ПАзи на вратата да се облека. Ставам и се мащам, че не мога да те гледам, черна си ми! Айде, утре ще се чуем.