Дърветата растяха нарядко и кръгът на слънцето проблясваше зад тях и между тях, ту остро и ослепително, ту приглушено, сякаш някой от другата страна се опитваше да изпрати съобщение със светлинни сигнали. Това, че не можех да го разчета не ме натъжаваше ни най-малко, в случая важното бе не да проумея, а че съм там, че съм част от отразяването на светлината.
Бяхме се катерили по извития гръб на асфалта около половин час и тъкмо прекосявахме най-високия участък. Малко преди това, още на равното, видях как кривият връх отляво заискри и противно на очакванията ми за плавен и постепенен изгрев, слънцето надникна иззад възвишението като топка, която някой от другата страна на Земята е ритнал.
Колата подскачаше по неравното шосе и ми напомняше за последния път когато се возих на виенско колело. Кабинката се подрусваше наляво-надясно или пък внезапно спряла на върха, за да качим още ентусиасти в най-долната, подскачаше на закачалката си като ужасЕн заек, хванат в капан.
Слънчевите лъчи жегваха недоспалите ми очи, разумното човече ме посъветва да си сложа слънчевите очила, а безразсъдното инатливо отбеляза, че малко слънце да пекне и веднага тичам да се скрия в черупката си като страхливо безгръбначно. Хванах се за последното мнение и първо глупаво се опитах да отворя още по-широко очи, а после - да ги затварям за оная част от секундата, когато светлината беше пронизваща и да ги отварям, когато ставаше приглушена. Мигах срещу слънчевата топка няколко минути, пътят слизаше надолу по хълбока на планината и аз започнах да осъзнавам, че не само съм разбрала слънчевото съобщение, а дори съм му изпратила и мое. Сякаш като потвърждение на безумната ми мисъл, дърветата свършиха и слънцето, междувременно изкатерило се вече доста високо в небето, изпъчено блесна несмущавано. Намигнах му съучастнически и извадих очилата.
Бяхме се катерили по извития гръб на асфалта около половин час и тъкмо прекосявахме най-високия участък. Малко преди това, още на равното, видях как кривият връх отляво заискри и противно на очакванията ми за плавен и постепенен изгрев, слънцето надникна иззад възвишението като топка, която някой от другата страна на Земята е ритнал.
Колата подскачаше по неравното шосе и ми напомняше за последния път когато се возих на виенско колело. Кабинката се подрусваше наляво-надясно или пък внезапно спряла на върха, за да качим още ентусиасти в най-долната, подскачаше на закачалката си като ужасЕн заек, хванат в капан.
Слънчевите лъчи жегваха недоспалите ми очи, разумното човече ме посъветва да си сложа слънчевите очила, а безразсъдното инатливо отбеляза, че малко слънце да пекне и веднага тичам да се скрия в черупката си като страхливо безгръбначно. Хванах се за последното мнение и първо глупаво се опитах да отворя още по-широко очи, а после - да ги затварям за оная част от секундата, когато светлината беше пронизваща и да ги отварям, когато ставаше приглушена. Мигах срещу слънчевата топка няколко минути, пътят слизаше надолу по хълбока на планината и аз започнах да осъзнавам, че не само съм разбрала слънчевото съобщение, а дори съм му изпратила и мое. Сякаш като потвърждение на безумната ми мисъл, дърветата свършиха и слънцето, междувременно изкатерило се вече доста високо в небето, изпъчено блесна несмущавано. Намигнах му съучастнически и извадих очилата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар