Ваканция в Спарта

Като малък, много обичах филмите от две или три части, защото баба ми като прочетеше на края на филма “Следва продължение” и не я свърташе, докато не изгледа и последната смърт или сватба на екрана. Понякога излъчваха сериите в поредни дни, тогава болестта на баба минаваше бързо, а моето щастие траеше кратко, но когато филмът беше от три части и ги даваха само в неделя, в живота ми настъпваше неочаквана двуседмична ваканция.

   За да ме разберете правилно, най-напред трябва да обясня, че семейството ми е съставено предимно от дипломати. Дядо ми, чичо ми, майка ми и баща ми, а вече и по-големият ми брат, който завърши МИО преди четири години – всички те имат повече прекарани дни в чужбина, отколкото в собствената си страна. Брат ми, защото и като по-малък го взимаха със себе си. Правото на първородния, предполагам. Мен ме отгледа майката на баща ми. Чужбина виждах само през ваканциите.

   Знам какво ще кажете – баси якото, без надзор, подаръци, глезене.. Да, ама не. Баба ми, ми прилагаше най-спартанското възпитание, което жив човек може да си представи.

   Сутрин ме вдигаше два часа преди началото на първия учебен час, макар че пътят до входната врата на 135-то беше 11 минути с мноого бавна крачка. През ваканциите “милостиво” ме будеше чак в 8. След като си измиех очите и зъбите, следваха задължителните 30 минути гимнастика, подбрани специално от нея, под съпровода на класическа музика, най-често Моцарт и Верди – единият защото раздвижвал кръвта, а другият, защото стимулирал мисленето. Закърмена от учителка по музика и възпитавана от учител по физическо, баба имаше неизчерпаем запас от плочи и спортен дух. Обложката на плочата с образа на композитора се поставяше на видно място, после баба ми тържествено обявяваше музикалните произведения предвидени за днес и аз започвах. Упражнения с гирички, клекове, коремни, напади, лицеви – вярвайте ми, тя изобщо не се шегуваше. Нямаше как да изклинча, защото тя никога не напускаше поста си. И не само това. Отсечено даваше команди и ме подканяше да не се мотам. Бях толкова добре трениран за възрастта си, че и руски атлет можеше да ми завиди. После имах 10 минути за къпане и обличане. Всяка минутка отгоре се  наказваше по стройно изградена точкова система. Събирането на максимума от 10 точки означаваше лишаване от единствената порция сладолед за седмицата. Това, естествено, ме ужасяваше най-много, защото сладкото под всяка друга форма беше строго забранено. Мазното – също. Виж млякото, сиренето и яйцата присъстваха в мвнюто всеки ден. Месото – на всяко нечетно число. Сряда и петък ядяхме риба, никога месни и млечни заедно. По-малките наказания включваха допълнителни задачи по математика, изразително четене на глас на произведения на руски и английски класици или лишаване от музика. Не бабината, разбира се, моята си. Нямах право да гледам телевизия до 8 без 10, а след това само ако си бях отметнал всички задължения от дневния график, който ме чакаше на кухненската маса още преди баба да сервира закуската. В противен случай се занимавах в стаята си.

   Не помня да съм имал слаба оценка. С баба минавахме учебния материал от предстоящата година още през лятото. Четях толкова странична литература, която тя лично подбираше от градската библиотека, че можех да се явявам на олимпиади не само от собствената си възрастова категория. И го правех с успех. Не съм бил дете-чудо, това беше резултат от здравата дисциплина на баба и умелата й организация на времето ми. Сама избра учителките по немски и английски, които идваха вкъщи по три пъти в седмицата, плащаше им от собствените си пари и често ме караше да й чета домашните си, макар че единствения чужд език, който разбираше, беше руския. През ден ме водеше на плуване, без значение дали тротоарите бяха заледени или печеше силно слънце. Не съм я чувал да се оплаква, нито съм я виждал да плаче. Баба ми показваше емоции само пред малкия екран.

   Телевизията беше единствената й слабост. Когато не беше заета с мен, я поглъщаше на големи порции и имаше всички признаци на пристрастеност – червени очи, треперещи ръце и нетърпение, граничещо с избухливост, когато нещо й попречеше да си получи дажбата – телефонът или някоя неразумна съседка, отбила се за чаша захар или бакпулвер.

   С многосерийните сапунки баба беше свикнала. Знаеше, че ще се точат с месеци и беше претръпнала. Дву- и трисерийните филми обаче, я подлудяваха. Все се заричаше да не гледа такива и никога не устояваше на изкушението. Надписът “Следва продължение” така й бъркаше в здравето, че грижливо подредените й дни се превръщаха в нетърпелив хаос – манджите загаряха, прането се втвърдяваше забравено на простора, а аз ликувах, свободен като птичка. В дните на трескаво очакване на неделните вечери, баба ходеше като сомнамбул, забравяше да ми пуска Моцарт и веднъж дори не забеляза, че си сипах втора порция сладолед.

   Веднъж обаче, токът спря точно 5 минути преди началото на третата, последна серия. Баба бръкна в джоба си, извади кибрит и драсна клечка. Отиде до прозореца, установи че целият квартал е потънал в мрак и тежко въздъхна. Аз застинах в очакване на бурята, но тя драсна втора клечка, запали свещ и седна кротко на стола с длани на коленете. Въздъхна отново, а въздишката й, събрала цялата горест на света, накара пламъка на свещта да затанцува. После баба вдигна поглед към мен и лъчезарно ми се усмихна.

- Най-накрая сама ще си измисля продължението. – каза тя и засия още повече. – Уморих се да чакам техните версии. Хайде, дай Не се сърди човече-то да потъркаляме зарчетата. И без това няма какво друго да правим в тая тъмница.