Няма нищо невъзможно

или

 Как да си направим позитив от три негатива

(наръчник на колебливия оптимист)

“Nooothiiing’s impoooossible”, виеше Косьо, докато Дейв Геън по-скоро мрачно обявяваше, отколкото изпяваше фразата. Теди го погледна, вдигна вежди в най-новата си версия на “кАжи честно!”, прозя се и каза: “.. освен да си обуеш гащите през главата”. Косьо я удостои с изсумтяване в стил “Таа па таа” и продължи да мъчи песента.

В ъгъла спореха кой от българските футболни отбори е най-зле и дали ако Моци вкара два гола на Реал у тях, ще му вдигнат паметник в Разград.

Схрусках още половин грам мазнини с вкус на картоф и се замислих как “няма”, “нищо” и “невъзможно” употребени по отделно обикновено те сдухват, но слепени заедно ти слагат пластмасови розови очила и ти се подхилкват в лицето колко смешно изглеждаш с тях. Братчето на Ваня изглеждаше по подобен начин като си беше сложило сутиена на кака си на очите и се правеше на извънземно.

От долната тераса се чу зов на грижовна квачка: “Нинаа! Лилии!”. Ако имах три кучета, щях да им наслагам тия странни имена и да си колекционирам физиономиите на хората в парка като започна да ги викам: “Нямаа! Нищоо! Невъзможноо!”. Дали и други щяха да викат с мен?

- Косьо, зарАзен ли е оптимизмът според теб? – попитах пишман-певеца, а той ме изгледа все едно съм го питал дали е спрял да пикае в мивката, но все пак отчете някаква мисловна дейност и накрая каза:

- Ммм, ‘ба ли го.- Косьовият вариант на “не знам”, очевидно.

- Зависи колко си тъп, бате. – обади се Кичарата.

- Що пък тъп? – тва  е Теди. Тя е непоправима романтичка, обаче обикновено го крие под маската на “и за т’ва също не ми пука особено”.

- Щото само тъпите вярват в хепиенд. Хората са го казали – ако една история има щастлив край, значи още не е свършила.

- Черногледството по-добре ли те кара да се чувстваш? – разтърси къдрава глава Теди.

Кичарата се почеса зад ухото, изгледа ни и тримата подред и каза:

- Много ясно, че не. Ама какво? Да вярвам във феи ли? Идват и оправят каши. Или ангели-пазители? Ниищо лошо не може да ми се случи.

С иронията му можех да си напълня вече празната чаша.

- Ако имаше такива, брат ми още щеше да може да ходи. – продължи той.

Братът на Кичарата беше запален байкър и с групата му не пропускаха почивни дни. Веднъж се опитал да помогне на турист, който си заклещил крака при падане. В тоя момент, отгоре се откъртило голямо парче и го треснало по гръбнака както се бил навел. Колелото му отдавна събира прах в мазето.

- Но брат ти е жив. – намеси се Радо. – Освен това не познавам някой, който може да го бие на шах.

- Прав си, жив е. Радвам се на всяка загубена партия. – замислено каза Кичарата и се обърна към прозореца.

- На някой да му се пуши? – чу се от корнера.

Всички се размърдахме.

Сбутахме се на балкона. Защракаха запалки. Лакътят на Косьо ме ръгаше в ребрата, но си замълчах. Като семейство сме все пак, ако започнат да ни дразнят дребните неудобства ще се изпокараме и ще се пръснем като пилци. Като семейството на възрастния инженер от моя блок. Важна клечка на времето. С двама сина и четири внука. Скарали се за нещо и синовете му се заклели в собствените си деца, че няма да си проговорят до края на живота. На него също. Човекът живееше сам, не общуваше и с нас. Така и умря – сам. А разбрахме че е умрял, когато във входа замириса нетърпимо. Сладка, задушлива миризма на разлагаща се органична материя. По средата на лятото, в най-голямата жега. Изесоха тялото, запечатаха апартамента, известно време виждах как съседите си шушукат със сериозни физиономии, сега няколко месеца по-късно, все още продължавам да си задържам дъха докато се кача и отключа.

След погребението, на което отиде половината вход, се разбра, че синовете му плакали като малки деца, прегърнали се и се сдобрили. Пост мортем. Явно случката така им е бръкнала в мозъка, че парчетата лед в сърцата им са се разтопили. Само че, защо ролята на Герда трябваше да изиграе тъжната самотна смърт на родител..

Пушехме в мълчание, само Косьо си подсвиркваше нещо. Свечеряваше се. На долния етаж потракваха чинии. Явно Нина и Лили послушно се бяха прибрали за вечеря.

- Небето има цвят на захарен памук. – отбеляза Косьо между две подсвирквания. Понякога и той успява да намери точните думи.

- На мен пък ми прилича на плодово мляко. – обади се Радо.

- Абе, к’во стана с Митко и Галя? – попита Теди и загаси фаса.

- Преди пет минути звъннаха. – каза Соня. – Спрели ги катаджии. После ще минат през супера за провизии и идват.

- Двайсе лева назад, бате. – поклати глава Косьо. – По-малко за пиене.

Шофьорите в групата закимаха с разбиране.

Влязохме вътре. Сипах си малко ром и допълних с кола.

- Не мога да повярвам, че лятото свърши. Пак ми се ходи на море – каза Теди и тръгна към лаптопа да смени Кайли, която конкурираше дългите гласни на Косьо с “Кънфааайд ииин миии”.

- На мен пък вече ми се кара сноуборд. – ухили се Радо. – Всяко нещо с времето си.

- Да бе, да! Дръжте си скапания сняг. Аз си искам морето!

- Ти веднъж се качи на борд, после няма да можем да те свалим от него, като те знам к’ва си зарибявка. – усмихна й се широко Радо.

- Може и да го направя. – върна му усмивката тя, а от тонколоните отново се чу Дейв, който този път обясняваше, че намира себе си само ако се загуби в някой друг.

- Косе, тая песен си почивка, бате. – казах му сериозно. – Любима й е. Ако завиеш пак, ще те халоса с нещо тежко.

Всички се разхилиха.

- Тука си прав.- измърмори Теди и се наведе над айфона.

Асансьорът издрънча, после се чу сигналното почукване – три пъти по две къси: та та, та та, та та.

- Ето гии! – скочи Сончето към вратата. С Галя бяха като дупе и гащи от детската градина.

След отваряне, затваряне, шумолене, тропане и оживено женско кудкудякане в хола нахълта Митака с Галя и Соня по петите си. Най-позитивния човек, когото познавам. Не съм го виждал намръщен и само като ти каже “здрастиии” с оная неговата интонация и си закачаш двата края на устата на ушите.

- Обедня, а Митак? – подхвърли Косьо.

- Лелеее, няма да повярвате! – грейна Митака. – Спират ни за превишена, щото пак се бях заблял нещо и не само че не ни глобиха, ами катаджията ни почерпи с бонбони, щото му се бил родил син.

Всички зяпнахме. После почнаха да се чуват: “Е не!”, “Да бее!”, “Ебаваш се!”, “Ти сериозно ли?!”, “Лъжеш, Митак!”.

- Вярно е. – каза Галя. – Щях да си глътна дъвката като извади Сезони-те.

- Мдаа. – каза тихо Кичарата, току до ухото ми. – Невъзможните неща намаляха с още едно. Откачена работа..