Цигулката плачеше. Очите ми просто събираха морска вода.
сряда, 10 ноември 2010 г.
четвъртък, 14 октомври 2010 г.
Комуникация
Дърветата растяха нарядко и кръгът на слънцето проблясваше зад тях и между тях, ту остро и ослепително, ту приглушено, сякаш някой от другата страна се опитваше да изпрати съобщение със светлинни сигнали. Това, че не можех да го разчета не ме натъжаваше ни най-малко, в случая важното бе не да проумея, а че съм там, че съм част от отразяването на светлината.
Бяхме се катерили по извития гръб на асфалта около половин час и тъкмо прекосявахме най-високия участък. Малко преди това, още на равното, видях как кривият връх отляво заискри и противно на очакванията ми за плавен и постепенен изгрев, слънцето надникна иззад възвишението като топка, която някой от другата страна на Земята е ритнал.
Колата подскачаше по неравното шосе и ми напомняше за последния път когато се возих на виенско колело. Кабинката се подрусваше наляво-надясно или пък внезапно спряла на върха, за да качим още ентусиасти в най-долната, подскачаше на закачалката си като ужасЕн заек, хванат в капан.
Слънчевите лъчи жегваха недоспалите ми очи, разумното човече ме посъветва да си сложа слънчевите очила, а безразсъдното инатливо отбеляза, че малко слънце да пекне и веднага тичам да се скрия в черупката си като страхливо безгръбначно. Хванах се за последното мнение и първо глупаво се опитах да отворя още по-широко очи, а после - да ги затварям за оная част от секундата, когато светлината беше пронизваща и да ги отварям, когато ставаше приглушена. Мигах срещу слънчевата топка няколко минути, пътят слизаше надолу по хълбока на планината и аз започнах да осъзнавам, че не само съм разбрала слънчевото съобщение, а дори съм му изпратила и мое. Сякаш като потвърждение на безумната ми мисъл, дърветата свършиха и слънцето, междувременно изкатерило се вече доста високо в небето, изпъчено блесна несмущавано. Намигнах му съучастнически и извадих очилата.
Бяхме се катерили по извития гръб на асфалта около половин час и тъкмо прекосявахме най-високия участък. Малко преди това, още на равното, видях как кривият връх отляво заискри и противно на очакванията ми за плавен и постепенен изгрев, слънцето надникна иззад възвишението като топка, която някой от другата страна на Земята е ритнал.
Колата подскачаше по неравното шосе и ми напомняше за последния път когато се возих на виенско колело. Кабинката се подрусваше наляво-надясно или пък внезапно спряла на върха, за да качим още ентусиасти в най-долната, подскачаше на закачалката си като ужасЕн заек, хванат в капан.
Слънчевите лъчи жегваха недоспалите ми очи, разумното човече ме посъветва да си сложа слънчевите очила, а безразсъдното инатливо отбеляза, че малко слънце да пекне и веднага тичам да се скрия в черупката си като страхливо безгръбначно. Хванах се за последното мнение и първо глупаво се опитах да отворя още по-широко очи, а после - да ги затварям за оная част от секундата, когато светлината беше пронизваща и да ги отварям, когато ставаше приглушена. Мигах срещу слънчевата топка няколко минути, пътят слизаше надолу по хълбока на планината и аз започнах да осъзнавам, че не само съм разбрала слънчевото съобщение, а дори съм му изпратила и мое. Сякаш като потвърждение на безумната ми мисъл, дърветата свършиха и слънцето, междувременно изкатерило се вече доста високо в небето, изпъчено блесна несмущавано. Намигнах му съучастнически и извадих очилата.
вторник, 31 август 2010 г.
четвъртък, 5 август 2010 г.
вторник, 20 юли 2010 г.
* * *
С тези мисли почуках на вратата на Азра, но намерих бележка, че Азра не може да ме приеме вкъщи, а да я потърся в библиотеката, на няколко къщи от тази. В бележката пишеше:
"Щастлив е онзи, който винаги е на крачка след първия. Защото на небето и на земята няма да обичаме, нито да мразим същите хора."
Така отидох в библиотеката. Влязох в ярко осветена зала. Народ - земята пъшка под него. Мъжете застанали в кръгове, застлани със сукно. Нашепват си един на друг покана за молитва в лявото ухо. а в дясното - самата молитва. И внимават да не докоснат случайно брадите си. А някакъв отпред говори. Влязох по средата на проповедта, но не ми бе трудно да следвам думите му. Впрочем не можех да разбера какво правят другите двама пред него, мъжете с бичовете. Мъжът отпред говореше:
- При бейското управление нито един човек за година време не можеше да спечели дори за хляб, но не заради мързела си. При царщината за една година всички поданици печелеха по три хляба дневно. Но не заради трудолюбието си. През бейското време за една година нито един човек в държавата не заплака. Ала това не значи, че всички бяха щастливи. През царщината за година време нито един човек не се засмя. Ала това не значи, че цяла година хората бяха нещастни. Такива бяха времената..
В залата вече отпиваха от водата, в която свещенослужителят бе вдъхнал божието име, и раздаваха питки, омесени със сълзи. От тълпата се отдели един суховат младеж, красиво облечен, а от лицето му на талази отдолу нагоре струеше светлина. На устните му бе застинала студена и тежка като катинар усмивка. В синкавото помещение над главите на присъстващите като медузи в южните морета плуваха фенери и биеха тъпани, нагрети предварително на огъня.
Момъкът приближи онези двамата с бичовете и хвърли зад себе си своята черна, красиво сресана сянка. Пуснаха го в средата и внезапно единият от двамата го удари с бича. Страховито и някак си внимателно преценявайки къде ще попадне ударът. В същия миг го последва и другият. Докато се редуваха с бичовете, като че ли особено внимаваха за дишането си. Единият, при това много усърдно, след всеки удар полираше ноктите си в стената. Или примижаваха и двамата, сякаш пресмятаха съсредоточено къде да падне следващия удар, или пък мереха с педя бича и земята под себе си. А бичуваният с всеки удар бе принуждаван да прави все нови и нови движения, които мъжете с бичовете изтръгваха от него като свирачи от танцуващ.
И тогава изведнъж в залата избухна ръкопляскане. В първия миг не схванах защо пляскат, но след още няколко удара дори и на мен, непосветения, всичко ми стана ясно. Сянката на младежа се беше отлепила отчасти от него и с всеки следващ удар благодарение на умението на онези, които го биеха, и на неговите движения, все повече и все по-видимо се отделяше от него и най-накрая след една извивка на тялото, която демонстрираше колко голяма е усвоената от него бързина, сянката се откъсна от него, търкулна се по стъпалата, а младежът като окрилен, се изправи и гордо напусна залата, сподирян от одобрителни възгласи.
Милорад Павич
Пейзаж, рисуван с чай
"Щастлив е онзи, който винаги е на крачка след първия. Защото на небето и на земята няма да обичаме, нито да мразим същите хора."
Така отидох в библиотеката. Влязох в ярко осветена зала. Народ - земята пъшка под него. Мъжете застанали в кръгове, застлани със сукно. Нашепват си един на друг покана за молитва в лявото ухо. а в дясното - самата молитва. И внимават да не докоснат случайно брадите си. А някакъв отпред говори. Влязох по средата на проповедта, но не ми бе трудно да следвам думите му. Впрочем не можех да разбера какво правят другите двама пред него, мъжете с бичовете. Мъжът отпред говореше:
- При бейското управление нито един човек за година време не можеше да спечели дори за хляб, но не заради мързела си. При царщината за една година всички поданици печелеха по три хляба дневно. Но не заради трудолюбието си. През бейското време за една година нито един човек в държавата не заплака. Ала това не значи, че всички бяха щастливи. През царщината за година време нито един човек не се засмя. Ала това не значи, че цяла година хората бяха нещастни. Такива бяха времената..
В залата вече отпиваха от водата, в която свещенослужителят бе вдъхнал божието име, и раздаваха питки, омесени със сълзи. От тълпата се отдели един суховат младеж, красиво облечен, а от лицето му на талази отдолу нагоре струеше светлина. На устните му бе застинала студена и тежка като катинар усмивка. В синкавото помещение над главите на присъстващите като медузи в южните морета плуваха фенери и биеха тъпани, нагрети предварително на огъня.
Момъкът приближи онези двамата с бичовете и хвърли зад себе си своята черна, красиво сресана сянка. Пуснаха го в средата и внезапно единият от двамата го удари с бича. Страховито и някак си внимателно преценявайки къде ще попадне ударът. В същия миг го последва и другият. Докато се редуваха с бичовете, като че ли особено внимаваха за дишането си. Единият, при това много усърдно, след всеки удар полираше ноктите си в стената. Или примижаваха и двамата, сякаш пресмятаха съсредоточено къде да падне следващия удар, или пък мереха с педя бича и земята под себе си. А бичуваният с всеки удар бе принуждаван да прави все нови и нови движения, които мъжете с бичовете изтръгваха от него като свирачи от танцуващ.
И тогава изведнъж в залата избухна ръкопляскане. В първия миг не схванах защо пляскат, но след още няколко удара дори и на мен, непосветения, всичко ми стана ясно. Сянката на младежа се беше отлепила отчасти от него и с всеки следващ удар благодарение на умението на онези, които го биеха, и на неговите движения, все повече и все по-видимо се отделяше от него и най-накрая след една извивка на тялото, която демонстрираше колко голяма е усвоената от него бързина, сянката се откъсна от него, търкулна се по стъпалата, а младежът като окрилен, се изправи и гордо напусна залата, сподирян от одобрителни възгласи.
Милорад Павич
Пейзаж, рисуван с чай
вторник, 13 юли 2010 г.
сряда, 23 юни 2010 г.
вторник, 22 юни 2010 г.
* * *
И когато Сътворителят забил последния гвоздей в покрива на небето и отделил света от външната бъркотия, освободили се от грижи мислите му и потекли гладко. След покрива на небето Сътворителят нагласил светилата, та да раздели цветовете един от друг, да даде блясък на камъка таусен и да определи цена на сянката, но погледнал земята и видял, че е гола и безвидна и че няма на нея цвят. Замислил се тогава за гори и треви, за скали и мъхове, за вода чиста и вода горчива от сол, и така станало. После се замислил за риби в дълбините, за зверове в горите, за пчели в хралупите, за червеи и пъстри гадини в недрата, и така станало. Още веднъж погледнал Сътворителят земята и разбрал, че си е сътворил изкушение и съблазън. И се възпламенил тогава, и излял меда си в земята, без да знае какво ще стане. А земята, като приела меда на Сътворителя, родила двама братя и единият се казвал Палдобар, което значи Бел-княз, а другия Модрубар, което значи Мрак-княз, те станали, които Сътворителят създал с половин воля. И понеже били двама, та всеки от двамата получил от половин волята му половината, а от цялата му воля по четвърт, и още по четвъртинка имало в тях воля от земята и по две четвъртинки тяхна си. Но Бел-княз се родил първи и затова четвъртинката му воля от Сътворителя била по-голяма.
Щом излезли от земната утроба, братята се погледнали един друг и Палдобар направил снега, лъка и стрелите и огъня, събрал добитъка в стада, а главите на гвоздеите в небето нарекъл звезди; Модрубар пък направил скакалците, мухите и всичките кръвопийци, а пък едното си ухо изкривил така, че да не чува реч, ами кривото ехо. И пак се погледнали братята един друг и се отвърнали един от друг. А били двамата такива: Бел-княз заповядвал на камъка, на огъня, на вятъра, на дъгата и на горната вода, знаел имената на нещата, имал облик и виждал, когато гледал, но също и през клепачите си. Мрак-княз, напротив, имал нюх силен и силен усет, заповядвал на пушека, на прахта и на долната вода, знаел ехото на имената, та да извращава нещата, и нямал облик, но можел да стане каквото си поиска, дори да се превърне във вятъра на Бел-княз. Освен това в духа на Модрубар била черната луна и му служел крокодилът, а в духа на Палдобар било слънцето, служел му лъвът и погледът му разпознавал брат му във всеки облик, само не и при черна луна. Такива били двамата.
И почнал Бел-княз да прави неща за радост, и каквото и да направел, Мрак-княз веднага го развалял поради любовта си към злото. Направил Палдобар дъжда, а Модрубар подслушал името му, изкривил го с ехото и завалял гнил сок, който дал началото на блатата и жабите. Направил Палдобар гъбите, та да живеят в гората, а Модрубар с измама ги склонил към злото и едни гъби се напълнили с отрова, а други излезли от земята с червеи. Направил Палдобар сънищата, за да вижда и при черна луна, но Модрубар довел в тях сянката и ги населил с ужас, та взорът на Палдобар при черна луна да се лута и да познае страха, а пътя да не вижда. И тогава се разгневил Бел-княз и си рекъл: "Да затворя Мрак-княз с камък в скалата, но той ще се превърне в долна вода и ще прояде камъка". И не го затворил. Помислил си: "Да изгоря Мрак-княз с огън, но пушекът му е роб, ще го скрие от пламъка и нищо няма да му стане". И не го изгорил. Помислил си: "Да поразя Мрак-княз с лък и стрела, но знае той името на лъка и стрелата няма да го прониже". И не го поразил. И изковал тогава Бел-княз меч от желязо, но скрил името на меча и не го казал. И видял Модрубар меча на Бел-княз и разбрал, че няма сила срещу него, понеже ехото на името му не било влязло в скверното ухо на Мрак-княз. И Модрубар побягнал от Палдобар, но не можел да избяга. Палдобар пък не можел да го настигне, понеже братята били равни по сила, и когато го настигал, то Мрак-княз призовавал черната луна и мракът го скривал.
Видял Сътворителят, че няма съгласие между братята, и познал тъгата. И поделил света: Палдобар получил половината, а Модрубар другата половина, но и като били така разделени, пак не намерили търпение за другия в сърцата си и имало разпри и земята се тресяла. Разбрал Сътворителят, че не може да помири братята, понеже не владее цялата им воля, а не искал да ги съди със сила, понеже и двамата му били удивителни. И им рекъл:
- Направете и двамата по човек и го научете на онова, що знаете.
И Бел-княз направил човек от глина, омесена с горна вода, и жена му направил от тялото му, а Мрак-княз направил човек от глина, омесена с долна вода, и жена му направил от тялото му. И Сътворителят им вдъхнал живот.
Палдобар в своя дял от света научил човека на онова, което владеел и му заръчал:
- Не назовавай онова, що ти е скъпо.
И Модрубар в своя дял от света научил човека на онова, което владеел, и го заклел:
- Бой се от неща без недостатък.
Рекъл тогава Сътворителят на братята:
- Този свят е ваш, но вие не можете да живеете заедно, понеже искате да покорите другия, а не можете. Хората ви да решат вместо вас и чийто народ победи, него ще призова и ще царува, а другият ще погине.
И извадил Сътворителят един гвоздей от покрива на небето и изхвърлил двамата братя през дупката. Но преди да сложи гвоздея на мястото му, пуснал в света от външното безредие младото време, та оттогава хората да станат смъртни и да могат да се убиват. И пожелал Сътворителят така да е дотогава, докато не се върне призован единият брат, а другият не изчезне. Така почнало времето. Така се почнали и хората и времето им на земята..
Павел Крусанов
Ухапването на ангела
Щом излезли от земната утроба, братята се погледнали един друг и Палдобар направил снега, лъка и стрелите и огъня, събрал добитъка в стада, а главите на гвоздеите в небето нарекъл звезди; Модрубар пък направил скакалците, мухите и всичките кръвопийци, а пък едното си ухо изкривил така, че да не чува реч, ами кривото ехо. И пак се погледнали братята един друг и се отвърнали един от друг. А били двамата такива: Бел-княз заповядвал на камъка, на огъня, на вятъра, на дъгата и на горната вода, знаел имената на нещата, имал облик и виждал, когато гледал, но също и през клепачите си. Мрак-княз, напротив, имал нюх силен и силен усет, заповядвал на пушека, на прахта и на долната вода, знаел ехото на имената, та да извращава нещата, и нямал облик, но можел да стане каквото си поиска, дори да се превърне във вятъра на Бел-княз. Освен това в духа на Модрубар била черната луна и му служел крокодилът, а в духа на Палдобар било слънцето, служел му лъвът и погледът му разпознавал брат му във всеки облик, само не и при черна луна. Такива били двамата.
И почнал Бел-княз да прави неща за радост, и каквото и да направел, Мрак-княз веднага го развалял поради любовта си към злото. Направил Палдобар дъжда, а Модрубар подслушал името му, изкривил го с ехото и завалял гнил сок, който дал началото на блатата и жабите. Направил Палдобар гъбите, та да живеят в гората, а Модрубар с измама ги склонил към злото и едни гъби се напълнили с отрова, а други излезли от земята с червеи. Направил Палдобар сънищата, за да вижда и при черна луна, но Модрубар довел в тях сянката и ги населил с ужас, та взорът на Палдобар при черна луна да се лута и да познае страха, а пътя да не вижда. И тогава се разгневил Бел-княз и си рекъл: "Да затворя Мрак-княз с камък в скалата, но той ще се превърне в долна вода и ще прояде камъка". И не го затворил. Помислил си: "Да изгоря Мрак-княз с огън, но пушекът му е роб, ще го скрие от пламъка и нищо няма да му стане". И не го изгорил. Помислил си: "Да поразя Мрак-княз с лък и стрела, но знае той името на лъка и стрелата няма да го прониже". И не го поразил. И изковал тогава Бел-княз меч от желязо, но скрил името на меча и не го казал. И видял Модрубар меча на Бел-княз и разбрал, че няма сила срещу него, понеже ехото на името му не било влязло в скверното ухо на Мрак-княз. И Модрубар побягнал от Палдобар, но не можел да избяга. Палдобар пък не можел да го настигне, понеже братята били равни по сила, и когато го настигал, то Мрак-княз призовавал черната луна и мракът го скривал.
Видял Сътворителят, че няма съгласие между братята, и познал тъгата. И поделил света: Палдобар получил половината, а Модрубар другата половина, но и като били така разделени, пак не намерили търпение за другия в сърцата си и имало разпри и земята се тресяла. Разбрал Сътворителят, че не може да помири братята, понеже не владее цялата им воля, а не искал да ги съди със сила, понеже и двамата му били удивителни. И им рекъл:
- Направете и двамата по човек и го научете на онова, що знаете.
И Бел-княз направил човек от глина, омесена с горна вода, и жена му направил от тялото му, а Мрак-княз направил човек от глина, омесена с долна вода, и жена му направил от тялото му. И Сътворителят им вдъхнал живот.
Палдобар в своя дял от света научил човека на онова, което владеел и му заръчал:
- Не назовавай онова, що ти е скъпо.
И Модрубар в своя дял от света научил човека на онова, което владеел, и го заклел:
- Бой се от неща без недостатък.
Рекъл тогава Сътворителят на братята:
- Този свят е ваш, но вие не можете да живеете заедно, понеже искате да покорите другия, а не можете. Хората ви да решат вместо вас и чийто народ победи, него ще призова и ще царува, а другият ще погине.
И извадил Сътворителят един гвоздей от покрива на небето и изхвърлил двамата братя през дупката. Но преди да сложи гвоздея на мястото му, пуснал в света от външното безредие младото време, та оттогава хората да станат смъртни и да могат да се убиват. И пожелал Сътворителят така да е дотогава, докато не се върне призован единият брат, а другият не изчезне. Така почнало времето. Така се почнали и хората и времето им на земята..
Павел Крусанов
Ухапването на ангела
петък, 21 май 2010 г.
понеделник, 26 април 2010 г.
четвъртък, 22 април 2010 г.
A momentary lapse of reason
"Я чакай, чакай, как да ти обясня набързо бе?! Ти съвсем изкукурига!" - Мъжът със сивия пуловер почти се давеше в слушалката, която стискаше между бузата и рамото си, докато се опитваше да прибере папка с документи в тъмнокафявата си кожена чанта. Възмущението му се изливаше в некоординирани движения, последното от които закачи дръжката на порцелановата чаша с кафе и тя, с глухо изтропване, изля две трети от съдържанието си върху цигарите му, черен бележник и връзка ключове. Очите му се разшириха, устните му направиха обратното и в следващия миг парченца алуминий и пластмаса се разхвърчаха от това, което преди малко беше телефон. Беше упражнил едновремешния си захват от хандбала с все сила.
Кракът в елегантен ботуш, до който озъбено проблясваше основния корпус на нещастния апарат, презрително го побутна гнусливо и притежателката му едва чуто, но доста отчетливо отрони "Откачалка!". Останалите хора в кафето бяха застинали в стоп кадър, някъде в дъното се разплака малко дете и като трети ред в припева зад тезгяха издрънча табла.
Сивият пуловер замига ошашавено, все едно чак сега осъзна ролята си в сценката, наведе се без да свива колене, внимателно вдигна злополучната слушалка и зачервено смотолеви към никой конкретно "извинявам се.. стрес.. побъркаха ни..", после се стовари в коженото кресло, задиша учестено и безрезултатно заопипва джобовете си за салфетка. Услужлива сервитьорка развя късата си пола около масата и чевръсто започна да забърсва следите от кафето.
Прекъснатите разговори се възобновиха след още един-два укорителни, но съчувствени погледа, животът потече по старому, мъжът с пуловера зачопли останките на телефона с пръст, а мислите му бяха съвсем другаде. После изведнъж се изправи, сграбчи чантата в едната си ръка, а бележника и ключовете в другата и забърза към изхода. "Сметкатаа" - провикна се след него сервитьорката. "Оставете, аз ще платя" - усмихнато каза млад мъж от съседната маса. Аз обърнах страницата.
Кракът в елегантен ботуш, до който озъбено проблясваше основния корпус на нещастния апарат, презрително го побутна гнусливо и притежателката му едва чуто, но доста отчетливо отрони "Откачалка!". Останалите хора в кафето бяха застинали в стоп кадър, някъде в дъното се разплака малко дете и като трети ред в припева зад тезгяха издрънча табла.
Сивият пуловер замига ошашавено, все едно чак сега осъзна ролята си в сценката, наведе се без да свива колене, внимателно вдигна злополучната слушалка и зачервено смотолеви към никой конкретно "извинявам се.. стрес.. побъркаха ни..", после се стовари в коженото кресло, задиша учестено и безрезултатно заопипва джобовете си за салфетка. Услужлива сервитьорка развя късата си пола около масата и чевръсто започна да забърсва следите от кафето.
Прекъснатите разговори се възобновиха след още един-два укорителни, но съчувствени погледа, животът потече по старому, мъжът с пуловера зачопли останките на телефона с пръст, а мислите му бяха съвсем другаде. После изведнъж се изправи, сграбчи чантата в едната си ръка, а бележника и ключовете в другата и забърза към изхода. "Сметкатаа" - провикна се след него сервитьорката. "Оставете, аз ще платя" - усмихнато каза млад мъж от съседната маса. Аз обърнах страницата.
събота, 17 април 2010 г.
вторник, 6 април 2010 г.
Lost in Translation
Тишината е звук, който не чувам. Ти не мълчиш когато ми говориш, но аз понякога не те чувам. Не те чувам, защото не те слушам или ти ми говориш на език, който не разбирам? Каква част се губи в превода? Когато използваш майчиния ни език за да изразиш себе си, вече веднъж правиш превод; после аз взимам фразата на български и я превеждам на своя собствен език, който също използва българския за изразно средство, но както и твоя собствен език прави - интерпретира, тълкува субективно, пречупва през собствените възприятия. Какво си искал да кажеш и какво съм разбрала, след като от трите езика, които използваме за комуникация, само единият е общ и за двама ни? Собствените ни, условно наречени езици, имат различна представа дори за уж общовалидни понятия като "виолетово" например, какво остава за собствено изградени понятия като "правилно", "щастие", "красиво"? Дори когато "се разбираме" е възможно само да си мислим че е така. Прав е онзи, който е казал, че езикът е средство за комуникация, което използваме когато всички останали се провалят.
петък, 12 февруари 2010 г.
четвъртък, 11 февруари 2010 г.
вторник, 9 февруари 2010 г.
* * *
"Okay," I said, respecting and appreciating the offer, also knowing I would do no such thing. I don't call people for help. It's not because of the way I was raised, at least I don't think so; it's the way I was made. Johanna once said that if I was drowning at Dark Score Lake, where we have a summer home, I would die silently fifty feet out from the public beach rather than yell for help. It's not a question of love or affection. I can give those and I can take them. I feel pain like anyone else. I need to touch and be touched. But if someone asks me, "Are you all right?" I can't answer no. I can't say help me.
"Bag of Bones"
Stephen King
Stephen King
петък, 15 януари 2010 г.
понеделник, 11 януари 2010 г.
неделя, 10 януари 2010 г.
понеделник, 4 януари 2010 г.
събота, 2 януари 2010 г.
LOVe
- 1 -
Наблюдавам я от две седмици. Няма как да не я забележиш, отличава се от себеподобните си като пуканка в купчина трохи. Очите й са дълбоки и сини, а рижото й прилича на керемида, огряна от следобедното слънце. Грациозна е. Пристъпва, сякаш не ходи по земята. Все още не знам къде живее, виждам я в парка почти всеки ден, обикновено към 15 - 15.30ч. Аз съм там още от сутринта и когато тя се появи, всичко останало избледнява. Много ми се иска да я заговоря, макар че знам, че няма да разбере езика ми. Мама непрекъснато ми повтаря да се пазя от такива като нея, защото са опасни, но чувствата ми стават все по-силни и когато събера достатъчно смелост, ще й кажа, че тя е единствената за мен. Нищо че сме толкова различни. Тя също ме е забелязала. Мисля че проявява интерес към цялото ми семейство, но съм убеден, че на мен отделя най-голямата част от вниманието си. Още малко. Още малко и ще съм готов за нея.
- 2 -
Още един глупак. Различават се само външно и то не особено много. Иначе са съвсем еднакви като капките на проклетия дъжд, който все успява да ме изненада и да ми развали прическата. Този, обаче, е един от най-тъпите които съм срещала. Повече от седмица ме зяпа, все едно за пръв път ме вижда. Такива като него ги ям за закуска, нито ще е първия, нито последния. Тия дни по празниците не ми се ще да си развалям маникюра с излишни движения, но и на него ще му дойде времето.
-3-
Ей, братле, за много години! Как посрещнахте Новата? Да, и при нас същото - подух се от ядене и пиене. Ха, няма да повярваш какво ми се случи тая сутрин на път за работа. Пресичам парка и тъкмо си мисля колко много ме мързи да оправям сметки цял ден, когато точно до фонтана, под големия кестен, забелязвам че връзката на обувката ми се е развързала. Навеждам се и на 50 метра от мен се развива следния филм - на пътеката е застанала голяма рижава котка, само връхчето на опашката й се поклаща насам-натам, а точно срещу нея, по права линия, се е запътил тъмносив гълъб. Тия птици винаги съм ги имал за тъпи, но това вече напълно ме смая. Та гълъбът застава на десет санта от лапите на котката, накланя глава и я гледа все едно за пръв път вижда рижа котка. Така се беше унесъл, че май изобщо не разбра какво му се случи в следващата минута, когато котката мързеливо се протегна, затисна го с лапа и му прегриза гърлото. Откачена работа! И къде казваш ходихте почивните дни?
Абонамент за:
Публикации (Atom)