Не правете това вкъщи

  Стамат Стаматов Карагеоргиев реши да убие жена си. Не защото систематично го пошляпваше със закачалка или точилката, с това беше свикнал. И не защото не беше хубавица и тежеше 125 кила, съвсем не, когато се ожениха килограмите й бяха 118, така че той беше наясно с какво се захваща, поне визуално. Пък и какво толкова, имаше мъже без никакви жени, той поне правеше секс два пъти в месеца, понякога дори и три, ако я хванеше палавото настроение. Секс не беше точната дума, защото от брачното ложе се чуваше предимно: “застани така, направи това, по-бързо, по-бавно, не така, сега пак предишното” и командите й в повечето случаи го объркваха и разсейваха, а всяко невнимание и неизпълнение водеше до звучен шамар или ущипване, от които малкият Стамат безсърдечно тръгваше да клюмва и се налагаше батко му спешно да извиква в ума си балконите на цялата гилдия кръшни чалгаджийки, за да бетонира непослушника. Беше му добре известно, че невъзможността да изпълни съпружеските си задължения неминуемо влачи след себе си средни, а нерядко и тежки телесни повреди. Все пак Стамат беше водопроводчик и нямаше как да коленичи и оперира с муфи и тръби по хорските къщи, ако очите му бяха полузатворени, а горните и долните крайници – отекли.

   С Розалия Цекова, по баща Анастасиева, бяха женени от 7 години, 3 месеца и  18 дни. Стамат си водеше статистика като затворник в Шоушенк. Всеки ден от брака им беше неизличимо впечатан в дългосрочната му памет и беше достоен да запълни поне половината вечерни новини на bTV. Ако някой предприемчив българин речеше да сложи скрити камери в панелката им и да излъчва записите, продуцентите на Биг, Вип и всеки друг трибуквен Брадър щяха да умрат от глад.

   Стамат прекръсти Розалия на Недоволия още през първата брачна нощ. Поради пуританското си възпитание, а вероятно и от страх да не стресне потенциалния жених с някоя реакция, тя не му беше дала даже да опипа гърдите й преди сватбата. Той самият не беше пръв хубавец и жените изобщо не го забелязваха, но ако тя му беше дала да си легнат преди светото венчание и той беше преминал през това изтощително преживяване с емоционална тежест, от която на Жан Клод щяха да му омекнат капачките, а Деми Мур завинаги щеше да се откаже да става тюлен, та ако го беше изпитал преди да каже “да”, със сигурност щеше да казва “не”, до края на живота си.

   Думата “не”, обаче, се превърна в непозволим лукс за речника му, още в момента, когато младоженците се оттеглиха за първото си общо сексуално изживяване. Стамат не само нямаше право на глас, оказа се че всеки израз на съществуването му е “прекален”. Той беше прекалено бърз, прекалено бавен, прекалено твърд, прекалено мек, прекалено груб, прекалено нежен; каквото и както и да го направеше, все не можеше да угоди на благоверната си. Тя пъшкаше, но никога от задоволство, той се стараеше, но очевидно никога достатъчно. Накрая Стамат се хвана, че иска жена му да е трол, та утрото да я вкамени и да го отърве от мъките му. Отчаяната му молба беше наполовина чута. Тя все пак беше човек и имаше умора. Малко преди изгрев, тя изсумтя презрително за пореден път, обърна му гръб и след 30 секунди вече спеше невинния сън на праведните и стабилно похъркваше. Той се въртя още 2-3 часа в безуспешни опити да преодолее обзелото го чувство на мишка хваната в капан; представяше си всичко, което го чака покрай бъдещото му съжителство с Медуза Горгона, най-сетне мозъкът му милостиво се изключи и той потъна в неспокойния сън на осъден, който утре ще изкачи последните си стъпала към ешафода.

   Оказа се, че дори въображението на Стамат е прекалено.. бедно. Заредиха се дни, изпълнени с укори, удари, синини, недоволство, цупене, крясъци и счупени чинии. Работата й на гише в НОИ явно не й предоставяше достатъчно възможности за освобождаване на стреса и бедните душИ, които се налагаше да ползват услугите й очевидно не страдаха достатъчно. В 18ч. тя се прибираше разлютена като оса и той беше единственият наоколо, който да го отнесе. Деца нямаха, Розалия твърдеше, че това ще се отрази пагубно на фигурата й.

   Ако валеше – вината беше негова, ако не беше толкова тъп, щяха да живеят в страна с по-благоприятен климат; ако някой си беше позволил да я настъпи в трамвая – пак той, можеше да ходи на работа с такси, ако мъжът й изкарваше достатъчно пари; ако главата я болеше – пак Стамат беше виновен, защото само тя мислеше за бъдещето.

   Той стоеше, седеше, лежеше, ядеше и преглъщаше. Дни, седмици, месеци, години наред преглъщаше ежедневното унижение вкъщи и пред хората, ако не дай Боже, се наложеше да отидат някъде заедно.

   Търпението му се изчерпа, когато една вечер по време на поредния си необясним яростен пристъп, Розалия уж случайно заля с червено вино любимия му класьор с марки. Старателно събирани от 5ти клас, те бяха единствената му страст. Всичкото натрупано напрежение излиташе през комина, когато сядаше да ги разглежда, почиства и подрежда. След като видя как очертанията на “Кралица Елизабет”, тежкотоварен танкер, юбилейна серия от 95та, изчезват в червена мъгла, чашата му най-сетне преля и той реши да се отърве от жена си в собствения им дом – там където беше преживял най-тежките години от живота си. Оставаше само да измисли как.

   Стамат може и да беше прекалено всякакъв, но не беше прекалено глупав. Знаеше, че трябва да го маскира като нещастен случай, а и никак не му се щеше само да я осакати, та да се наложи после да се грижи за нея като в оня смахнат филм по Стивън Кинг. Тя, между другото, доста приличаше на главната героиня, макар че оная изтрещяла медицинска сестра беше като манекенка в сравнение с Рози. Не му трябваха половинчати мерки, които само да превърнат затвора му в изолатор, беше наложително да действа умно и решително.

   Първата му мисъл бе да я отрови. Отхвърли я бързо – това оставяше следи, а следите бяха улики. Освен това, тя готвеше толкова отровни манджи, че вероятно и двамата бяха имунизирани към доста от вредните субстанции.

   После реши да я напие, да й напълни ваната и да я удави. Само че, как делфин да потопи кит, макар и замаян? Той тежеше малко повече от половината й килограми, а и Розалия едва се побираше във ваната и по злощастния закон на Архимед вътре не оставаше достатъчно вода, в която да натисне главата й, дори и да имаше силата.

   Не можеше и да я запали. Апартаментът беше единствената му собственост. Вече наполовина неин по закон, но все пак си беше негов. Иначе отдавна да беше избягал. Къде, не знаеше, но свободата да диша без тя да е в радиус от 20 км. щеше да осмисли всички неудобства. Обаче, да остави панелката на тая тиранка изобщо не му влизаше в сметките.

   Въпреки натрупаните гняв и напрежение, той не искаше тя да страда, а да си замине бързо и безболезнено. Стамат си беше добра и кротка душа, макар и изтерзана и мислите за убийство не му бяха присъщи, но като всяко човешко същество и той имаше права, а милата му съпруга го лишаваше от тях. Ако това беше единственият начин да си ги получи обратно, той беше готов. Знаеше, че не трябва да прави това, още по-малко вкъщи, но пари за професионалисти нямаше. Освен това, тя първа започна. Той не беше Майкъл Дъглас, куче и котка нямаха,  тялото на Катлийн Търнър тя можеше само да го сънува, но това си беше война. А    в любовта и войната, както знаете..

   Затова той се спря на токов удар. Няколко секунди щяха да изпържат мозъка й, а и винаги можеше да се припише на нещастен случай. Само че, Стамат беше водопроводчик, не електротехник. Можеше да смени крушка или повреден предпазител и толкова. Започна да проверява в интернет (не от домашния компютър, разбира се, беше гледал криминални филми) и да префасонира кабелите на домашните електроуреди. Все пак или той не четеше както трябва, или Господ освен лудите и пияните пазеше и истеричките, но Рози си оставаше жива и здрава, а нервите на мъжа й изтъняваха по-прогресивно и от кабелите. Наложи се да ходят непрани и негладени – пералнята и ютията първи отказаха да работят. Печката издържа още седмица, после се предаде и тя и Карагеоргиеви минаха на сандвичи, докато хладилникът също не сдаде багажа. Пари за нови нямаха, а Стамат така усърдно беше бъркал в машинарийките, че всички техници които викаха, вдигаха ръце и ги пращаха в магазина. Така нещастният неосъществен убиец се оказа едновременно с непоносима жена и с къща, пълна с неработещи уреди. Нещо в кротката му душа превъртя и за пръв път в живота си той намери сили да се опълчи на разярената си жена, каза й или да се вчовечва, или да върви на майната си, а тя от своя страна за пръв път зяпна, млъкна и го погледна с уважение.

   От тази вечер, в панелката зацари небивало спокойствие. Рози получи каквото явно винаги беше търсила – здрава мъжка ръка, а Стамат – кротка като сърничка съпруга. Взе пари назаем, смени злополучните уреди, прати жена си на курс по готварство и фитнес, стегна й здраво юздите и отвори нова глава от живота си.

   Оказа се, че убийство все пак беше извършено – Стамат Стаматов Карагеоргиев, такъв какъвто светът го познаваше умря, да живее новият Стамат!

* * *

"Light thinks it travels faster than anything but it is wrong. No matter how fast light travels, it finds the darkness has always got there first, and is waiting for it."

Terry Pratchett

Маските срещу нас самите

Всеки ден се изкушаваме да сме някой друг, за да се почувстваме по-уверени в себе си, за да накараме другите да ни харесат. Налагаме си ограничения в общуването с останалите, за да се впишем в компанията им, за да не ги нараним, защото ги обичаме или уважаваме, или и двете. Заблуждаваме самите себе си, за да оправдаем думите или постъпките си, защото ако ние не се харесваме, как ще ни хареса отсрещния? Правим го до момента, в който някой успее да ни отвори очите и да ни покаже какви сме всъщност - уязвими същества, търсещи внимание, любов, признание, уважение, място в сърцето на някой друг. Силни сме в слабостите си, но искаме и невъзможното и настояваме да го получим, често без да подбираме средствата, стъпваме върху обиди, болка и агресия, за да постигнем своето, онова, което си мислим че ни допълва. Трудно е да си мил, когато си наранен или ядосан, още по-трудно е да изтриеш спомена за обида, казана в момент на умопомрачение. Някой беше казал, че пияният и ядосаният човек са най-искрени, защото им е трудно да носят обичайните си маски. Какво сдържаме сдържайки себе си? Защо миг на загуба на самоконтрол може да изтрие седмици усилия за постигането му? Защото човекът все още е подвластен повече на чувствата, отколкото на разума. Може да забрави думи и събития, дати и лица, но никога няма да забрави как са го накарали да се чувства. Сърцето му ще пази и доброто и лошото, и рая и ада, и когато галещото слънце се превърне в нетърпима жега, ще избяга като изплашено животно, ще се скрие и ще ближе раните си, докато зараснат дотолкова, че да може да живее с тях. 

Обичайте се и не се наранявайте. Усещайте човека до себе си и извиквайте най-доброто у него, защото най-лошото му ще ви изплаши, не позволявайте мухите да се превръщат в слонове, не чакайте постепенно да се натрупа цунами и да помете отношенията ви.

Приятно маскиране.

 https://www.youtube.com/watch?v=49XBmLTwWsQ

* * *

„Повечето неприятности по света са породени от езикови грешки и най-обикновени недоразумения. Никога не приемай думите за чиста монета. Навлезеш ли в зоната на любовта, езикът, какъвто го познаваш, става отживелица. Каквото не може да се изрази с думи, може да се разбере с мълчание.“

                Елиф Шафак

Няма нищо невъзможно

или

 Как да си направим позитив от три негатива

(наръчник на колебливия оптимист)

“Nooothiiing’s impoooossible”, виеше Косьо, докато Дейв Геън по-скоро мрачно обявяваше, отколкото изпяваше фразата. Теди го погледна, вдигна вежди в най-новата си версия на “кАжи честно!”, прозя се и каза: “.. освен да си обуеш гащите през главата”. Косьо я удостои с изсумтяване в стил “Таа па таа” и продължи да мъчи песента.

В ъгъла спореха кой от българските футболни отбори е най-зле и дали ако Моци вкара два гола на Реал у тях, ще му вдигнат паметник в Разград.

Схрусках още половин грам мазнини с вкус на картоф и се замислих как “няма”, “нищо” и “невъзможно” употребени по отделно обикновено те сдухват, но слепени заедно ти слагат пластмасови розови очила и ти се подхилкват в лицето колко смешно изглеждаш с тях. Братчето на Ваня изглеждаше по подобен начин като си беше сложило сутиена на кака си на очите и се правеше на извънземно.

От долната тераса се чу зов на грижовна квачка: “Нинаа! Лилии!”. Ако имах три кучета, щях да им наслагам тия странни имена и да си колекционирам физиономиите на хората в парка като започна да ги викам: “Нямаа! Нищоо! Невъзможноо!”. Дали и други щяха да викат с мен?

- Косьо, зарАзен ли е оптимизмът според теб? – попитах пишман-певеца, а той ме изгледа все едно съм го питал дали е спрял да пикае в мивката, но все пак отчете някаква мисловна дейност и накрая каза:

- Ммм, ‘ба ли го.- Косьовият вариант на “не знам”, очевидно.

- Зависи колко си тъп, бате. – обади се Кичарата.

- Що пък тъп? – тва  е Теди. Тя е непоправима романтичка, обаче обикновено го крие под маската на “и за т’ва също не ми пука особено”.

- Щото само тъпите вярват в хепиенд. Хората са го казали – ако една история има щастлив край, значи още не е свършила.

- Черногледството по-добре ли те кара да се чувстваш? – разтърси къдрава глава Теди.

Кичарата се почеса зад ухото, изгледа ни и тримата подред и каза:

- Много ясно, че не. Ама какво? Да вярвам във феи ли? Идват и оправят каши. Или ангели-пазители? Ниищо лошо не може да ми се случи.

С иронията му можех да си напълня вече празната чаша.

- Ако имаше такива, брат ми още щеше да може да ходи. – продължи той.

Братът на Кичарата беше запален байкър и с групата му не пропускаха почивни дни. Веднъж се опитал да помогне на турист, който си заклещил крака при падане. В тоя момент, отгоре се откъртило голямо парче и го треснало по гръбнака както се бил навел. Колелото му отдавна събира прах в мазето.

- Но брат ти е жив. – намеси се Радо. – Освен това не познавам някой, който може да го бие на шах.

- Прав си, жив е. Радвам се на всяка загубена партия. – замислено каза Кичарата и се обърна към прозореца.

- На някой да му се пуши? – чу се от корнера.

Всички се размърдахме.

Сбутахме се на балкона. Защракаха запалки. Лакътят на Косьо ме ръгаше в ребрата, но си замълчах. Като семейство сме все пак, ако започнат да ни дразнят дребните неудобства ще се изпокараме и ще се пръснем като пилци. Като семейството на възрастния инженер от моя блок. Важна клечка на времето. С двама сина и четири внука. Скарали се за нещо и синовете му се заклели в собствените си деца, че няма да си проговорят до края на живота. На него също. Човекът живееше сам, не общуваше и с нас. Така и умря – сам. А разбрахме че е умрял, когато във входа замириса нетърпимо. Сладка, задушлива миризма на разлагаща се органична материя. По средата на лятото, в най-голямата жега. Изесоха тялото, запечатаха апартамента, известно време виждах как съседите си шушукат със сериозни физиономии, сега няколко месеца по-късно, все още продължавам да си задържам дъха докато се кача и отключа.

След погребението, на което отиде половината вход, се разбра, че синовете му плакали като малки деца, прегърнали се и се сдобрили. Пост мортем. Явно случката така им е бръкнала в мозъка, че парчетата лед в сърцата им са се разтопили. Само че, защо ролята на Герда трябваше да изиграе тъжната самотна смърт на родител..

Пушехме в мълчание, само Косьо си подсвиркваше нещо. Свечеряваше се. На долния етаж потракваха чинии. Явно Нина и Лили послушно се бяха прибрали за вечеря.

- Небето има цвят на захарен памук. – отбеляза Косьо между две подсвирквания. Понякога и той успява да намери точните думи.

- На мен пък ми прилича на плодово мляко. – обади се Радо.

- Абе, к’во стана с Митко и Галя? – попита Теди и загаси фаса.

- Преди пет минути звъннаха. – каза Соня. – Спрели ги катаджии. После ще минат през супера за провизии и идват.

- Двайсе лева назад, бате. – поклати глава Косьо. – По-малко за пиене.

Шофьорите в групата закимаха с разбиране.

Влязохме вътре. Сипах си малко ром и допълних с кола.

- Не мога да повярвам, че лятото свърши. Пак ми се ходи на море – каза Теди и тръгна към лаптопа да смени Кайли, която конкурираше дългите гласни на Косьо с “Кънфааайд ииин миии”.

- На мен пък вече ми се кара сноуборд. – ухили се Радо. – Всяко нещо с времето си.

- Да бе, да! Дръжте си скапания сняг. Аз си искам морето!

- Ти веднъж се качи на борд, после няма да можем да те свалим от него, като те знам к’ва си зарибявка. – усмихна й се широко Радо.

- Може и да го направя. – върна му усмивката тя, а от тонколоните отново се чу Дейв, който този път обясняваше, че намира себе си само ако се загуби в някой друг.

- Косе, тая песен си почивка, бате. – казах му сериозно. – Любима й е. Ако завиеш пак, ще те халоса с нещо тежко.

Всички се разхилиха.

- Тука си прав.- измърмори Теди и се наведе над айфона.

Асансьорът издрънча, после се чу сигналното почукване – три пъти по две къси: та та, та та, та та.

- Ето гии! – скочи Сончето към вратата. С Галя бяха като дупе и гащи от детската градина.

След отваряне, затваряне, шумолене, тропане и оживено женско кудкудякане в хола нахълта Митака с Галя и Соня по петите си. Най-позитивния човек, когото познавам. Не съм го виждал намръщен и само като ти каже “здрастиии” с оная неговата интонация и си закачаш двата края на устата на ушите.

- Обедня, а Митак? – подхвърли Косьо.

- Лелеее, няма да повярвате! – грейна Митака. – Спират ни за превишена, щото пак се бях заблял нещо и не само че не ни глобиха, ами катаджията ни почерпи с бонбони, щото му се бил родил син.

Всички зяпнахме. После почнаха да се чуват: “Е не!”, “Да бее!”, “Ебаваш се!”, “Ти сериозно ли?!”, “Лъжеш, Митак!”.

- Вярно е. – каза Галя. – Щях да си глътна дъвката като извади Сезони-те.

- Мдаа. – каза тихо Кичарата, току до ухото ми. – Невъзможните неща намаляха с още едно. Откачена работа..

 

Ваканция в Спарта

Като малък, много обичах филмите от две или три части, защото баба ми като прочетеше на края на филма “Следва продължение” и не я свърташе, докато не изгледа и последната смърт или сватба на екрана. Понякога излъчваха сериите в поредни дни, тогава болестта на баба минаваше бързо, а моето щастие траеше кратко, но когато филмът беше от три части и ги даваха само в неделя, в живота ми настъпваше неочаквана двуседмична ваканция.

   За да ме разберете правилно, най-напред трябва да обясня, че семейството ми е съставено предимно от дипломати. Дядо ми, чичо ми, майка ми и баща ми, а вече и по-големият ми брат, който завърши МИО преди четири години – всички те имат повече прекарани дни в чужбина, отколкото в собствената си страна. Брат ми, защото и като по-малък го взимаха със себе си. Правото на първородния, предполагам. Мен ме отгледа майката на баща ми. Чужбина виждах само през ваканциите.

   Знам какво ще кажете – баси якото, без надзор, подаръци, глезене.. Да, ама не. Баба ми, ми прилагаше най-спартанското възпитание, което жив човек може да си представи.

   Сутрин ме вдигаше два часа преди началото на първия учебен час, макар че пътят до входната врата на 135-то беше 11 минути с мноого бавна крачка. През ваканциите “милостиво” ме будеше чак в 8. След като си измиех очите и зъбите, следваха задължителните 30 минути гимнастика, подбрани специално от нея, под съпровода на класическа музика, най-често Моцарт и Верди – единият защото раздвижвал кръвта, а другият, защото стимулирал мисленето. Закърмена от учителка по музика и възпитавана от учител по физическо, баба имаше неизчерпаем запас от плочи и спортен дух. Обложката на плочата с образа на композитора се поставяше на видно място, после баба ми тържествено обявяваше музикалните произведения предвидени за днес и аз започвах. Упражнения с гирички, клекове, коремни, напади, лицеви – вярвайте ми, тя изобщо не се шегуваше. Нямаше как да изклинча, защото тя никога не напускаше поста си. И не само това. Отсечено даваше команди и ме подканяше да не се мотам. Бях толкова добре трениран за възрастта си, че и руски атлет можеше да ми завиди. После имах 10 минути за къпане и обличане. Всяка минутка отгоре се  наказваше по стройно изградена точкова система. Събирането на максимума от 10 точки означаваше лишаване от единствената порция сладолед за седмицата. Това, естествено, ме ужасяваше най-много, защото сладкото под всяка друга форма беше строго забранено. Мазното – също. Виж млякото, сиренето и яйцата присъстваха в мвнюто всеки ден. Месото – на всяко нечетно число. Сряда и петък ядяхме риба, никога месни и млечни заедно. По-малките наказания включваха допълнителни задачи по математика, изразително четене на глас на произведения на руски и английски класици или лишаване от музика. Не бабината, разбира се, моята си. Нямах право да гледам телевизия до 8 без 10, а след това само ако си бях отметнал всички задължения от дневния график, който ме чакаше на кухненската маса още преди баба да сервира закуската. В противен случай се занимавах в стаята си.

   Не помня да съм имал слаба оценка. С баба минавахме учебния материал от предстоящата година още през лятото. Четях толкова странична литература, която тя лично подбираше от градската библиотека, че можех да се явявам на олимпиади не само от собствената си възрастова категория. И го правех с успех. Не съм бил дете-чудо, това беше резултат от здравата дисциплина на баба и умелата й организация на времето ми. Сама избра учителките по немски и английски, които идваха вкъщи по три пъти в седмицата, плащаше им от собствените си пари и често ме караше да й чета домашните си, макар че единствения чужд език, който разбираше, беше руския. През ден ме водеше на плуване, без значение дали тротоарите бяха заледени или печеше силно слънце. Не съм я чувал да се оплаква, нито съм я виждал да плаче. Баба ми показваше емоции само пред малкия екран.

   Телевизията беше единствената й слабост. Когато не беше заета с мен, я поглъщаше на големи порции и имаше всички признаци на пристрастеност – червени очи, треперещи ръце и нетърпение, граничещо с избухливост, когато нещо й попречеше да си получи дажбата – телефонът или някоя неразумна съседка, отбила се за чаша захар или бакпулвер.

   С многосерийните сапунки баба беше свикнала. Знаеше, че ще се точат с месеци и беше претръпнала. Дву- и трисерийните филми обаче, я подлудяваха. Все се заричаше да не гледа такива и никога не устояваше на изкушението. Надписът “Следва продължение” така й бъркаше в здравето, че грижливо подредените й дни се превръщаха в нетърпелив хаос – манджите загаряха, прането се втвърдяваше забравено на простора, а аз ликувах, свободен като птичка. В дните на трескаво очакване на неделните вечери, баба ходеше като сомнамбул, забравяше да ми пуска Моцарт и веднъж дори не забеляза, че си сипах втора порция сладолед.

   Веднъж обаче, токът спря точно 5 минути преди началото на третата, последна серия. Баба бръкна в джоба си, извади кибрит и драсна клечка. Отиде до прозореца, установи че целият квартал е потънал в мрак и тежко въздъхна. Аз застинах в очакване на бурята, но тя драсна втора клечка, запали свещ и седна кротко на стола с длани на коленете. Въздъхна отново, а въздишката й, събрала цялата горест на света, накара пламъка на свещта да затанцува. После баба вдигна поглед към мен и лъчезарно ми се усмихна.

- Най-накрая сама ще си измисля продължението. – каза тя и засия още повече. – Уморих се да чакам техните версии. Хайде, дай Не се сърди човече-то да потъркаляме зарчетата. И без това няма какво друго да правим в тая тъмница.

Късмет

Петър спечели от лотарията. Не мижавите един-два милиона лева, плюс бонус показване по телевизията и снимка с голото теме на Захари Бахаров, а тлъстите 13 милиона паунда от Британската национална лотария. “Това го има само по филмите.”, беше първото, което мина през ума му, когато в обедната почивка на обекта, върху мазното копие на Дейли Мирър от миналата седмица, отвори днешния вестник на страницата с числата от последното теглене и по-скоро като да си отбие номера, отколкото с надеждата, с която ги проверяваше в началото, ги прегледа. Нямаше грешка. Неговите шест числа. Знаеше ги наизуст, играеше с тях, още откакто беше пъпчив тийнеджър в Дупница. Всичките бяха под 31, защото бяха рождени дати – неговата, на училищната му любов Вики, на майка му, на двете му сестри и на ротвайлера му, който отдавна не беше между живите.

   Погледна пак. Числата си стояха в карето, плътно напечатани с черно мастило. Не се бяха променили, явно наистина беше ударил кьоравото тоя път. Петър преглътна почти несдъвкано парчето сандвич, което беше отхапал докато разлистваше вестника и се изправи. Седна почти веднага, коленете му трепереха. Огледа се. Българи, поляци и няколкото румънци движеха челюстите си почти в ритъм и с пълни усти обсъждаха положението в Украйна, тъпите си преки началници и досадните си жени на смесица от четири езика. Ръката му несъзнателно попипа горния вътрешен ляв джоб – портфейлът си беше там; билетът му за лотарията, уютно сгушен между сметката за тока и няколко касови бележки – също.

   Прилежно сгъна вестника и отново го напъха в задния джоб на работните си панталони. Бавно задъвка остатъка от сандвича и се замисли. Сега всичко щеше да се промени.

   Същата вечер, докато седеше на затворения капак на тоалетната чиния и се взираше в лотарийния си билет (в тристайната квартира, която наемаха с още шест човека, това беше единственото място, където можеш да се усамотиш), телефонът му звънна. Петър излезе от унеса си чак на четвъртото позвъняване и с неохота бръкна в джоба си. Беше по-малката му сестра Илияна. Ако не звъняха от България, вероятно нямаше и да вдигне. Майка му беше получила инфаркт.

   Вечерта мина в телефонни разговори и задъхани обяснения с роднини и шефове, а нощта в накъсан сън и кошмари. На другия ден, Петър събра няколко неща в един сак, плати половин състояние за самолетен билет до България и замина.

   В болницата седеше с глава в шепите си до сестрите си, които не спираха да кудкудякат тревожно и мислеше, че явно големите пари също идват на някаква цена. Още не беше казал на никой.

   През следващите десет дни, половината от спестяванията му отиде за частната клиника, в която премести майка си и спешната операция, която се наложи. Беше ги отгледала сама и той я обичаше безкрайно. Мисълта, че може да я загуби, беше нещо което помътняваше разума му, а болката, която изпитваше от тази мисъл – едва поносима. Тогава, в Лондон, на тоалетната чиния, първото нещо, което реши да купи с големите пари, беше нова и хубава къща за нея.

   Сега тя лежеше полужива в болничното легло, а билетът с числата сякаш прогаряше джоба му. Трябваше да се върне и да ги потърси. Замисли се колко беше срока за прибиране на печалбата. После майка му със слаб глас поиска вода и парите изхвръкнаха от ума му.

   На сутринта по-голямата му сестра и мъжът й се удариха челно в неправилно изпреварваща кола на път за болницата. Той почина на място, за нея даваха слаба надежда. Болниците, които посещаваше Петър, станаха две. Не се беше сещал за парите от няколко дни.

   В петък, малката дъщеря на Илияна падна на ски училището. Вътрешни кръвоизливи, счупени крак и ръка. Петър остана да гледа болните сам. Сега вече, мисълта за парите не излизаше от ума му. Само че вече не беше сама. Вървеше плътно с друга: “Ами ако всичко е свързано? Ами ако 13те милиона паунда се заплащат със смърт? Ами ако това е цената на късмета?”

   В неделя, когато в Лондон теглеха новите числа, Петър изгори лотарийния си билет.