понеделник, 6 октомври 2008 г.

Catch 22

Дъждът искаше да е сняг. Завиждаше му. Не можеше като него да преобрази дърво, улица или цял град. Успокояваше се, че той пък можеше да ги измие. Само че ако после нямаше слънце за да светнат, всичко изглеждаше омърлушено. Като завалеше и всички тичаха да се скрият. Искаше му се и него да го чакат с такъв трепет децата, допрели нослета до стъклото. Беше му омръзнала гледката на хиляди чадъри. Сякаш го дразнеха, имитирайки гъбите, които единствени му се радваха..

Снегът искаше да е безсмъртен. Беше му жал за снежинките, които се топяха. Милиардите ледени образувания, неповторими, крехки, уникално красиви. Като започваха хората да му зацапват безупречно бялото палто и го разплакваха. Потичаше на кални локви, изпаряваше се и все едно никога не го беше имало..

Горе на Олимп, безсмъртните умираха от скука..

Няма коментари: