Обичта му към нея беше блага и спокойна като
ливада, затоплена от следобедните майски лъчи. Той самият беше като пролетно
слънце – цял ден да лежиш под лъчите му, няма да изгориш. Тя приемаше тази обич
като равномерно падащи снежинки, не очакваше снегът нито да се засили, нито да
намалее. Понякога й се искаше времето да се промени рязко, беше готова дори за
виелица; друг път с удоволствие отчиташе факта, че няма нужда да се тревожи
какви дрехи да облече – нейното време нямаше да я изненада с внезапно затопляне
или захлаждане, чувстваше се спокойна и сигурна.
Вечер гледаше по телевизията как хората от
сериалите преживяват събития, които драстично променят живота им, първо към
по-лошо, а накрая на филма към по-добро и мислеше за тях като за различни от
нея, същества от друг вид. Те, сякаш, дори обитаваха друга планета – изглеждаха
по друг начин, обличаха се по друг начин, даже се обичаха по друг начин, бурен
и обсебващ. Тайно завиждаше на героините, когато мъжете до тях им показваха, че
ги обичат страстно, че любовта им е като палещо августовско слънце, което не
гали, а изпепелява. Това й се струваше приказно и романтично, съвсем различно
от тихата, кротка обич на Емил.
Една вечер, той се прибра с изражение, което
тя не беше виждала. Влезе в кухнята без да се събуе и седна на стола срещу
прозореца. Тя се извърна да го погледне и видя как по ципа на якето му пробяга
светлина от мигащата реклама отвън. Човекът на стола беше като негатив на себе
си. “Формата е същата, но цветовете са други.”, тревожно помисли тя. Не посмя
да попита. Той помълча, после тихо каза нещо, което тя не можа да чуе заради
течащата вода. Прокашля се и този път тя го чу да казва:
- Имам син.
Насапунисаната чиния бавно се изплъзна от
пръстите й и с приглушено тупване застана върху купчината съдове. Тя избърса
ръце в престилката си, спря водата, приглади косата си, направи две крачки към
него и сякаш той току-що беше казал “Трябва пак да сменя проклетата крушка във
входа.” го попита:
- Да претопля ли картофите или вече си ял?
- Имам син. - повтори той. – На 8. Днес
разбрах. Майка му.. В болницата е, няма да се оправи. – Изричаше думите с равен
тон, но гласът му глъхнеше. – Гледала го е сама, няма живи роднини. Сега е при
приятелка, но не може да остане там дълго. После.. – Пое си дълбоко дъх и
внимателно го изпусна.
Тя седна на стола до него. Рекламата вън
смени цвета си и бавно замига.
- Как се казва?
- Камен.
Мълчаха. Той седеше отпуснат, не виждаше
лицето му. Дясната му ръка мачкаше пръстите на лявата. После тя бавно се
изправи, олюля се леко, но с твърда стъпка отиде до мивката и продължи да мие
чиниите.
Същата вечер не си продумаха повече.
Разминаваха се като сенки, без да се погледнат.
На сутринта той излезе със същото отсъстващо
изражение, с което се прибра. Тя изчисти и прекара времето до смяната си в
магазина на една пейка в парка. Разсеяно се загледа в обувките си, след малко
установи че са различни и веднага го забрави. Около нея се гонеха деца, а
майките им оживено си бъбреха и прекъсваха описанията на ежедневието си, за да
им подвикнат автоматично: “Влади, не сядай там!”, “Ели, не си бъркай в носа,
колко пъти да повтарям?”, “Илиане, глух ли си?”. Чуваше ги като в просъница.
Следобеда умислено се вглеждаше в лицата на
децата от близкото училище, които си купуваха закуски в магазина. Идваха всеки
ден, но тя като че ли ги виждаше за пръв път. Опитваше се да отгатне възрастта
им.
Вечерта й се стори безкрайно дълга. Прекара я
разглеждайки старите албуми със снимки. Майка й я държи за ръка, на главата й
гордо са цъфнали две големи бели панделки. Пак те двете, в парка, тя със синя
рокличка на маргаритки, майка й с тревистозелена рокля без ръкави. Косата й е
вдигната на кок. Усмихва се. Красива е. На пейката седи мече без едно око и
мъдро гледа към голямата ела.
Снимки с баща си нямаше. Спомени за него –
също. Майка й я отгледа сама и преди три години си отиде така кротко, както и
живя. Избърса сълзите си с опакото на ръката и отнесено се заслуша в гласовете
от улицата, спореха за сметката в ресторанта. После стъпките и гласовете се
отдалечиха, издрънча камиона за боклук и тя отново потъна в мислите си.
Той се прибра посред нощ. Тя го чу, но не се
обади. Стисна очи и по бузата й се стече мокра вадичка.
На сутринта стана преди него, сложи
кафеварката на котлона, седна на кухненската маса и се загледа през прозореца.
Когато той излезе от банята, тя изтича при него, хвана го за китката, погледна
го в уморените тъжни очи и каза:
- Да го вземем. Детето.
Раменете му се свиха, цялото му тяло се
напрегна, после той я прегърна и когато я пусна, тя го видя да плаче за пръв
път.
На следващата сутрин кухнята миришеше на
палачинки, под огледалото в антрето се мъдреха чифт детски маратонки, а тя
пресмяташе колко смени може да поеме колежката от магазина и правеше списък с
нужното за новата учебна година.
Предната нощ, когато влезе в набързо импровизираната
детска и го видя как спи в новите сини чаршафи на бели облачета, едно топло,
ново за нея чувство, сви сърцето й. Тя стоя с поглед зареян в облаците и русата
главица върху тях, докато усети ръката на Емил на рамото си.
Към обичта му се прибави болезнена
благодарност, която някак отпуши скритата му емоционалност и кроткото майско
слънце се превърна в горещи летни лъчи. Поглеждаше я като единствената жена на
света, очите му я изпиваха, после я придърпваше към себе си и толкова силно я
стисваше, че я оставяше без дъх. Нина вече не завиждаше на героините от
сериалите, приемаше тази бурна обич и я връщаше удвоена; раздаваше се до
последната си частица на двамата в къщата.
Вечер играеха на “Не се сърди, човече” и
Камен винаги печелеше.
