..се промъква тихо като голяма мързелива котка, слага пухкави лапи върху сърцето и ума ти и тежко се отпуска, унесена в дрямка, източвайки жизнени сокове с всеки дъх който поема. Цветовете бавно започват да избледняват и да губят отличаващите ги нюанси, докато се слеят в мътносива пелена, която те обвива в лепкава хладина, премрежва погледа ти, превръща тялото ти в оловен къс и душата ти, ефирно лека, се отделя от него, оглежда се и се прозява отегчена до смърт. Умът ти безучастно наблюдава тичането, блъскането, бутането, викането, биенето в гърдите и скимтенето на многопластовите маски около теб с отсъстващото внимание на пътник, който няма нужда да гледа пейзажа зад стъклото, защото е минавал по същия път хиляди пъти и очертанията незаличимо са се впечатали в главата му. Учудващо лесно е да махнеш резетата, да отключиш защитните механизми, да вдигнеш вратата на крепостта; стражите се смаляват и стопяват във въздуха и в цялото ти същество безпрепятствено нахлуват малки, паразитни, нищо-частици, изяждат разума и отговорността, порастват, пръскайки меланхолия по пътя си, превръщат се в огромна безформена маса, която бърза да те изпълни до последния микрон, докато ти едва ли не с благодарност спираш да полагаш усилия да бъдеш, отпускаш се и се превръщаш в.. сянка.
неделя, 20 април 2008 г.
петък, 18 април 2008 г.
Friends will be friends
Наскоро една приятелка ми подари малка декоративна възглавничка, на която пише "You'll always be my friend. You know too much about me". Рядко се виждаме с нея, на хиляди километри сме една от друга и въпреки това всеки път когато се видим се чувстваме уютно, можем дори да си седим и да си мълчим, без това да създава неловкост. Зад гърба си имаме безброй много радостни и болезнени, спокойни и напрегнати, важни и съвсем незначителни, моментни и трайни състояния, които ни свързват. Има хора с които общуваш рядко и това не променя настройката ти към тях, не е нужно често да обменяте мисли за да бъдете приятели. По-важно е самото усещане, че някой някъде държи на теб и те обича такъв какъвто си, без значение колко често се срещате..
сряда, 16 април 2008 г.
До там и обратно
* * * * *
Отгоре облаците приличаха на огромен батут с пухкава и нагърчена повърхност, по който ти се иска да скачаш докато коленете ти започнат да пулсират от напрежението. Замислих се колко от пътниците биха се възползвали от тая идея, ако прозорците бяха по-големи и се отваряха. Херметизацията ли беше истинската причина за непомръдващите се двойни стъкла или те бяха само превантивна мярка срещу масови самоубийства..
* * * * *
Стават ли мнителни хората, ако непознат иска да им подари нещо или са такива само в град, в който момиченце ти "подарява" роза и след 2 минутки идва да ти вземе едно евро за нея?
Разбрах, че най-лесният начин да убедиш някого да вземе нещо е да го оставиш без надзор на лесно достъпно място. Вероятно така човек не се чувства манипулиран, а движен от собствените си решения.
В подобна случка забърках един рекламен син балон, който поносих известно време и после реших да подаря на една девойка, седнала сама на стълбите в парка, за да й прави компания. Момичето твърдо ми отказа. Около 10 минути по-късно оставих балона в кошницата на едно привързано за стълб колело. 15 метра по-надолу се обърнах, за да видя как синият балон стана собственост на едно ръкомахащо момче, част от шумна компания. Какво се е случило с балона след това и колко дълго е продължил живота му не знам, но със сигурност е имало какво да разказва на другите балони в рая..
Разбрах, че най-лесният начин да убедиш някого да вземе нещо е да го оставиш без надзор на лесно достъпно място. Вероятно така човек не се чувства манипулиран, а движен от собствените си решения.
В подобна случка забърках един рекламен син балон, който поносих известно време и после реших да подаря на една девойка, седнала сама на стълбите в парка, за да й прави компания. Момичето твърдо ми отказа. Около 10 минути по-късно оставих балона в кошницата на едно привързано за стълб колело. 15 метра по-надолу се обърнах, за да видя как синият балон стана собственост на едно ръкомахащо момче, част от шумна компания. Какво се е случило с балона след това и колко дълго е продължил живота му не знам, но със сигурност е имало какво да разказва на другите балони в рая..
* * * * *
Varekai е като река от звуци и цветове, която те залива на талази, омагьосва те, оставя те без дъх и те кара като хипнотизиран да следиш подскоци, приплъзвания, обръщания, извивания, стремглави издигания и спускания, залитания, сграбчвания и пускания, шеметни салта, залюлявания, хвърляния и хващания - изобщо всички движения, на които са способни добре тренирани и дисциплинирани човешки тела, облечени в причудливи костюми и съответстващия им грим. 2 часа приказка, която още продължава в ума ми..
* * * * *
Холандците са невероятно възпитани и дружелюбни приятни хора, леко откачени в повечето случаи, което ме кара да се чувствам в свои води сред тях. Живеят по моята собствена философия - "Не ме засяга какво правиш, стига да не ми пречиш". Не излъчват негативност, търпеливо чакат на опашка за връзка банани без кисели физиономии и винаги се извиняват, дори ако само са създали предпоставка за нечие чуждо неудобство. Изглежда, че "Добър ден", "Благодаря" и "Довиждане" са им вродени, независимо дали си купуваш дъвка или просто си попитал нещо. Готови са да ти помогнат, дори ако това означава да се отклонят от пътя си, даже и да ти се усмихнат. Често може да ги чуеш да си пеят, докато сглобяват сергиите за пазара, подават ти връзка лалета или си карат колелата. В компания са шумни като ято врабчета. В едно приветливо кафе, в малко градче на около 2 часа път с влак от Амстердам, всички местни те поздравяват на влизане, въпреки че те виждат за пръв път. Единственото ми лошо впечатление остана от едно пътуване с трамвай, когато хората до вратата не помогнаха на симпатична майка с 2 деца, да си свали количката - или да бъдеш самостоятелен е на почит, или докато не помолиш за помощ, това с какво се бориш си е лично твой проблем..
* * * * *
"Слънчогледите" на Ван Гог не ме впечатлиха както очаквах, за разлика от "Ирисите" и още доста от пейзажите и портретите му, както и един автопортрет, който беше почти като живо присъствие. Доста веселяшкият набор от цветове в по-късните му творби едва ли ще заличи спомена от "Корените на дърветата", пред която буквално ме побиха тръпки. Не съм разбирач и разчитам повече на усещането, което цветното петно оставя у мен, отколкото на възхищението от техника и талант, а тия корени са толкова зловещи, че удрят в земята черепа с цигарата от по-предната зала.
За късмет успях да разгледам и гостуващата експозиция на Millais, дори да изгледам едно филмче, посветено на известната му "Офелия", от което разбрах, че накиснатата в реката Кайли, над която се навежда Ник Кейв "with a rock in his fist", е интерпретация точно на въпросната неутешима самоубийца от картината на Millais. Разбирал си е човека от работата - портретите му са доста въздействащи - като живи са, а-ха и ще проговорят, а есенните му пейзажи ще вземат да ме накарат да харесам тоя тъжен сезон..
За късмет успях да разгледам и гостуващата експозиция на Millais, дори да изгледам едно филмче, посветено на известната му "Офелия", от което разбрах, че накиснатата в реката Кайли, над която се навежда Ник Кейв "with a rock in his fist", е интерпретация точно на въпросната неутешима самоубийца от картината на Millais. Разбирал си е човека от работата - портретите му са доста въздействащи - като живи са, а-ха и ще проговорят, а есенните му пейзажи ще вземат да ме накарат да харесам тоя тъжен сезон..
понеделник, 7 април 2008 г.
Любовта свършва..
..там, където започва сигурността, каза една приятелка. Мъдра е тя, но не спирам да се учудвам как по-чувствителните към живота хора умеят да си създават страдания, които да ги тормозят и как същите тия хора заявяват че ги боли, но биха предпочели болката пред отсъствието на източника й, тоест пред уютното и непроменящото се.
Доколко удобно изкопаното легълце и защитата от влиянието на поне основните от стихиите може да те направи "в мир и хармония със себе си" е нещо, което вероятно зависи от това дали вътрешните ти тонове звучат в хармония по време на процеса на приспособяване и започват да дисхармонизират, когато привикнеш към новото.
Не забравям неоспоримото - всичко тече и се променя, всеки миг ни прави с нещо по-различни от предишния и непрекъснато се налага да се приспособяваме към новото в себе си и света. Вярвам обаче, че към някои неща се нагласяш по-лесно и спестяваш доста енергия, която ако не вложиш някъде започва да те изпълва като нахлуващ в балон въздух и с течение на времето, нараства опасността тази енергия да се самоосвободи - процес, който също като при балона, не може да бъде осъществен без да се наруши целостта на обвивката. В такъв случай, единственият спасителен изход е да развържеш балона - тоест да преработиш енергията си в поток от ентусиазъм, който да насочиш към някоя частица от Големия Пъзел и да я използваш като гребла, които да те придвижат напред. Излишъците от натрупана енергия могат да бъдат разрушително взривоопасни за ума и тялото.
А какво заменя любовта, ако тя наистина свършва, когато се почувстваш сигурен, не знам. Затова отивам да питам мъдрата си приятелка..
Доколко удобно изкопаното легълце и защитата от влиянието на поне основните от стихиите може да те направи "в мир и хармония със себе си" е нещо, което вероятно зависи от това дали вътрешните ти тонове звучат в хармония по време на процеса на приспособяване и започват да дисхармонизират, когато привикнеш към новото.
Не забравям неоспоримото - всичко тече и се променя, всеки миг ни прави с нещо по-различни от предишния и непрекъснато се налага да се приспособяваме към новото в себе си и света. Вярвам обаче, че към някои неща се нагласяш по-лесно и спестяваш доста енергия, която ако не вложиш някъде започва да те изпълва като нахлуващ в балон въздух и с течение на времето, нараства опасността тази енергия да се самоосвободи - процес, който също като при балона, не може да бъде осъществен без да се наруши целостта на обвивката. В такъв случай, единственият спасителен изход е да развържеш балона - тоест да преработиш енергията си в поток от ентусиазъм, който да насочиш към някоя частица от Големия Пъзел и да я използваш като гребла, които да те придвижат напред. Излишъците от натрупана енергия могат да бъдат разрушително взривоопасни за ума и тялото.
А какво заменя любовта, ако тя наистина свършва, когато се почувстваш сигурен, не знам. Затова отивам да питам мъдрата си приятелка..
петък, 4 април 2008 г.
Ния
Къщата губеше керемидите си като старица косите си. Силният вятър събаряше разхлабените и потъмнели от времето керамични плочици и когато някоя от тях паднеше с трясък на двора, котките се разбягваха с ужасено квичене.
Старата къща помнеше и по-добри времена. Преди години, когато мазилката й беше още прясна, а дървенията на прозорците лъщеше от блажната боя, в мансардата живееха художник и малкото му момиченце. Ния спеше в малка, скосена от едната страна стая, в която винаги миришеше на градински цветя от букетите с които момиченцето пълнеше стъклени буркани, а в голямата стая, пълна със стативи, изцапани с боя парцали, тубички застинали в невероятни форми от трескавото изстискване и четки с различни размери, живееше баща й. В ателието му винаги цареше хаос, той не смяташе за нужно да подрежда, а малката се беше отказала, след като веднъж по невнимание изхвърли, както в последствие се оказа, три от най-ценните бои на баща си. Момиченцето не можеше да разбере какво толкова специално има в изкривените и омазани с петна от пръсти, прилични на кучешки изпражнения тубички, но свикна да не пипа нищо в голямата стая и влизаше там само за да занесе на баща си чаша чай и да провери какво ново има на покритите с тензух платна.
Баща й рисуваше основно коне. Големи табуни с развети гриви или малки кончета, току-що изправили се на тънките си крачета, черни арабски кобили с луд пламък в очите или петнисти жребци с изящни задници. Обичаше да казва, че свободните коне са като вятъра - може да те погалят ласкаво като бриз, а може и да минат през теб като буря.
Ния с удоволствие слушаше разказите на баща си за коне непознали ездачи и мечтаеше някой ден да впие пръсти в гривата на някой от тях, да усети парещия му дъх и дълго да му говори за хилядите моменти на трепетно очакване преди срещата им.
Как да се грижи за малката си градинка беше научила от баба си Рената. Старата жена почина внезапно в съня си преди година и половина и двамата с баща й, след като се посъвзеха от удара, решиха че не могат да продължат да живеят на място, пропито с уханието на лавандуловия спирт и подправките на Рената, продадоха къщата, в която Ния беше израснала и се преместиха.
Парите им стигнаха само за двустайната мансарда със светла кухня, но промяната посъживи и двамата, и Ния, като истинска малка Рената, веднага запретна ръкави и започна да запълва кафявото парче земя, което собственикът им даде без пари, с цветята на баба си.
Малката градинка беше като уютно, галещо окото одеалце от цветни парчета. Здравецът се редуваше с латинки и петунии, а петльовият гребен гордо пазеше нежните теменужки. Когато се върнеше от училище, първата работа на Ния беше да провери дали цветята й са добре, после доволна изтичваше нагоре по витата стълба да целуне баща си по изцапания нос.
Един ден, Ния намери градинката си разкопана и разровена сякаш хала беше вилняла. Смачканите цветя унило застилаха земята с килим от листенца, а стъблата им бяха полуизтръгнати. Детето с мъка преглътна сълзите си, седна насред унищожената си гордост с широко отворени очи и се зачуди кой би могъл да й причини това. Съседите нямаха нищо против цветното петно, дори окуражаваха малката градинарка, сигурно беше някой лош непознат заключи тя и се замисли след колко време щеше да има отново градинката си.
В следващия момент, по каменната пътечка, която свързваше улицата и вътрешния двор влетя малък черен кон, а под копитата му или изхвърчаха искри, или на Ния й се привиждаше. Той обиколи детето няколко пъти, като изцвилваше и ноздрите му потрепваха, а момиченцето, което за пръв път виждаше жив кон, зяпна от изумление и възхитено загледа малкия разбойник без да помръдва.
Конят спря на около половин метър от нея и внимателно я погледна, после вдигна предния си ляв крак, постоя така няколко секунди и изчезна както се беше появил - като мълния.
От къде се беше взел коня Ния не знаеше, след няколко дни се чу че през града минава цигански катун, техен ли беше никой не разбра, а и черният дявол не се появи отново.
Момиченцето се захвана с опустошената си градинка, а споменът за впереното в нея, лъскаво като голямо мънисто око, никога не я напусна. Сега като погледнеше картините на баща си, те сякаш оживяваха; конете се движеха, говореха й; тя прекарваше повече време в стаята на баща си, отколкото при цветята.
След време, самата тя започна да рисува, премести се в голяма къща в подножието на хълма, имаше добре поддържана градина която обожаваше, но не спираше да мечтае да я види разорана от копита на сутринта..
Старата къща помнеше и по-добри времена. Преди години, когато мазилката й беше още прясна, а дървенията на прозорците лъщеше от блажната боя, в мансардата живееха художник и малкото му момиченце. Ния спеше в малка, скосена от едната страна стая, в която винаги миришеше на градински цветя от букетите с които момиченцето пълнеше стъклени буркани, а в голямата стая, пълна със стативи, изцапани с боя парцали, тубички застинали в невероятни форми от трескавото изстискване и четки с различни размери, живееше баща й. В ателието му винаги цареше хаос, той не смяташе за нужно да подрежда, а малката се беше отказала, след като веднъж по невнимание изхвърли, както в последствие се оказа, три от най-ценните бои на баща си. Момиченцето не можеше да разбере какво толкова специално има в изкривените и омазани с петна от пръсти, прилични на кучешки изпражнения тубички, но свикна да не пипа нищо в голямата стая и влизаше там само за да занесе на баща си чаша чай и да провери какво ново има на покритите с тензух платна.
Баща й рисуваше основно коне. Големи табуни с развети гриви или малки кончета, току-що изправили се на тънките си крачета, черни арабски кобили с луд пламък в очите или петнисти жребци с изящни задници. Обичаше да казва, че свободните коне са като вятъра - може да те погалят ласкаво като бриз, а може и да минат през теб като буря.
Ния с удоволствие слушаше разказите на баща си за коне непознали ездачи и мечтаеше някой ден да впие пръсти в гривата на някой от тях, да усети парещия му дъх и дълго да му говори за хилядите моменти на трепетно очакване преди срещата им.
Как да се грижи за малката си градинка беше научила от баба си Рената. Старата жена почина внезапно в съня си преди година и половина и двамата с баща й, след като се посъвзеха от удара, решиха че не могат да продължат да живеят на място, пропито с уханието на лавандуловия спирт и подправките на Рената, продадоха къщата, в която Ния беше израснала и се преместиха.
Парите им стигнаха само за двустайната мансарда със светла кухня, но промяната посъживи и двамата, и Ния, като истинска малка Рената, веднага запретна ръкави и започна да запълва кафявото парче земя, което собственикът им даде без пари, с цветята на баба си.
Малката градинка беше като уютно, галещо окото одеалце от цветни парчета. Здравецът се редуваше с латинки и петунии, а петльовият гребен гордо пазеше нежните теменужки. Когато се върнеше от училище, първата работа на Ния беше да провери дали цветята й са добре, после доволна изтичваше нагоре по витата стълба да целуне баща си по изцапания нос.
Един ден, Ния намери градинката си разкопана и разровена сякаш хала беше вилняла. Смачканите цветя унило застилаха земята с килим от листенца, а стъблата им бяха полуизтръгнати. Детето с мъка преглътна сълзите си, седна насред унищожената си гордост с широко отворени очи и се зачуди кой би могъл да й причини това. Съседите нямаха нищо против цветното петно, дори окуражаваха малката градинарка, сигурно беше някой лош непознат заключи тя и се замисли след колко време щеше да има отново градинката си.
В следващия момент, по каменната пътечка, която свързваше улицата и вътрешния двор влетя малък черен кон, а под копитата му или изхвърчаха искри, или на Ния й се привиждаше. Той обиколи детето няколко пъти, като изцвилваше и ноздрите му потрепваха, а момиченцето, което за пръв път виждаше жив кон, зяпна от изумление и възхитено загледа малкия разбойник без да помръдва.
Конят спря на около половин метър от нея и внимателно я погледна, после вдигна предния си ляв крак, постоя така няколко секунди и изчезна както се беше появил - като мълния.
От къде се беше взел коня Ния не знаеше, след няколко дни се чу че през града минава цигански катун, техен ли беше никой не разбра, а и черният дявол не се появи отново.
Момиченцето се захвана с опустошената си градинка, а споменът за впереното в нея, лъскаво като голямо мънисто око, никога не я напусна. Сега като погледнеше картините на баща си, те сякаш оживяваха; конете се движеха, говореха й; тя прекарваше повече време в стаята на баща си, отколкото при цветята.
След време, самата тя започна да рисува, премести се в голяма къща в подножието на хълма, имаше добре поддържана градина която обожаваше, но не спираше да мечтае да я види разорана от копита на сутринта..
четвъртък, 3 април 2008 г.
Състрадание
"Не знам как да ти помогна! НЕ ЗНАМ КАК ДА ТИ ПОМОГНА!", повтаряше той и от натиска на ръцете му ушите започваха да го болят, а пръстите му се извиваха като крака на лешояд. Сърцето му биеше учестено с почти глух звук и той дори не забеляза голямата капка пот, която тежко тупна от носа му върху издадената долна устна, която се беше сгърчила от усилието. Напрегнат до краен предел, зад цепките на очите му вече започваха да танцуват червени кръгове, а набръчканият му нос още малко щеше да се сгъне сам в себе си като далекоглед, който прибираш обратно след употреба.
Първоначално гледката го парализира. Току-що беше приключил с любимото си занимание; преместването на дрехите от единия край на стаята в другия беше ритуал, който изпълняваше поне по 3-4 пъти на ден. Хващаше с 2 пръста ризата, вдигаше я срещу прозореца и съсредоточено наблюдаваше как обичайния пейзаж навън се оцветява в синкаво, зеленикаво или се разграфява на квадрати. Мечтаеше да нареже ризите си и да облепи очилата си с тях, така щеше да може постоянно да вижда света през зелена, синя или квадратна пелена. Така и не събра кураж обаче. Можеше да помоли за помощ момичето, което идваше да му чисти, но се страхуваше че тя щеше да ги изцапа.
Сгъването му отнемаше поне 3 пъти повече, отколкото гледането през тях и той го намираше за досадно, но го приемаше като нещо неизбежно. Харесваше му единствено да закопчава и разкопчава копчетата. Какъв тънък процеп и как елегантно хлътва в него копчето! Ами освобождаването на копчето от илика! Тънките му пръсти се справяха и с двете със заучени движения. Беше го повтарял толкова много пъти, че можеше да го направи и със затворени очи, но сгъването го тормозеше. Искаше да уважи ръбовете, а те все му се изплъзваха и той все започваше отначало - прегъваше плата, поглеждаше с надежда, побутваше с пръсти, дръпваше горния край, приглаждаше с ръка и после отново, и отново. Най-накрая вдигаше внимателно купчината и със сериозността на часовой, който сменя предишния, ги отнасяше в диагоналния ъгъл на стаята. Там отпускаше колене и след традиционното пукане приклякаше и оставяше товара си на земята.
Точно това беше направил току-що, когато я видя да се бори безпомощна; колкото повече се бореше, толкова повече утежняваше положението си, примката се затягаше и движенията й ставаха все по-нарядко. Той замръзна от ужас и безсилие и после затисна ушите си с ръце и започна да крещи.
Когато омаломощен пусна главата си и се осмели да отвори едното си око, мухата беше спряла да се бори, а паяжината около нея беше малко раздърпана, но по трептенията, които се усилваха, той разбра че собственикът пристига за да я поправи..
Първоначално гледката го парализира. Току-що беше приключил с любимото си занимание; преместването на дрехите от единия край на стаята в другия беше ритуал, който изпълняваше поне по 3-4 пъти на ден. Хващаше с 2 пръста ризата, вдигаше я срещу прозореца и съсредоточено наблюдаваше как обичайния пейзаж навън се оцветява в синкаво, зеленикаво или се разграфява на квадрати. Мечтаеше да нареже ризите си и да облепи очилата си с тях, така щеше да може постоянно да вижда света през зелена, синя или квадратна пелена. Така и не събра кураж обаче. Можеше да помоли за помощ момичето, което идваше да му чисти, но се страхуваше че тя щеше да ги изцапа.
Сгъването му отнемаше поне 3 пъти повече, отколкото гледането през тях и той го намираше за досадно, но го приемаше като нещо неизбежно. Харесваше му единствено да закопчава и разкопчава копчетата. Какъв тънък процеп и как елегантно хлътва в него копчето! Ами освобождаването на копчето от илика! Тънките му пръсти се справяха и с двете със заучени движения. Беше го повтарял толкова много пъти, че можеше да го направи и със затворени очи, но сгъването го тормозеше. Искаше да уважи ръбовете, а те все му се изплъзваха и той все започваше отначало - прегъваше плата, поглеждаше с надежда, побутваше с пръсти, дръпваше горния край, приглаждаше с ръка и после отново, и отново. Най-накрая вдигаше внимателно купчината и със сериозността на часовой, който сменя предишния, ги отнасяше в диагоналния ъгъл на стаята. Там отпускаше колене и след традиционното пукане приклякаше и оставяше товара си на земята.
Точно това беше направил току-що, когато я видя да се бори безпомощна; колкото повече се бореше, толкова повече утежняваше положението си, примката се затягаше и движенията й ставаха все по-нарядко. Той замръзна от ужас и безсилие и после затисна ушите си с ръце и започна да крещи.
сряда, 2 април 2008 г.
Мравките..
.. са единствените животни, които не спят. Как да не им завидиш? Ако за всеки път, когато заспивах с неудоволствие ми даваха по едно камъче, сигурно вече щях да съм натрупала материал за реплика на Китайската стена. Не че не обичам онзи момент с унасянето, когато половината ти мозък вече е казал здрасти на Морфей, а другата ти половина бърза да го догони, но като си помисля колко неща мога да видя, чуя или разбера през въпросните няколко часа, дори откачените филми, които подсъзнанието ми прожектира през нощта не могат да направят процеса по-привлекателен. Може би, ако можех да чета насън или да разглеждам света, нямаше да го считам за загубено време..
Абонамент за:
Публикации (Atom)