Понеделникът започва и-де-ал-но. Жената забравила да купи от здравословните
боклуци с които ни тъпче всяка сутрин и ни пържи яйца. Зарадван, че няма да
отида на работа полугладен както обикновено, се тъпча като прасе. Малката пък,
вместо да плати интернета през уикенда, профукала парите които й дадох, и го
спрели. И по-добре. Предната седмица, докато се оправя и изляза от къщи се
налагаше да слушам новата песен на Джъстин Бийбър по десетина пъти на ден. Това
малко лайненце ако го пипна, няма да може да пее поне две-три години.
В тролея, на път за работа, едно
лелче от чистотата с къносана коса и един скинар без никаква, но с повече
татуировки по видимите части, отколкото тя имаше косми на главата, правят такъв
сеир за една седалка; че ми харесва повече от целия последен сезон на Биг
Брадър. После, на лавката до офиса, тъпата овца която ми прави кафето ми връща до
двайсе лева на моите десет. Да не съм луд да се обаждам, да е гледала, нали
това й е работата. Малко ли е, че всеки ден й правя оборот. То нейното кафе почти
не става за пиене, ама от машината на моя етаж е малко по-скъпо.
На паркинга виждам, че някой е
одраскал аудито на шефа с ключ. Кеф! Нека и на него му е кофти, що само на нас.
Още по-зле ще му стане, тая циция дава бонуси само на високосна, а неска е 29ти
февруари. Довечера ще съм значително по-богат. За десерт, на колежката й се къса
най-горното копче на щедрото деколте и докато изнамери безопасна, добре
изплакваме окотo. Грозничка е милата, обаче в
тялото е един път.
Симулираме някаква дейност до 12 и
слизаме да хапнем. Иванов си накапва новата риза с доматен сос и така смешно се
ядосва, че всички се връщаме на работните места в чудесно настроение. Малко
седмици са започвали по такъв късметлийски начин. Остава само да избутам
следобеда, ще се прибера да си почина един-два часа и ще ходя у Калата да
поиграем белот. Карти, биричка, хапване – рай! Жена му не подвива крак докато
сме там – готви, пренася, отсервира. Евала му, добре я е дресирал. С мойта тва
няма шанс да се получи, с нея си имаме друга уговорка. Щяхме да се развеждаме
преди няколко години, обаче се разбрахме да останем заедно заради малката, поне
докато завърши гимназия. От тогава всеки си прави каквото си иска, с който си
иска, не се гоним да се хващаме като останалите балъци, умни хора сме.
Към 5 минавам да си взема парите
от счетоводителката. Има опашка, обаче настроението едно-такова ведро, никой не
мрънка. Приятна атмосфера, говорим си като първи приятели, обсъждаме кой за
какво ще ги похарчи. Даже Иванов се усмихва. И как не, с тия пари ще си купи
една камара ризи.
Прибирам плика с парите и потеглям
за вкъщи. Доста ми е неприятно да чакам по тия спирки и да слушам простотиите
на хората. Тоя път обаче и тролеят идва веднага. Само успявам да си купя един жълт
вестник, да видя какви ги вършат випаджиите като се прибера. Много обичам да
чета как се дъни елита. Какво като са известни и имат пари, задниците им са
по-осрани от нашите.
Отключвам и вече си представям как
обличам анцуга и се тръшвам на дивана с вестничето и какво да видя. Моята се
прибрала преди мен, очите й зачервени, реве та се къса. Помислих, че са я
уволнили. Още по-зле се оказа, любовникът я зарязал. Досега си ги хващаше
някакви стабилни, женени, никакви проблеми нямахме с тях. Водеха си я насам
натам, плащаха си, като й омръзнат ги зарязваше и си намираше друг. Спокойствие
и за нея, и за мен. Тоя път се хванала с някакъв много по-малък глупачката,
необвързан, зарязал я заради друга, по-млада и по-хубава, разказва ми през
сълзи и се тюхка какво щяла да прави сега.
Еййй, баси новината ми сервира!
Отиде ми спокойствието. Като я знам каква драма е, със седмици няма да видя бял
ден вкъщи. Питам я къде е детето, поне с него да се разсее малко, да идат до
мола да си купят по някой парцал, да хапнат по един сандвич, да отидат на кино
– като нормалните хора. Щяла да спи у приятелка неска, имали да пишат нещо за
училище. Ами сега!? Усещам накъде отива работата, тая цивра и белота ще ми
развали, не само настроението. Успокоявам я колкото мога – айде стига, всичко
ще се оправи, ще я мине тая новата един-два пъти, с това ще му мине и мерака, после
сам ще дотърчи. Аааа, нямало, надува гайдата, казал й че била стара чанта,
нямало да се занимава повече с нея. Той се е шегувал бе, Пете, опитвам се да
разведря малко обстановката, я се виж ква си лачена. Явно не улучвам точните
думи, щото ме поглежда кръвнишки и продължава да реве.
Да се обади на приятелка,
предлагам. Да пийнат по нещо, да си поклюкарят или там каквото правят като се
съберат. Не можело, тя на всички била разказвала колко хубаво й било с него,
щели да я съжаляват. Какви времена само, човек и на приятел да не може да
разчита вече.
Седим в хола, мойта хълца и бърше
сополи, чак на мен ми иде да ревна. Вместо да се опъна на спокойствие и да ходя
после да пийна биричка с аверите, съм вързан тука с тая ревяща жена и си
разваляме и двамата вечерта, заради някакво малко лайно. Кой знае защо пред
очите ми изниква перчема на Джъстин Бийбър и вече не ми се реве. Ядосан съм
като бик, на когото са му отказали цяло стадо крави.
Я ми дай телефона на тоя льольо,
процеждам през зъби, аз ще го оправя. Какво си позволява бе? Жената се дърпа
известно време, накрая отчаяно ме поглежда през сълзи и ми го написва на едно
листче заедно с името. Отивам в кухнята, набирам, не вдига. Вбесявам се. Тоя
пък за какъв се мисли? Звъня пак, тоя път някой запъхтяно казва ало. Сашо търся
обяснявам, той бил. Казвам кой съм и да не затваря докато не се разберем като
мъже. Чудно защо съм спокоен като катаджия на Трифон Зарезан. Питам го какъв му
е проблема с Петя, той казва че нямало проблем, разделили се по живо, по
здраво. Едно такова плахо звучи, шубелийската. Разделили сте се, ама ти с нея,
брат, не тя с тебе, там е проблема. Знаеш ги жените какви са. Помотай я малко,
свий и един-два номера да й писне, аз ли да те уча. После тя първа ще тръгне да
се разделя. Обяснявам му, че идея си няма как ми е развалил и хубавия ден, и
плановете за вечерта. Мълчи. Няма да стане така, усещам. Добре че съм печен и
много добре знам какво върти света. А и неска съм богат, мога да си го позволя.
Питам го, кажи Саше, арабийската, колко искаш да оправиш на момента тая драма,
та да може всички да сме доволни. Въртя, сука, накрая се споразумяхме за една
прилична сума и да изчака две-три седмици тя сама да го разкара, та да миряса.
Обаче първо искал да види парите в сметката и тогава щял да й се обади. Ти за
какъв ме мислиш мен бе, развиках се. Аз съм човек с достойнство, като съм казал
че ще ти преведа пари, ще ги имаш. Веднага да й звъниш, че това вкъщи не се
търпи.
Разгеле, разбираме се по мъжки,
даже приятна вечер си пожелаваме накрая. Връщам се в хола. Петя спряла да реве
и гледа в една точка. Тъкмо отваря уста да ме пита какво става и телефонът й
звъни. Поглежда го и цялата грейва. Сега тя отива в кухнята да говори. След
малко се връща ухилена, отивам да се къпя и ще излизам, казва. Аз доволно
поклащам глава, чувствам се по-мъж от всякога. Като държавен глава, разрешил
международен конфликт. Тя изчезва към банята, а аз навличам анцуга, отварям си
една биричка за разпускане и се опъвам на дивана. И-де-ал-на вечер се очертава.
